Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

84.

Над Македония вече се беше спуснала нощ, когато Карвър стана собственик на типичната за Балканите кола: един от безбройните очукани мерцедеси, които се изнасят на юг от Германия за по-бедните и непретенциозни пазари. Колата беше осемгодишна С-класа дизел с кремава каросерия, заради която приличаше на моторизиран крем карамел, от чийто изгорял ауспух излизаха черни кълба дим. Един от агентите на М16 в Скопие, столицата на Македония, Ронан Бидли, му го беше предоставил, когато същата вечер Карвър кацна, снабден с комплект паспорт, виза и акредитация, която го представяше като репортер от радио Би Би Си. В джобовете на поизносена кожена моряшка торба имаше диктофон, лаптоп, телефон, карта и бележници, чието съдържание потвърждаваше прикритието му. Агентът му бе доставил стандартния комплект, от който един убиец и саботьор се нуждаеше: набор инструменти, пластичен експлозив, нож, пистолет и муниции. Както обикновено, под дрехите си Карвър носеше колан за пари, в който съхраняваше валута в брой, облигациите и паспортите, които бяха негови постоянни спътници. Косата му беше подстригана късо. Отби се в една бръснарница във Франция и поиска да го подстрижат по военному. Беше му писнало всеки път, когато се погледне в огледалото, да вижда Кени Уинтър.

— За съжаление пистолетът не е „ЗИГ Зауер“ — каза Бидли, но от държането му не личеше да се срамува от неспособността си да намери оръжието, поискано от Карвър. — Грентъм каза, че си падате по тях, но ще трябва да се задоволите с „Берета 92“, най-доброто, което успяхме да намерим за толкова кратко време щом е добра за армията на САЩ, не може да е толкова зле. Намерихме ви и заглушител.

Бидли погледна Карвър сърдито.

— Не разбирам защо му е на Лондон да изпраща още някого — продължи той, — когато тук имаме първокласни хора. Включително момчета от САС, които познават Косово като собствената си длан. Но те никога не се доверяват на хората на място, нали?

Карвър вдигна рамене и отвори багажника на колата, за да намери най-доброто възможно скривалище за пластичния взрив. Нямаше желание да започва разговор. Няколко минути по-късно вече пътуваше по шосето от летището към Качанишкия пролом, разположен на юг от град Качаник, който беше един от малкото проходи от Македония в Южно Косово.

Опашката на границата беше дълга деветдесет минути и се състоеше от пъстра смесица камиони, леки коли, трактори с ремаркета и автобуси, натоварени със стоки от Македония, които бяха изчезнали, когато безредието и насилието започнаха да вилнеят из Косово. Хората пренасяха всичко, като се почне от пресни плодове и се стигне до телевизори. Чакащите на опашката стояха около колите си, пушеха, пиеха и разговаряха с останалите шофьори и пътници. Карвър не можеше да каже кои са етнически албанци и кои сърби. Нямаше никакви признаци на напрежение или поляризация. Хората се разбираха чудесно, мърмореха заради чакането, споделяха пакетите с цигари и бутилките и добронамерено хокаха децата, които тичаха между колите. Но скоро, щом пресечаха границата на тяхното Косово, щяха да се разделят на воюващи племена, които искат взаимно да се изтребят.

Карвър беше видял доста междуетническо насилие, докато служеше в Северна Ирландия и Ирак. Независимо къде и кога се случваше, то никога нямаше смисъл.

Граничните полицаи бяха грубияни с обръснати глави и сини униформи. Един от тях взе паспорта и останалите документи на Карвър и изчезна в ниска, дълга сграда, украсена с герба на Федеративна република Югославия, която се издигаше до пропускателния пункт. Няколко минути по-късно се появи отново и даде знак на Карвър да изкара колата си от лентата и да паркира встрани, така че останалите пътници да могат да минават през пункта.

Вече беше късно, но безмитният магазин и кафенето на ничия земя между Македония и Косово още работеха. Карвър влезе в кафенето, за да посети тоалетната и да си купи двойно еспресо. Четирима гранични полицаи бяха седнали вътре с подпрени на стената автомати и си деляха бутилка сливова ракия. Тя стоеше до още четири, но вече празни. У полицаите тлееше напрежението на пияници, които отдавна са прекрачили границата между веселото опиянение и необузданото насилие. Когато Карвър мина покрай тях, за да влезе в тоалетната, те го изгледаха със злост, която търсеше каквото и да е извинение. Поглед, жест — каквото и да е, което би им позволило да го нападнат.

Когато му донесоха кафето, той го изнесе навън, защото искаше да помисли на спокойствие. Истината беше, че той самият беше толкова ядосан, че ако граничните полицаи му бяха предоставили възможност, щеше веднага да се възползва от нея. И това щеше да е поредната му глупава грешка, чийто списък не беше много къс.

Въпреки че противоречеше на всички принципи, той продължаваше да мисли за миналото, съжалявайки, че не е постъпил по различен начин. Ако беше свършил по-добре работата си на летището в Инувик… ако беше казал на Консорциума да си навре задачата, където трябва, когато му наредиха да се качи на самолета за Париж… ако не се беше забъркал с Алекс… ако не бе поставил топките си над работата и беше предал шибания списък на Грентъм… Много „ако“ и той нищо не можеше да направи.

Алекс нямаше да се върне при него. Не и сега. Тя беше взела решение и едва ли щеше да го промени. Не я обвиняваше за това, което беше сторила. Когато го беше оставила в клиниката, той вегетираше. После й бяха казали, че е мъртъв. Не беше изненадващо, че е харесала здравия, преуспяващ и влиятелен тип, който сега беше до нея. Надяваше се да има възможност да й обясни, че разбира всичко и не я мрази, независимо колко го боли. Обаче кога ли ще се срещнат отново? Той не вярваше, че Вермюлен ще я набърка в онова, което възнамеряваше да прави с бомбата, така че тя едва ли щеше да е в Трепча. А вероятността до края на нощта той или генералът да са мъртви, а може би и двамата, беше голяма.

Тя сигурно беше на яхтата. Представи си как се качва на борда и се ухилва:

— Здравей, скъпа. Съжалявам, но току–що гътнах твоя човек. Нищо лично. — Това нямаше да се приеме добре, но въпреки това той се опита да го изиграе.

Разбира се, можеше просто да се върне. Ако той не пипнеше Вермюлен, някой друг щеше да го направи, и то по-скоро рано, отколкото късно. Твърде много хора имаха причина да искат смъртта му. Ако Алекс отново се появеше на пазара на свободните жени, щеше да опита да я спечели отново.

Да ухажваш скърбяща вдовица не е особено благородна идея. Но така или иначе нямаше да се случи. Единственият начин да изкупи вината за своите грешки беше да оправи бъркотията, която причини. Това означаваше, че трябва да намери Вермюлен и да обезвреди него и бомбата му на всяка цена. А списъкът? Дали американецът го носеше със себе си? Отговорът му хрумна изведнъж и той беше напълно сигурен в него: не, сигурно беше в сейфа на яхтата, където бе Алекс.

Устата му се изкриви в иронична усмивка. Може би щяха да се срещнат отново, независимо дали го искаха или не.

В светлината, заляла ничията земя, Карвър видя един граничен полицай да му маха с ръка. Документите му бяха приети и той можеше да влезе в Косово.