Том Кейн
Оцеляващият (73)

71.

Застанал в средата на виадукта, Карвър видя как хеликоптерът завива и се насочва към него. По лицето му плъзна усмивка. Той стоеше, без да помръдва, защото знаеше, че ще бъде в безопасност, докато машината не обърне да зависне странично към него.

Точно на това разчиташе.

Добре знаеше, че хеликоптерът е много по-голяма мишена от него самия. Освен това стоеше върху здравата повърхност на издигаща се на земята постройка, докато неговите противници бяха подмятани в летяща машина, която никога не застава напълно неподвижно, дори когато зависва.

Надяваше се това да окаже влияние. Ако не, все пак носеше бронежилетка. В най-лошия случай щеше да отнесе някой изстрел. Затова чакаше неподвижен и изправен в цял ръст като затворник пред отряда за разстрел. Носът на хеликоптера сега беше на около сто метра от него и продължаваше да се приближава. Когато се приближи още малко, шумът от порещите въздуха ротори стана оглушителен и вихрушката, вдигана от тях, го заблъска като изкуствен ураган.

Очевидно смятаха, че им е паднал в ръцете.

Най-сетне хеликоптерът престана да напредва. Когато за част от секундата застина във въздуха, Карвър сметна, че е разпознал мъжа на седалката до пилота. Обаче в този момент машината започна да се завърта като опашката на хищник и тази мисъл изчезна от главата му, защото отворените врати и дулата на оръжията щяха да зейнат срещу него. Когато това стана, той се наведе, вдигна гранатомета, който лежеше в краката му, и с едно плавно движение го насочи срещу хеликоптера. След това с ледено хладнокръвие на добре обучен войник изчака още частица от секундата, за да има пред себе си възможно най-голяма мишена. Хеликоптерът завърши завъртането и когато първите куршуми със зловещ писък се посипаха около Карвър, целият отвор на вратата зина срещу него и той натисна спусъка. В мига, когато гранатата излетя от цевта, той беше улучен в гърдите от два куршума. Силата на удара го запрати през цялата ширина на виадукта и го блъсна в перилата от другата страна. Удари си главата в зидарията и остана замаян за секунди, а когато отново успя да фокусира поглед върху мишената си, димът беше изпълнил кабината на хеликоптера, а той се полюшваше и накланяше, защото пилотът се бореше за глътка въздух. Карвър видя как през кълбящия се през вратата дим се показа един от мъжете, стъпи в празното и полетя към смъртта си безмълвно, защото гърлото му беше прекалено раздразнено, за да може да издаде някакъв звук.

Изведнъж хеликоптерът се раздвижи и Карвър с ужас видя, че идва право към него. Страхът помете и последните остатъци от замайването, той скочи на крака и хукна за живота си. Машината се блъсна в каменната стена сред какофония от виещи турбини и скърцане на метал. Започна да се плъзга надолу по стената на виадукта, а роторите заблъскаха парапета, като къртеха едри и дребни парчета, сипещи се на всички страни като дъжд от куршуми. Едно удари Карвър по гърба и той отново мислено благодари на слепия случай, че след атаката срещу грузинците не му остана време да свали бронежилетката.

Зад гърба му хеликоптерът вече не триеше стената на виадукта и започна да пада по-бързо. След миг се стовари на земята с ужасяващ метален трясък. Настъпи секунда тишина, която беше нарушена от мощен взрив, и към небето се стрелна голямо огнено кълбо. Карвър се върна обратно до мястото, където беше стоял, вдигна гранатомета и го запрати в огнения ад. Огледа се, за да види дали няма някой наблизо, и направи същото с противогаза. След това си погледна часовника. Беше пет и половина. Разполагаше с час и половина да стигне до Кап д’Антиб, да се върне в „Отел дю Кап“, да вземе душ, да навлече каквито чисти дрехи намери и да се приготви да види Алекс отново.

Това звучеше направо прекрасно.