Том Кейн
Оцеляващият (29)

27.

Само след десет минути на бягащата пътека Карвър се почувства изтощен. Доктор Гайзел му съчувстваше, което правеше положението още по-лошо.

— Не се тревожете — каза той, застанал до апарата, спокоен и безупречен както винаги — Боледувахте няколко месеца, така че не можете да очаквате да влезете веднага във форма. Хубавата новина е, че имате бърз напредък.

Карвър едва успяваше да говори, така се беше задъхал.

— Колко още трябва да остана, преди да ме изпишете? Бързам да науча какво се е случило с нея.

— Напълно ви разбирам, господин Карвър, обаче и вие трябва да разберете, че далеч не сте напълно оздравял. Когато ви приехме, имахте много сериозна психологическа травма, пукнатина, която ви отделяше от вашата собствена самоличност. Обикновено в случаи като вашия аз бих очаквал, че една допълнителна травма като заминаването на госпожица Петрова ще предизвика повторно и още по-тежко пропадане. Обаче в случая изглежда е подействало в точно противоположната посока. Като че шокът е предизвикал трус. Скалата се е отместила, пещерата е отворена и съзнанието е освободено. Да, наистина може да се говори за психическо освобождение.

— Прекрасно. Щом като съм толкова по-добре, защо не искате да ме изпишете? — изхриптя Карвър. — Защо?

— Защото в психиатрията нищо не е толкова просто. Да, наистина, възстановявате дългосрочната си памет, но разбъркано, произволно и травматично. Прогнозата ви е неясна. Може и да продължите с този забележителен напредък, но е напълно възможно шокът от възстановените спомени да ви блъсне в още по-дълбока пропаст.

— Добре, кога ще е безопасно за мен да си тръгна?

— Когато вероятностите не са толкова изравнени. А сега се насладете на почивката след физическото натоварване. Аз препоръчвам физическите упражнения като допълнение към психическото възстановяване.

Когато Гайзел си тръгна, Карвър слезе от бягащата пътека. Бедрата му потреперваха, докато крачеше към гладиатора, и краката му едва го държаха. Успя да дръпне с вертикалния скрипец 20 килограма, а с хоризонталния за краката — 30. След това направи няколко коремни преси в серия от по шест.

Сега Карвър си спомняше времето, когато беше в отлична форма, каквато се изискваше от офицер в Специалната флотска част. За него да се изморява от такива рутинни физически упражнения, беше все едно отбор от първата лига да не успее да се справи с детски клуб. Въпреки това самото натоварване, потта и усилието да не се откаже веднага, му помогнаха отново да се почувства жив.

Той прие, че съзнанието му все още пази равновесие между възстановяването и възвръщането на болестта, точно както Гайзел го беше предупредил. Имаше усещането, че някои врати в паметта му още дълго ще останат затворени. Но след ужасяващото вегетиране през последните няколко месеца, не допускаше дори мисълта за неуспех.

„Хайде — подкани се той. — Връщай се на бягащата пътека и тичай колкото може по-бързо“.

Затича се и докато краката му отскачаха от лентата, в паметта му се появи споменът за друг бяг: един среднощен спринт надолу по женевските улици. В главата си видя бял микробус с изрисувана върху страни те му емблема на швейцарската телефонна компания. Не можеше да види човека на волана, но знаеше кой е: Курск — един от руснаците. Само при спомена за това име Карвър почувства как коремните му мускули се свиват. Знаеше и кой лежи отзад в товарния отсек. Алекс беше пленена от Курск. Руснакът я беше отвлякъл, Карвър ги бе последвал, но още не можеше да си спомни какво точно се беше случило.

Обаче едно знаеше със сигурност. Беше си я върнал. Как иначе щеше да седи до леглото му през измиралите месеци?

След пробуждането му у него се възвърна дълбокото убеждение, че я обича много и че тя му отвръща със същото. Сигурен беше, че Алекс никога не би го оставила доброволно, без да се сбогува. Където й да беше отишла, не бе имала друг избор. Карвър нямаше да спре, докато не я намери отново.

Един от служителите в гимнастическия салон се приближи към него със загрижено изражение. Очите на човека гледаха тревожно аленото лице на Карвър, спазматичното издуване на гръдния му кош и потъмнялата от пот тениска.

— Може би вече трябва да спрете — каза мъжът.

— Не — възрази Карвър, — искам да тичам.

В другия край на града един човек събираше кураж, за да проведе труден телефонен разговор. Беше над метър и осемдесет и два и тънък като кол за домати. Бялото му като сирене лице, осеяно с лунички, се украсяваше от кротки сини очи и бе обрамчено от светлорижави къдрици.

Тор Ларсон въздъхна дълбоко и започна да натиска бутоните. Той изчака около минута, преди телефонистката на клиниката да се обади, и я помоли:

— Бих искал да говоря с господин Маршан.

Започна да крачи насам–натам, докато очакваше финансовия директор да вдигне слушалката.

— Обаждам се във връзка със сметката на мосю Карвър — започна Ларсон. — Искам да ви помоля за няколко дни отсрочка — помоли той. — Очаквам да получа пари и тогава ще успея да платя, ако не цялата сметка, то поне част от нея.

За негова изненада гласът от другата страна на линията беше успокоителен и почти раболепен.

— Мосю, моля не се притеснявайте. Няма причина да се тревожите, защото сметката на мосю Карвър е платена изцяло и получихме указания как да бъдат покривани бъдещите разходи. Той е добре дошъл да остане при нас колкото иска.

— Какво? Кога стана това? — попита Ларсон.

— Хм, нека погледна… мисля, че беше преди два дена.

— А кой плати сметката?

— Съжалявам мосю, но това не мога да кажа. Просто получихме указания за всички бъдещи сметки да се свързваме с адвокат, който действа от името на неизвестен клиент. А кой е този клиент… мосю, тук е Швейцария и ние уважаваме дискретността.