Робърт Липаруло
13 племе (95)

95

Бен пристъпваше и се плъзгаше надолу по хълма към наетия джип, доволен, че накараха Алекса и Джордан да останат в самолета на летището: в момента нямаше да понесе вперените им в него очи, а и не искаше да ги вижда как страдат. Отвори багажника и прерови чантите и кутиите, докато намери онова, което търсеше.

Изкачи се отново по хълма, спусна се от другата страна и се насочи към кемпера. Бет седеше на стъпалата, с вдигната към перилото ръка — там, където Невея я беше закопчала с белезниците. Бен приклекна до нея.

— Невея вътре ли е?

Бет кимна.

Бен й показа телефона, който беше взел от джипа.

— Това е твое, нали?

Тя го погледна и отвърна с неуверен глас:

— Да.

— Разбрах, че съпругът ти се е обадил от сателитния телефон на Оуен.

— Бях в болничната стая на Тайлър и говорех с Джагър, когато Невея се нахвърли върху мен.

Подаде й телефона.

— Покажи ми.

Бет го пое, набра кода си за достъп и отиде на списъка с последните обаждания. Подаде му го обратно:

— Най-горният номер.

Бен погледна.

— Благодаря. — Той се изправи и пъхна ръка в джоба на панталоните си. Поднесе стиснатия си юмрук към Бет, която го гледаше с озадачен поглед и разтвори дланта си. В нея той пусна един ключ. — За белезниците ти — каза той. — Не го използвай веднага. Тя просто ще те настигне и ще те върне обратно. Сама ще разбереш кога е настъпил моментът.

Бет се втренчи в него, в тези изразителни очи.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Докато се взираше в телефона, той се обърна и тръгна към пустошта от дъбови храсталаци, юка и пясък. Спря и обърна глава, за да погледне към Бет.

Усмихна й се и каза:

— Аз не мисля.