Том Кейн
Оцеляващият (51)

49.

По някое време през нощта Карвър беше заспал от изтощение, защото се събуди изведнъж, усещайки, че изгряващото слънце грее право в очите му. Когато примижа, за да може да погледне както трябва, осъзна и нещо друго: наоколо цареше тишина. Бурята беше утихнала.

Сега трябваше да потърси помощ за Ларсон. Тук горе в планината сигналът на мобилните телефони беше слаб, ако изобщо имаше. Единственият сигурен начин да се свърже, беше да отиде до някоя от туристическите хижи, които местните власти бяха построили из околностите, и да използва връзката за извънредни случаи. Карвър разгледа картата. Най-близката хижа се намираше на пет километра обратно по пътя, откъдето бяха дошли вчера. По-голямата част беше спускане. Той стопли две купи с овесена каша за себе си и за Ларсон и след като обеща на своя приятел, че скоро ще дойде помощ, пое надолу по пътя, откъдето бяха дошли.

Докато се спускаше по финия прясно навалял сняг, заслепяващ на яркото слънце, което грееше от безоблачното небе, Карвър осъзна, че е обладан от напълно ново усещане. Чувстваше се великолепно. Беше преминал успешно екстремна физическа и психическа проверка и това го изпълваше с увереност. Сега беше готов да започне издирването на жената, която обичаше. Междувременно трябваше да се страхува за Ларсон. Когато стигна до хижата и се свърза със спасителната служба, се изпълни с увереност, че ще стигнат навреме при пещерата. Затова не се изненада, когато беше качен на снегомобил от един весел мъжага, който му съобщи, че неговият приятел вече е в болница и че още е доста зле, но сигурно ще се възстанови напълно.

Карвър също беше откаран в болницата, за да бъде прегледан за признаци на измръзване и хипотермия. След прегледа той посети Ларсон, за да се увери, че е добре, и обеща да се отбие отново сутринта.

— Не се притеснявай, ще се оправя — уморено се усмихна норвежецът.

В стаята влезе сестрата, за да провери температурата и пулса на болния. Беше типична норвежка красавица: висока, руса и синеока.

— Хващам се на бас, че ще се оправиш — ухили се Карвър.

Той излезе от болницата с мисълта да намери нещо за хапване и да обърне една бира, преди да поеме обратно за Бейсфьорд. В този момент нещо привлече погледа му.

Точно срещу главния вход стоеше някакъв мъж, забил нос в английски вестник. Той вдигна глава, видя Карвър и му се усмихна.

На Карвър му трябваха няколко секунди, преди да се сети кой е.

— Какво правиш тук? — попита той и доброто му настроение изчезна така бързо, както го беше обхванало.

— Писна ми да чакам кога ще почукаш на вратата ми — отговори Грентъм. — Затова реших аз да почукам на твоята. — Той потупа Карвър по рамото като стар приятел. — Хайде, хотелът ми не е далеч, а и ни чака кола. Мисля, че онова, което имам да ти казвам, ще ти се стори много интересно.

Един от хората на Грентъм чакаше до вратата на автомобила, а друг седеше зад волана. Те изминаха само стотина метра, преди да спрат пред малък старомоден хотел. Във фоайето имаше малък диван и няколко кресла, подредени около отворената камина. От тавана висеше богато украсен полилей. На стената имаше гоблен, а между креслата стоеше ниска масичка за кафе.

Единият от хората на Грентъм му подаде преносим компютър, който той постави на масичката. След това мъжът се присъедини към колегите си, които стояха на няколко метра встрани, държаха под око своя шеф и със своето присъствие прогонваха всеки, който би искал да седне на масичката.

— Седни и се разположи удобно — покани Грентъм Карвър и му махна да се приближи.

— Е, и какви са тия важни новини? — попита той.

Грентъм включи машината и отвори един пауърпойнт файл. Екранът се запълни от снимката на американски генерал в парадна униформа.

— Казва се Кърт Вермюлен — обясни Грентъм. — Допреди три години беше генерал–лейтенант от американската армия. — Той направи кратко обобщение на военната кариера на генерала.

— Капитан Америка — заключи Карвър^[1].

— Нещо подобно.

— И защо искате да го убия?

— Не съм казал такова нещо.

— Защо тогава си бил този път?

— Зависи — отговори Грентъм.

— От какво?

— От онова, което е намислил…

Грентъм отвори нова страница. На нея се виждаха зърнести черно-бели снимки на Вермюлен в цивилни дрехи. Някои очевидно бяха свалени от камери за наблюдение, а други заснети от фотографи. На едната генералът крачеше покрай венециански канал, на втората беше сред тълпата зрители в красив театър, а на третата се готвеше да пресече оживена улица.

Карвър ги разгледа с еднакво безразличие.

— Ами пожелавам ти успех — подхвърли той, — аз си имам друга работа.

— Знам — усмихна се Грентъм. — Както в доброто старо време. Но преди това има още нещо, което трябва да видиш.

— Не мисля. — Карвър се надигна да си ходи.

Грентъм остана невъзмутим.

— Ако бях на твое място, бих останал, защото със сигурност ще искаш да видиш това.

Карвър го изгледа. Грентъм излъчваше спокойствието на играч, напълно сигурен в ръката, която държи. Единственият начин да я види, беше да си плати.

— Добре — отговори той, без да сяда. — Показвай.

— Хвърли още едно око на тези — усмихна се Грентъм и започна отново да прехвърля снимките с Вермюлен.

— Нали ти казах, че не ме интересуват.

Грентъм се усмихна отново.

— Да видим тези — той отвори нов файл. От него излязоха същите снимки, които бяха разглеждали досега, но тук рамките бяха по-широки. Затова се виждаше човекът, който беше скрит в първия комплект: жената, която беше с Вермюлен и една тъмнокожа двойка пред хотел „Грити“ във Венеция. Тя стоеше до генерала в копринена вечерна рокля във Виенската опера и разглеждаше с него забележителностите на Рим. Накрая нов комплект снимки показваха двамата на яхта. Вермюлен в къси бели панталони с бяло поло, а тя по бикини с вдигнати на главата слънчеви очила. Снимките бяха много зърнести, сигурно бяха заснети от много голямо разстояние. Двойката стоеше под тента на кърмата на лодката. На първата снимка разговаряха. На другата тя беше сложила ръка на гърдите му. Карвър не можа да разбере дали си играе или се опитва да отблъсне мъжа. На третата снимка ръцете му бяха на раменете й. На следващата я водеше или дърпаше към каютите на яхтата. С това представлението свърши.

— Лайно — изсъска Самюъл Карвър.

— Да, знаех си, че това ще свърши работа — отбеляза Джек Грентъм.