Том Кейн
Оцеляващият (25)

23.

Той стоеше в средата на пътя и към него се приближаваше черна кола.

Фаровете й светеха право в очите му и бялата светлина го заслепяваше. Опита се да затвори очи, но клепачите му не помръдваха. Направи опит да се извърне, но колкото и да напрягаше врата си, главата му не помръдваше. В този миг ревът на двигателя започна да изпълва главата му, но той не успяваше да вдигне ръце, за да затули очи, и мозъкът му щеше да се пръсне от шума и светлината. Искаше да изкрещи, но не можа, защото устата му беше запушена — зъбите му стискаха кожена запушалка. И му беше ужасно, ужасно студено…

Карвър дойде на себе си с бумтящо сърце и присвит от безадресна паника стомах. За миг не можа да се съсредоточи и опипом протегна ръка към нея… но нищо не почувства.

Той се смръщи и разтърси глава насам–натам, за да прогони и последните остатъци от кошмара. След това отвори очи… обаче Алекс я нямаше.

Сега вече наистина имаше за какво да се паникьосва. Каза си, че трябва да се успокои. Имаше много малко неща, които сега знаеше със сигурност, но едно от тях беше, че Алекс идваше всеки ден да го види. Беше сигурен, че по-рано бе тук, значи щеше да дойде пак. Просто трябваше да почака. Може би е отишла да хапне или да си намери нещо за четене. Правеше го от време на време, когато мислеше, че е дълбоко заспал. Да, сигурно беше така. Скоро щеше да се върне.

— Привет, Самюъл. — Една жена стоеше в рамката на вратата. Тя му се усмихваше и гласът й беше дружелюбен. Но това не бе Алекс, а сестра Жуно, която му носеше храната и лекарствата.

Тя се огледа, когато влезе в стаята, леко се смръщи и дари Карвър с още една усмивка.

— Алекс няма ли я? — попита дяволито и гласът й стана по-дълбок. — Най-сетне сме сами. — Тя го погледна весело през рамо. — И след толкова време какво ще правим? — Хвана едната му ръка и я поглади.

Карвър трепна, когато го докосна. Хората го объркваха, защото невинаги разбираше какво искат да кажат. Не успяваше да разбере какво чувстват, когато говорят. Намеренията им също бяха неясни. Разбираше, че сестра Жуно се държи сексуално предизвикателно с него, но същевременно го дразнеше и това не му хареса.

Той реши да не й обръща внимание и вместо това да се съсредоточи върху онова, което му тежеше на сърцето.

— Къде е Алекс? — попита.

Сестра Жуно постави подноса върху поставката и я завъртя напряко на леглото.

— Не знам — вдигна тя рамене.

— Къде е отишла?

— Не знам, Самюъл — отговори сестрата вече малко по-натъртено и взе малка картонена чашка, в която имаше три яркоцветни капсули. — Просто не е тук.

Тя не вложи някакъв особен смисъл в отговора. Не виждаше нищо лошо Алекс да си даде малко почивка. Горкото момиче я заслужаваше, като се има предвид количеството време, което прекарваше в тази стая.

Обаче думите й се стовариха върху Самюъл като токовия удар от колана, с който го бяха измъчвали. Той зина, за да си поеме дъх. Очите му се разтвориха широко, вкопчи се в завивките. След това с рязко движение ги отметна, запращайки таблата с чиниите и чашите на пода.

Сестра Жуно беше свикнала с избухванията на Карвър и неговия детински страх да не бъде изоставен. Обаче този път, осъзна тя изненадана, реакцията му на отсъствието на Алекс беше много по-силна.

Докато тя изписка тревожно, той стана от леглото с такава енергия, каквато никога преди не беше проявявал. Очите му проблясваха гневно, а чертите му бяха изкривени от първична несдържана ярост. Тя започна да отстъпва, но той я подгони. Когато я настигна, стисна ръцете й с такава сила, че сестрата изстена, и приближи лицето си до нейното, за да изсъска:

— Къде е тя?

Гласът му беше изгубил всякаква следа от детинска невинност. Беше оцветен с отсенките на истински гняв, готов да прерасне в насилие.

Сестра Жуно заклати глава.

— Не зная — изплака тя. — Честна дума, казвам истината. Нямам представа къде е отишла. Няма защо да се тревожиш. Знаеш, че винаги се връща. Винаги.

Карвър я блъсна настрана и тя полетя, назад, блъсна се във вратата, рухна на пода и изпищя от уплаха и болка.

— Алекс! — изрева той, застанал до леглото си. — Алееекс!

След това залитна напряко през стаята, като едва не падна, защото се спъна в тялото на замаяната сестра, и излезе в коридора.

Остри болки като шишове пронизваха главата му. Сърцето му блъскаше в гърдите. Картини от неговите сънища проблясваха пред очите му. Обаче сега в този буден кошмар всичко беше различно. Той знаеше кога и къде се беше сражавал в тази пустиня: изпълняваше мисия дълбоко във вътрешността на Ирак в разгара на кампанията „Пустинна буря“ през 1991 година. Знаеше, че той и неговите хора бяха успели да прекъснат кабелите и да се приберат живи и здрави у дома. А жената в съня беше Алекс. Тя беше в онази вила в швейцарски стил в предградията на Гщаад. Обаче какво друго се беше случило там?

Този спомен не искаше да се върне. Друго промушване в главата. Той крачеше надолу по коридора по тениска и долнище на пижама. Събори една количка с лекарства за пациентите, проправяйки си път край сестрата, и блъсна един пациент настрана, докато се опитваше да стигне до стълбището, което водеше към света отвън. Кошмарът беше изчезнал и той осъзна, че вижда всичко наоколо в нова светлина, родена от разбирането. Сякаш между него и света е имало дебела стъклена стена, която изведнъж беше рухнала. Сега разбираше заобикалящата го действителност, оценяваше функциите и важността на хората и нещата наоколо, които в течение на месеци бяха без значение за него. И най-вече разбираше напълно кой е и какво е в действителност Самюъл Карвър.

Зад гърба си чу забързани стъпки, които трополяха по коридора. Обърна се и видя двама от санитарите, мъже, избрани по-скоро заради физическата си сила, отколкото заради грижовните си натури, да летят срещу него. Той се опита да ги отблъсне, но те не обърнаха внимание на размаханите му юмруци, блъснаха се в него, свалиха го на пода и го притиснаха да не мърда.

Няколко секунди по-късно до него коленичи доктор Гайзел, стиснал спринцовка в ръката си.

— За ваше собствено добро е — обясни той, докато забиваше иглата в ръката на Карвър.

Преди успокоителното да го нокаутира, Карвър погледна д-р Гайзел право в очите.

— Зная — промълви той. — Зная.

Тогава медикаментът подейства и той заспа.

Минута по-късно, докато санитарите настаняваха Карвър в леглото му, към д-р Гайзел се приближи сестра Жуно. Тя разтриваше тила си. Очите й бяха зачервени и пълни със сълзи.

— Добре ли си? — попита я лекарят.

— Да — отговори тя и изстена. — Обаче се тревожа за Самюъл. Изглеждаше толкова стреснат, че е останал сам. Никога не го бях виждала такъв.

— Така ли мислиш? — погледна я лекарят. — Аз пък смятам, че този шок може да е бил миг на катарзис. Единият шок е обърнал другия. И сега най-накрая е започнал да се оправя.