Том Кейн
Оцеляващият (63)

61.

Преди да се хвърли в леглото, за да се наспи, Карвър звънна на Грентъм в Лондон.

— Утре ще свърша работата. По някое време следобед.

— Имаш ли вече представа какво трябва да вземеш?

— Още не. Единственото, което клиентът ми каза, е, че трябва да намеря някакъв документ в запечатан плик. Не ми довери какво в документа го прави толкова ценен. Единственото, което спомена, беше, че е „важен за бъдещия световен мир“.

— Какво?

Каквото и да беше очаквал Грентъм, това го изненада.

— Да, зная — каза Карвър. — И аз си помислих, че звучи доста налудничаво. Но това не е всичко. Той си е втълпил, че сме като римляните и варварите вече са пред портите. Само че варварите в случая не са хуни и вандали, а ислямски терористи, които се опитват да завладеят света.

— Бъзикаш се. — Грентъм изпръхтя раздразнено.

— Разберете се с него. Единственото, което знам, е, че имам намерение да извърша размяната утре привечер. Мястото е „Отел дьо Кап“, същия, в който обядвахме. Утре ще ти съобщя точния час. Целта ми е петнадесет минути по-късно да напусна хотела заедно с жената и по възможност с документа. Казах на Вермюлен, че не искам никой от хората му да се навърта наоколо, когато осъществяваме размяната, но не вярвам да спази уговорката. Сигурно ще иска да защити своята инвестиция. Така че ще се нуждая от помощ, за да се измъкнем.

— Кола, може би с шофьор, но да е добър. И безопасно жилище за през нощта.

Грентъм изсумтя.

— А не искаш ли да те чака частен самолет? Доколкото си спомням, си падаш по тях.

— А ти искаш ли да дам документа на горилите и Вермюлен в замяна на Алекс?

— Ще видя какво мога да направя.