Том Кейн
Оцеляващият (16)

14.

В шест и половина Алекс седеше в автобуса три седалки зад старшата камериерка, докато тя се прибираше вкъщи. Алекс знаеше, че жената сигурно носи своя комплект ключове за всички работни помещения в хотела, както и електронната карта, осигуряваща достъп до всички стаи за гости. Камериерките също имаха подобни, но те бяха закачени на шнурове, завързани около кръста, така че да се избегне опасността от изгубване или кражба. Само старши служители като началничката на камериерките имаха разрешение да носят ключовете и електронните карти в дамските си чанти. Алекс трябваше по някакъв начин да се добере до съдържанието на тази чанта.

Случаят й помогна в кварталния супермаркет. Старшата камериерка се спря пред един щанд, бръкна в чантата, за да извади списъка с покупките, и я остави отворена, докато си слагаше очилата. След това прегледа списъка, отбелязвайки си наум какво не бива да забравя. Алекс се приближи към нея и стрелна поглед в чантата. На дъното й лежаха ясно видими две връзки ключове. Едната, по-малка, с тези от входната врата и колата, а другата — значително по-голяма — с хотелските ключове, единият от които приличаше на кредитна карта. Него искаше Алекс.

Обаче през следващите десет минути й се наложи да чака. Разочарованието й растеше, защото не можеше да намери пролука да действа. Старшата камериерка почти беше стигнала до касите, когато се закова на място, погледна наново списъка с покупките, подсвирна тихичко от удивление как е могла да забрави толкова важно нещо и се втурна към друг щанд, зарязвайки количката си в прохода между щандовете.

Алекс се приближи равномерно до количката, бръкна в чантата и сряза пластмасовата гривна, която свързваше електронната карта на старшата с връзката хотелски ключове. Стисна картата в ръка и я пъхна в своята чанта заедно с ножиците. На касата плати една маруля и кутия болонски сос, след което изчезна във вечерния мрак.

Банкетната зала на луксозния хотел в Маклийн, Вирджиния, на няколко километра от Вашингтон, окръг Колумбия, нямаше повече от осемдесетина човека, когато генерал-лейтенант Кърт Вермюлен се изправи, за да изнесе доклад пред Комисията по националните ценности.

Мъжете в залата, жени не бяха канени, принадлежаха към най-вътрешния кръг на тази частна организация. В тайната й членска маса влизаха някои от най-важните клечки на американския консерватизъм: политици, проповедници, лобисти, стратези, адвокати, учени и бизнесмени. Публиката им беше милионна, а богатствата десетки милиарди. Те можеха да подкрепят финансово кандидатури или да бойкотират телевизионни станции. Въпреки че в момента не разполагаха с контрол върху Белия дом, те упражняваха голямо, макар и невидимо влияние върху държавната политика.

Сред тях беше и Уейлън Макейб, който гледаше с интерес как Вермюлен крачи към подиума.

Националните ценности, за които комисията се грижеше, бяха съвсем определени. Смятаха, че е неморално и дори богохулно да не се допуска Бог до управлението. Техният Бог беше едно точно определено баптистко християнско божество и те гледаха на последователите на исляма със страх и омраза, равна на ненавистта, която изпитват ислямистите към сатанинската кръстоносна култура на Америка.

Това не бяха ценностите на Кърт Вермюлен. Той вярваше в Господ, но неговата вяра беше негов личен, частен въпрос. Когато ставаше дума за страната, за която често беше рискувал своя живот, той смяташе, че Конституцията е по-важен документ от Библията и че бащите основатели са знаели какво правят, когато са привеждали доводи за отделянето на държавата от църквата. Точно сега обаче нямаше възможност да спори по подобни философски тънкости. Имаше нужда от всеки приятел, който можеше да спечели, затова не биваше да бъде придирчив. Ето защо представи пред мъжете от Комисията за национални ценности нещо, което те щяха да разберат, на език, на който щяха да реагират. Той изказа предупреждение за война, която може да обхване света, конфликт до смърт между религиите и цивилизациите. Каза още, че това е война, която Америка сама си е навлякла.

— Аз бях там, когато започна всичко — каза той с нисък, но разгорещен глас, — и видях нашата фатална грешка.

Той ги върна в 1986 г. и първата тайна доставка на САЩ от противосамолетни ракети „Стингър“ за муджахидините, борците срещу съветската окупация на Афганистан.

— Те нарекоха тази война джихад, което буквално означава „усилие“ или „старая се с всички сили“. За тях това беше война срещу враговете на исляма. Техен дълг беше да се бият в името на своя Бог.

Вермюлен не беше оратор. Той беше човек на действието и говореше просто, без никакви цветисти изрази, каквито използваше един проповедник като Езекия Рей. Обаче усети как атмосферата в залата се промени, когато заговори за мъже, сражаващи се за Бог. Това беше езикът, който хората пред него разбираха, въпреки че тяхното божество беше друго.

— Ние дадохме на джихадистите нашите най-смъртоносни оръжия. Те бяха обучени да ги използват от американски инструктори. Защото смятахме, че ги обучаваме да воюват срещу комунягите. Забравихме, че може да се бият и с нас. Едва когато Червената армия беше изритана от Афганистан, на нас ни просветна, че тези воини не обичат американците повече от другите християни и руснаците. В този момент беше съставен списък на всички мъже, които се бяха сражавали като муджахидини, с начини за свръзка, който получи наименованието „основата“, или на арабски „Ал Кайда“.

— Година по-късно, през август 1990, Саддам Хюсеин, диктаторът на Ирак, мюсюлмански водач на мюсюлманска нация, нахлу в Кувейт, също мюсюлманска нация, и стигна с войските си чак до границата на Саудитска Арабия. Предполагам, че всички знаете как се молят там.

Из залата се понесе смях, израз на облекчение от спадналото напрежение. Когато утихна, Вермюлен продължи:

— Ние победихме лошия, върнахме на кувейтците страната им и помогнахме на нашите саудитски съюзници. Обаче хората от „Ал Кайда“ и съюзниците им от египетския джихад не се интересуваха от това. Колкото до тях, присъствието на американските неверници в същата страна, където са светите места Мека и Медина, беше греховно омърсяване. Те ни намразиха за това, че сме там, и никога не ни простиха.

— Ние знаем, че тези хора са някъде навън. Знаем за заявеното от тях намерение да воюват срещу нас, срещу нашата вяра и нашия начин на живот. Вече извършиха нападения срещу американски части в Судан, Саудитска Арабия и Аден. Обаче не им беше достатъчно да убиват американци. Искаха да нанесат удар и на самата страна. Знаете, че на 26 февруари 1993 ислямски терористи взривиха 700-килограмова бомба под Световния търговски център в Ню Йорк. Типовете, които извършиха това нападение, имаха връзки с „Ал Кайда“ и нашите собствени разузнавателни служби. Съзаклятниците срещу търговския Център използваха наръчник за правене на бомби, който първоначално им е бил предоставен от ЦРУ. Те също така са имали достъп до наръчниците в нашия Център за бойни действия на специалните части. Ние научихме тези типове как да ни взривяват и продължаваме да го правим.

— Вижте какво се случи в гражданската война, която разкъса Югославия. Ислямски джихадисти, обучени и въоръжавани от американски компании, действаха в Босна и се включват в сблъсъка, който сега започва в Косово. „Ал Кайда“ и Египетският джихад действат в Албания и бивша Югославия. Тяхната цел е да използват тази война като средство да си отворят задна вратичка към Западна Европа. Въпреки това Пентагонът, Държавният департамент и ЦРУ напълно отричат опасността, която тези хора представляват. Господа, това е лудост.

За пръв път Вермюлен повиши тон и натърти казаното. Той беше подредил доклада си като бегач на дълги разстояния, който изчаква последната обиколка, за да вложи всички свои сили. Уейлън Макейб бе впечатлен. Сега разбра как ораторът беше получил три звезди още преди петдесетия си рожден ден.

— Страхувам се, че ставаме свидетели на първите сблъсъци в една велика война между верите, която може да определи състоянието на света за десетилетия или столетия напред. Войниците на исляма няма да използват танкове или ракети, а бомби, вързани за собствените си тела. Защото те са готови да пожертват всичко, включително своя живот. Докато на твърде много от нас им липсва смелостта или волята да пожертват каквото и да било.

— Нашето общество се е размекнало. Нашите лидери не смятат да се изправят пред избирателите и да им кажат истината. Дори те самите не искат да я чуят. Затова аз дойдох при вас, Комисията за националните ценности, защото зная, че ще оцените залога, за който играем.

— Ние крачим като сомнамбули към катастрофата. Ако не се събудим, нашите ценности, нашата свобода и нашата вяра ще бъдат унищожени, докато спим.

— Благодаря ви.

Докато аплодисментите отекваха от дървените ламперии на залата, Уейлън Макейб седеше неподвижно и изучаваше Вермюлен, внимателно преценявайки колко струва. Накрая, когато ръкоплясканията утихнаха и докладчикът се беше върнал на мястото си, той отиде при него, пъхна една визитка в ръката му и се наведе, за да прошепне в ухото му.

— Генерале, харесах казаното от вас. Мисля, че мога да ви помогна малко. Може би няма да е лошо да поговорим за това.