Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Самюъл Карвър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Survivor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Том Кейн. Оцеляващият

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-129-0

История

  1. — Добавяне

19.

Самюъл Карвър знаеше, че някога е бил морски пехотинец, но единствено защото Алекс му беше казала. Също така му разказа, че се е сражавал в състава на специалните части, и му обясни какво означава това.

— Зная как се скача с парашут и как се плува под вода — гордо заявяваше Карвър на хората в клиниката. — Мога да стрелям и да взривявам бомби.

Обаче той нямаше истинска представа какво означаваха тези думи и какво е усещането да вършиш нещата, за които говореше. Но и не му пукаше. На лицето му играеше усмивка, която късаше сърцето на Алекс.

Имаше час по физическо с неколцина други пациенти. С някои от тях се беше сприятелил. Беше ги запознал с Алекс. Хора също толкова зависими и безпомощни, колкото него, те я караха да се чувства като майка, попаднала сред група деца с отклонения. Но единствено Карвър участваше в упражненията с цялата си душа и сърце. И когато инструкторът се провикваше: „Браво, Самюъл“, лицето му засилваше от щастие.

Някогашният Самюъл Карвър би предпочел да умре, пред това да живее като този ухилен глупак.

Затова може би беше по-добре, че нямаше никакъв спомен за своето предишно аз. Не помнеше някогашната си увереност в собствените способности, нито силата, която извираше от пълната му вяра в умението да се защити, да предпази хората, които обича, и да нарани враговете си. Нямаше го и неговото язвително чувство за хумор. Дори беше изгубил основното мъжко желание за секс.

Понякога Алекс се измъчваше от мисълта, която от време на време се промъкваше в съзнанието й, че и за нея щеше да е по-добре, ако Карвър беше умрял. Това беше жестока и омразна мисъл, но отразяваше една неопровержима истина. Колкото и да се чувстваше опустошена от сегашното му състояние, същевременно беше ядосана от това и я беше яд и на него. Във връзката им вече нямаше върхове. Тя не печелеше нищо от нея, освен мъчителната мисъл, че ако някога го напусне, ще се чувства още по-виновна.

Обаче новият Карвър беше сладък — това беше наистина най-странното в цялото положение. Понякога Алекс трябваше да си напомня, че мъжът, който й липсваше и когото дори вече оплакваше, беше професионален убиец, чиято способност за пресметната жестокост беше само на крачка от личностното разстройство. Подобното на дете същество, в което се беше превърнал, не бе способно на злонамереност и не можеше никому да причини вреда. Дори в усмивката му лукавството беше заменено с невинност.

Но какво щеше да стане с него? В дясната си ръка Алекс държеше смачкан плик, в който се намираше писмото от Маршан, финансовия директор на клиниката. Той потвърждаваше получаването на малко повече от пет хиляди швейцарски франка през изминалите няколко седмици, но със съжаление отбелязваше, че те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият сметката на господин Карвър. Колкото и да му било неприятно, трябвало да постави краен срок. Недостигащата сума трябваше да бъде заплатена през следващите седем дена. След изтичането на срока пациентът щял да бъде помолен да напусне и срещу него да бъде заведено дело за възстановяване на дълга.