Том Кейн
Оцеляващият (90)

88.

В останалата част на Югославия гражданските войни се водеха с всички възможни сили: сблъсък на армии, военновъздушни сили и артилерия, обсада на градове, завоюване на територии, съпътствано с прогонване и избиване на инородното население. Засега в Косово нещата бяха различни. През цялото време сръбското малцинство беше мирно, така че и двете страна се изненадаха, когато започнаха убийствата, случайни и безсмислени. Нападения на бунтовници срещу различните, а не организирана военна кампания. Докато навлизаше все по-навътре в Косово, Карвър от време на време виждаше доказателства за ставащото: горяща в далечината сграда, камион, пълен с бежанци, който го караше да се притиска встрани на тесния двулентов път, когато минаваше с боботене край него.

Намираше се на километри от всяко населено място, на открито поле, когато телефонът му звънна. Беше Грентъм.

— Промяна на плана — обяви той вместо поздрав. — Забрави Трепча. Карай към прищинското летище, което е разположено на равнина на около два километра от самия град. Щом пристигнеш там, ще получиш допълнителни инструкции. А сега давам телефона на Тед Яворски, американски колега, който оглавява специалния екип за намиране на ядрените оръжия от страна на Вашингтон.

— Добър вечер, господин Карвър…

Карвър не отговори, защото в същия момент фаровете на колата осветиха пропускателен пункт на стотина метра пред него. Двойка сръбски четници в сини униформи като тези на граничните полицаи стояха около пропускателен пункт, изграден от дъски и празни варели за нафта. Мястото беше осветено от прожектори, насочени към пътя. Камионетката им беше паркирана зад пункта и запречваше пътя, сякаш за да подчертае посланието им: оттук никой не може да мине.

— Господин Карвър?

— Чувам ви…

— Чудесно. Трябва да знаете как се развиха нещата. Научихме, че човекът, който подкрепя Вермюлен, Уейлън Макейб…

— Знам кой е.

Мъжете, които стояха около пропускателния пункт, замахаха на Карвър да спре.

— Добре. Този Макейб изглежда планира измама.

— Типично.

— Моля?

— Искам да кажа, че нищо друго не съм очаквал от него. Задръжте. Имаме си компания…

— Карвър? Чуваш ли? Престани да се бъзикаш!

Карвър остави телефона на шофьорската седалка и започна да отваря прозореца, за да изпълни желанието на един от четниците, който с въртене на пръст във въздуха му даваше знак да го свали. Докато безтелесният глас на Яворски се носеше откъм пътническата седалка, четникът го заговори на сръбски.

Карвър реши да се прави на глупав чужденец.

— Думичка не разбирам.

Облечен с ловджийски елек с много външни джобове на гърдите, той много бавно бръкна в един от нагръдните джобове и извади журналистическата си карта от Би Би Си.

— Би Би Си… британец, разбра ли? — каза той отчетливо, като посочи себе си. Четникът се обърна и замаха на един от другарите си да дойде. Това даде възможност на Карвър да вземе телефона и да каже набързо в слушалката:

— В момента съм на пропускателен пункт. След малко ще продължим разговора.

После отново насочи вниманието си към четниците, които вече бяха двама. Вторият, който се бе приближил, обяви със силен акцент:

— Път затворен. Връща обратно. Път затворен. Да?

— Да, разбирам. Но трябва да мина. Би Би Си.

Преди спорът да може да продължи, вниманието на сръбските четници беше отвлечено от пристигането на друга кола. Зад Карвър се подреди очукана „Школа“. На покрива й имаше голям чувал, вързан с канапи през полуотворените прозорци, който беше пълен с пластмасови изделия. Това накара Карвър да си помисли, че колата е пресякла границата на същото място като него. Единият от сърбите посочи към флагчето, което се вееше на антената. На него беше изобразен черен двуглав орел на червен фон, националният символ на Албания. Мъжът отиде до колата, откъсна го от антената, хвърли го на земята, изплю се отгоре му и го стъпка в прахоляка с тока на войнишката си обувка. След това с насочено към колата оръжие отвори вратата и измъкна навън небръснат тъмнокос мъж, който беше облечен в червен анцуг, а под горнището носеше раирана червено–черна футболна фланелка. Мъжът започна да се моли, сочейки назад, и залитна няколко крачки напред, преди сърбинът да го блъсне на земята. Докато първият четник държеше мъжа в шах с насочения към него къс автомат, другият надникна в колата. После замаха с ръце, карайки пътниците да слязат. От едната врата слезе жена, а от другата — старица. Карвър предположи, че са семейство. Вероятно съпругата и майката на мъжа. След тях слезе момченце, прегърнало абсурдно голямо мече, сякаш го беше спечелило на някое панаирджийско стрелбище. Майката беше загърната в шал. Мъжът, който ги бе свалил от колата, ги накара да се подредят в прахоляка, след което се обърна, за да гледа как неговият другар риташе лежащия на земята. Никой от четниците не забеляза какво става. Но Карвър видя как младата жена пусна шала си на земята, а старата го отметна назад и извадиха пистолети. Жените и за секунда не се поколебаха да ги използват срещу четниците.

Единият веднага рухна на земята, сгънат на две от болка, а другият се опита да избяга в тъмнината, но не успя да направи и няколко крачки, когато куршумът пръсна черепа му, както чаената лъжичка пуква черупката на току–що сварено яйце, и той се строполи мъртъв на земята. Няколко от изстрелите бяха неточни и куршумите прелетяха покрай Карвър, разбиха задното стъкло на колата му и се забиха в ламарините.

Гласът от телефона се развика:

— Ей, какво, по дяволите, става? — Обаче Карвър вече го нямаше, за да го чуе. Той беше отворил вратата на колата и се бе търкулнал на асфалта сред прахоляка и мръсотията. Докато се прикриваше в крайпътната канавка, измъкна беретата. В ръката на лежащия на земята албанец изведнъж се появи нож и той се наведе над простряния на земята сърбин, хилейки се на виковете му с изражение, което подсказваше на жертвата, че ще умре от възможно най-бавната смърт. Но сърбинът можеше да почака. С крайчеца на очите си албанецът бе забелязал бързото движение на Карвър, затова вдигна от земята автомата на сърбина и тръгна към Карвър, като се взираше в тъмнината.

Жените го последваха. Предполагаемата съпруга вървеше приведена и стиснала пистолета в две ръце пред себе си, а възрастната маршируваше напред, без да обръща внимание на възможната опасност.

В пристъп на отвращение Карвър осъзна, че ще трябва да убие и тримата. Мъжът, както и двете жени.

Не бива да се колебаеш. Ти си на стрелковата позиция. Два изстрела в главата на мъжа. След това се търкулваш наляво. Отново откриваш огън. По два изстрела за всяка от жените. Три повалени мишени.

Стрелбата не продължи повече от пет секунди. След шестте изстрела единственият шум бяха виковете на ранения сърбин, които постепенно преминаха в хленч. Скоро щеше да изпадне в безсъзнание Карвър се върна обратно при колата си. Гадеше му се от безсмислието на случилото се. Запита се колко ли подобни сцени са се разиграли в страната през последните няколко години, колко хора са загинали и колко още ще ги последват в идните години.

Преди минути хората от колата вероятно бяха мърморили на опашката пред граничния пункт, разговаряйки със съседите си по чакане като всички останали. Били са живи, имали са бъдеще. Сега всичко това беше свършило.

Той взе отново телефона. Първият глас, който чу, беше на Яворски.

— Къде по дяволите изчезна?

— Млъквай. Току–що умряха петима души — озъби се Карвър.

— Добре, нека почнем отначало, учтиво и възпитано — отговори Яворски, с преиграна любезност. — Тук при нас се разбра, че Уейлън Макейб е кацнал в Прищина преди няколко часа. Самолетът му е преустроен така, че да може да хвърли бомба. Освен това Макейб е сключил съюз с един от сръбските военни главатари — Душан Даркович. Ние смятаме, че те ще отнемат оръжието от Вермюлен, твърде възможно е вече да са го направили, и ще го предадат на Макейб. Самият той иска да го използва, за да предизвика Армагедон.

Карвър изпръхтя от удивление.

— Смята, че така ще изпълни предсказаното в Откровението на Йоан — продължи Яворски напълно сериозно.

— Христос направо ще се разплаче.

— Да, малко неуместно изказване, но наистина може да се разплаче, ако знае какво се върши в негово име.

— И какво трябва да направя?

— Отиди на летището и намери самолета. Летището се намира по пътя за Слатина. Знаем, че самолета е кацнал и още не е излетял. Не сме го засекли на никой от радарите. Ако все пак го е направил, няма никаква следа от него.

— След като намеря самолета, какво да правя?

— Просто наблюдавай и ни съобщавай какво става. Повярвай ми, ще изиграеш достатъчно важна роля в тази операция, като ни предоставяш информацията, от която имаме нужда. Обаче искам да разбереш, че става дума за вътрешен въпрос, който трябва да бъде уреден от американските служби и от никого другиго. Това не е твоя работа. Мястото ти е зад сцената. Така че моля да не се намесваш и да ни съобщаваш какво става.

— Карвър, разбра ли? — гласът сега беше на Грентъм. — Никакви огнени фойерверки от тези, по които си падаш.

— Добре, разбрах — отегчено отговори Карвър.

Той извади екипировката си от надупчения „Мерцедес“ и я натовари на камионетката на мъртвите сърби. След това се върна при простреляния в главата сърбин. С крак обърна тялото му по гръб и огледа униформата. Четник. Нямаше петна от кръв. Това беше прекалено добра възможност, за да я пропусне. Той съблече сърбина и навлече униформата върху своята риза и панталони. Дрехите му станаха сравнително добре, но войнишките обувки бяха вероятно с един номер по-малки. Налагаше се да потърпи болката в пръстите. Мъртвият сърбин не приличаше много на него, освен това беше с десетина години по-млад. Карвър отиде при другия труп. Този мъж беше по-възрастен и снимката по-лесно можеше да мине за негова, затова взе портфейла с документите му. Така стана Никола Краснич, на тридесет и две години.

Вдигна автомата на Краснич и отиде при камионетката. След като хвърли изтърканата си кожена моряшка торба и бракувания ловджийски елек на празното място пред седалката на пътника, видя на арматурното табло уокмен. От чисто любопитство си сложи слушалките. В мозъка му като куршум се заби шумен, немелодичен твърд рап, който направо щеше да му откъсне главата. Ако това беше последното нещо, което сърбинът беше слушал, сигурно бе почувствал смъртта като облекчение.

Карвър запали двигателя на машината и пое отново по пътя към летището. Докато шофираше, започна да съставя своя план. По същество той имаше твърде малко общо с информирането и наблюдението.