Том Кейн
Оцеляващият (22)

20.

Кърт Вермюлен си тръгна след срещата с Уейлън Макейб, като си задаваше въпроса в какво се набърква. Знаеше, че не е в положение да бъде придирчив. След всички тези месеци на пренебрежение той трудно можеше да каже „не“ на поддръжник с милиарди в банката. Но не беше наивен. Макейб вероятно преследваше свои собствени цели и той предполагаше, че са свързани с религията. За Вермюлен проблемът с ислямския тероризъм беше главно и единствено въпрос на сигурност. В речта си беше подчертал християнските елементи, защото знаеше, че това ще се хареса на Комисията по националните ценности. Обаче Макейб имаше точно противоположния приоритет и рано или късно щеше да поиска да изложи пред обществеността своята гледна точка.

Въпреки това Вермюлен трябваше да признае, че Макейб е прав в едно. Не беше достатъчно да кажеш на хората за опасността от ислямския тероризъм, трябваше по някакъв начин и да я онагледиш. Макейб предлагаше нещо, което военните наричаха „операция под чуждо знаме“, целяща да предизвика реакция с помощта на измама. Тази мисъл не беше много приятна на Вермюлен. Макар че целта оправдаваше средствата, той нямаше представа каква форма щяха да приемат те.

В продължение на две седмици се опитваше да намери някакво решение. И в един момент най-случайно то му дойде наготово.

Един негов стар познат се отби в града и настоя да идат на хокеен мач. Срещата щеше да е между „Уошингтън Кепитълс“ и „Чикаго Блекхоукс“. Така Вермюлен трябваше да гледа как психопати на кънки си вадят душите един на друг, докато Новак го налагаше по рамото с юмрук и ревеше в ухото му: „Това, приятелю, е истинският спорт!“.

Вермюлен не беше много сигурен. Неговата игра беше американският футбол, а любимият му отбор „Питсбърг Стийлърс“. От друга страна, Новак беше чех. Израснал в годините, когато хокеят беше символ на националната гордост и единственият начин на чехите да си го върнат на руските потисници. През 1968 г., когато танковете на Червената армия навлязоха с тракащи вериги в Прага, за да смажат колебливите крачки на чешкото правителство към демокрация и свобода на словото, Новак беше младши офицер във ВКР, Военното контраразузнаване. Когато стана двоен агент, който предаваше сведения на американците, нито за миг не му мина през ума, че това е предателство срещу родината. Поведението му беше предизвикателство срещу диктатурата, точно както и хокеят.

Първата част завърши и двата отбора се прибраха в съблекалните. Новак се отпусна на седалката и на лицето му се появи по-съзерцателно изражение. Имаше къса, посивяла коса, очила със златни рамки и мустаци, които се извиваха около ъгълчетата на устата и му придаваха постоянно унил вид.

— Знаеш ли — започна той, — животът е прост, когато прилича на хокеен мач. Има две страни. Всяка иска да победи другата. Понякога се сбиват, но винаги приемат, че има правила. Всички знаят за какво става въпрос. Разбираш ли какво искам да кажа?

Вермюлен вдигна рамене.

— Предполагам.

— Искам да кажа, че когато ти беше от едната страна на Стената, а аз от другата, и двамата знаехме правилата. Имаше оръжия, които можеха да унищожат цялата планета. Много хора мислеха, че това е лудост, но не беше така. В края на краищата, нито една от тези бойни глави не избухна. Но сега няма правила. Сега няма две страни, а много. Играта започна да се разпада и аз наистина се тревожа.

Очите на Вермюлен се присвиха от усилието му да се съсредоточи. Беше прекарал няколко години като командирован във Военната разузнавателна агенция, униформената разновидност на ЦРУ. По онова време беше водещ агент на Новак. Сега, след двадесетина години, и двамата бяха пенсионери, и двамата се занимаваха с частен бизнес. Вермюлен беше военен лобист, съветник на правителства и компании, консултант по международни оръжейни сделки. Новак работеше в Прага като посредник между военните, научните и разузнавателни интереси в бившия съветски блок и различни клиенти по света, на които хората от „нова Европа“ искаха да продадат своите умения и информация.

— Павел, много страни означава и много клиенти. Бих казал, че това е добре за твоя бизнес.

— Да, през по-голямата част от времето — съгласи се чехът. — Но понякога… Чувал си тези приказки, че руснаците са изгубили сто ядрени оръжия, нали? Представи си, че приказките са истина…

— Значи Лебед е казал истината?

— Да, но сбърка в едно. Заяви, че никой не знаел къде са зарядите. Това не е съвсем точно. Тази информация скоро ще се появи на свободния пазар. Съществува компютърна разпечатка. На нея са отбелязани местоположението и пусковите кодове. Всичко, което ти е нужно.

Това прикова вниманието на Вермюлен.

— Имаш ли я?

— Още не. Обаче към мен се обърна човек, който иска да я продаде. Да речем, човек, който знае, че се ползвам с името на честен посредник.

— Тази разпечатка… ако е истинска и попадне в ръцете, на когото не трябва?

— Последствията биха били невъобразими. Затова започнах да се питам дали искам да се набърквам? Разбира се, възнаграждението ще бъде много голямо. Обаче, ако се окаже, че помагам на терористи или наркотърговци да се сдобият с такава сила… не мисля, че бих могъл да живея с такава мисъл. Но от друга страна, как бих могъл просто ей така да обърна гръб и да оставя някой друг да извърши продажбата? Последствията пак ще бъдат ужасни.

— Какво искаш да направя?

— Както винаги — да съобщиш тази информация на онези, които трябва да я чуят. Все още имаш много приятели в Пентагона и в самия Бял дом. Обясни положението. Може би ще можем да намерим някакво решение, а? В края на краищата, трябва да си покрия разноските.

— Добре, може би ще съумея да ти помогна, но ми трябва повече информация. Нещата, които са изброени в онзи списък, всички ли са в Америка?

— Не, не всички… моето впечатление е, че някои са тук, други в Европа и може би дори в Азия.

— Само страни от НАТО и съюзници?

Новак вдигна вежди, очевидно удивен от голямата наивност на Вермюлен.

— О, моля те, стари приятелю, не ми трябва разпечатката, за да знам отговора на този въпрос. Руснаците презираха и се страхуваха от останалата част на Източния блок повече, отколкото от врага на Запад. Знаеха колко много ги мразим. Мога да те уверя без капка съмнение, че ще има оръжия в Полша, Чешката република, Унгария… изобщо във всички бивши членки на Варшавския договор. И разбира се, в Югославия.

Преди Вермюлен да успее да продължи разговора, от високоговорителите загърмя музика, на която зрителите отговориха с рев. Двата отбора започнаха да излизат на леда за втората част. Лицето на Новак пак светна. Той скочи на крака, завика: „Давайте, столичани, давайте!“, и заби юмрук във въздуха.

За разлика от него Кърт Вермюлен остана неподвижен и безмълвен на мястото си. Беше му хрумнала една идея, още не напълно оформена, но богата на възможности. Тя включваше разпечатката, която Новак спомена, и бомбите, които се съдържаха в нея. Но нямаше нищо общо с хората от Вашингтон.