Том Кейн
Оцеляващият (50)

48.

С нежна усмивка на лицето Кейди Джоунс четеше електронни писма. Преди няколко дни двама от най-близките й приятели в Лос Аламос, Хенри Вонг и Мей Ди, се бяха оженили. Заминали бяха на меден месец в Рим и тъй като и двамата бяха техничари, не бяха изпратили у дома нито една картичка по пощата. Вместо това бяха намерили някакво интернет кафене. Писмото на Мей до Кейди беше бъбриво, подробно и интимно — както подобава между две близки приятелки. Писмото на Хенри беше само от няколко реда, в които уведомяваше Кейди, че Рим е страхотно място. Беше добавил и цяла поредица цифрови снимки заедно с коментари към тях.

Любима му беше една снимка на Мей в парка на Авентинския хълм с гръб към река Тибър, а зад гърба й си виждаха куполите на катедралата „Св. Петър“. Тя сияеше. Изглеждаше много добре, а лицето й грееше от толкова силно щастие, че сякаш озаряваше всичко наоколо.

„Аз съм един щастлив ловец на бомби!“ — така гласеше текстът под снимката. Кейди разглеждаше снимките на служебния си компютър, който имаше много по-голям екран с много по-висока разделителна способност от машините в римското кафене. Затова забеляза нещо, което Хенри не бе могъл да види: в дъното на снимката се виждаха двама разговарящи мъже. Ъгълът на снимане създаваше илюзията, че те надничат изпод мишницата на Мей подобно на странни джуджета. От чисто любопитство Кейди увеличи изображението, за да ги види по-отблизо, и направо зина.

— Боже мили!

Лицето на мъжа отдясно беше едва различимо, но неговият другар й беше добре познат. Ако двамата не водеха невинен светски разговор, тази отпускарска снимка изведнъж щеше да придобие съвсем ново значение.

Тя набра един номер във Вашингтон. Специалният агент на ФБР Том Мулво, човекът, който ръководеше операцията край езерото Гъл, беше преместен във Вашингтон, за да се включи в тайния екип, търсещ руските бомби. Между тях се беше установила добра работна атмосфера. Тя му каза, че ще му пусне имейл, и изчака няколко секунди.

— Отвори ли снимката?

— Да, благодарско, че ми я изпрати, макар размяната на горещи каки да е мъжко забавление.

Кейди си представи широката усмивка на Мулво. Когато ситуацията позволяваше, той обичаше да се шегува. На нея това не й пречеше.

— Много смешно, Томи. Тази „гореща кака“, както я нарече, е Мей Вонг, красивата, чувствителна и много умна съпруга на моя помощник Хенри Вонг. Не искам да се кокориш по нея, а обърни внимание на двамата мъже…

— Онези, които сякаш надничат изпод мишницата й?

— Да… Разпозна ли ги?

За известно време се възцари мълчание, докато Мулво разглеждаше снимката.

— Този отляво ми изглежда познат.

— И аз си помислих това — каза Кейди. — Почти съм сигурна, че съм виждала снимката му в някакво списание. Той е генералът, чиято секретарка беше убита в градския парк във Вашингтон.

— Вермюлен — съгласи се Мулво. — Да, спомням си. Обаче какво ни засяга нас двамата това?

— Не той привлече вниманието ми, а другият, с по-тъмната коса. Това е д-р Франческо Рива. Той е италианец. Дойде тук и се дипломира в Масачузетския технологичен институт. След това работи десетина години в Националната лаборатория „Лоурънс Ливърмор“. Там се запознах с него. Мулво, мога с чиста съвест да кажа, че той е отличен ядрен физик.

— И мен трябва да ме е грижа за това, защото…

— Защото, първо, специалността на Франки беше миниатюризацията на ядрени оръжия и второ, защото напусна лабораторията преди пет години и сякаш потъна в земята. Трябва да имаш предвид, че в нашия занаят всеки познава всекиго. Ако не лично, поне по име. Кой с какво се занимава и къде го прави. Обаче през последните години Франки Рива с нищо де се е занимавал. Не и открито.

— И сега ще ми кажеш с какво се е занимавал тайно? — предположи специалният агент.

— Не знам, или по-точно, не знам със сигурност. Но той не беше от хората, които живеят като отшелници у дома пред компютъра с кутии от пица, разхвърляни из кухнята. Падаше си по европейски спортни коли, хубави мадами и вечери за двама в заведения, където главният келнер трябва да превежда менюто.

— Значи е имал нужда от пари?

— Точно така — кимна Кейди и продължи. — Затова напусна „Ливърмор“. Заяви, че вече ще работи за заплата от частния сектор. Това не е нещо необичайно. Мнозина отиват да работят в комерсиалните изследователски лаборатории. Обаче Франки не се появи в нито една от лабораториите, които са ми известни на мен. В ядрените среди се говори, че продава уменията си на хора, които искат бомби и са готови да платят всяка цена.

— А защо ние никога не сме чували за този тип?

— Ако се е върнал у дома в Италия, той е извън вашата юрисдикция.

— Обаче никой от агенцията не го спомена по време на четирите ни информационни срещи.

— Томи, не искам да прозвуча като предателка, но невинаги агенцията е толкова добре информирана, колкото би трябвало…

Мулво се изхили.

— Ааа, чух те…

— Добре, а сега се запитай какво ли би правил Франки Рива с генерал Вермюлен? Аз проверих информацията за него в базата „Лексис Нексис“. Има твърдения, че играе ролята на посредник в международна оръжейни сделки. Бившата му секретарка е убита в парк, където от десетилетия никой не е бил убиван. Той си взима едногодишна отпуска от работата, за да пътува из Европа, а няколко жълти издания твърдят, че е взел със себе си горещата си нова секретарка. И ето ти го в Рим да води частен разговор в един усамотен парк с ядрен физик, който знае всичко, което е нужно, за изработката на такива бомби, каквито ние търсим. Искам да кажа, това не ти ли се струва… и аз не знам… интересно?

— Кейди, не знам как ми се струва — отговори Мулво. — Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Казвам ти, че човек, който разполага с връзки на най-високо равнище из целия свят, изкарва си хляба с търговия на оръжие и уж е на почивка, за да чука на спокойствие секретарката си, има тайна среща с тип, който със затворени очи може да направи проста ядрена бомба с големината на куфар. А още по-лесно би обновил вече съществуваща. Освен това ти казвам, че може би не сме единствените, които знаят, че казаното от Лебед е истина.

— Разбрах — отговори агентът, — но не съм сигурен дали да повярвам. А ако повярвам, ще трябва много да внимавам с доказателствата, преди да запозная висшестоящите с тях. Вермюлен има приятели, които могат да прекъснат моята, а и твоята кариера, ако започнем да отправяме неверни обвинения…

— Няма защо да го обвиняваме в каквото и да било… — прекъсна го Кейди. — Не още. Обаче можеш да го провериш. Нали разбираш, съвсем дискретно. Искам да кажа, че щом Вермюлен се е срещнал с Франки Рива в Рим, може да е провел други срещи в различни градове. И ако разберем с кого е говорил, можем да си съставим някаква картина. Освен това отдай го на женската ми интуиция, ако искаш да се покажеш сексист, но си мисля, че съвпадението е прекалено удобно. Някой тупва по главата неговата петдесетгодишна първа секретарка и пет минути по-късно се появява красавицата, която съвсем случайно увисва на врата на генерала по време на обиколката им из най-романтичните европейски градове…

— Може би просто завиждаш… — подхвърли Мулво.

— Как да не завиждам на жена, която е по-млада от мен и е закачила на въдицата генерал хубавец и при това вдовец? Том, да оставим закачките настрана. Това може би си заслужава да бъде разнищено. Не е като да имаме хиляди други следи, които да се нуждаят от вниманието ни. Просто се поогледай из различните ви бази данни. Когато следващия път дойдеш насам, аз ще черпя.

— Е, д-р Джоунс, как бих могъл да откажа на подобно предложение?