Робърт Липаруло
13 племе (81)

81

Четиримата мъже се събраха точно под отвора в стената, кимнаха си един на друг и започнаха да се придвижват в първия тунел. Не беше по-широк от ханша на Джагър и те вървяха като роботи в продължение на четиридесет метра, после отново се спуснаха надолу, този път по вито метално стълбище. С всяка стъпка то изскърцваше като животно, уловено в капан, и заплашваше да се откъсне от стената. Стигнаха до широка каменна тераса, отвъд която светлините им изгубиха битката с тъмнината, преди да успеят да осветят отсрещната стена.

Ейдриън извади прожектор от раницата на Реми и светна с него от ръба на терасата. Намираха се в подземна кухина, а отсрещната стена беше на разстояние колкото цяло футболно игрище. Два етажа по-надолу се виждаше плетеница от пасажи, изсечени на шест метра в каменния под, които, изглежда, не се пресичаха един с друг. Джагър си спомни, че беше сравнявал „Света Екатерина“ с лабиринт за мишки, но тази гледка правеше манастира да изглежда като образец на геометрична съразмерност.

Ейдриън издърдори нещо на френски, вероятно заради уморителното усилие да говори на английски или пък беше твърде развълнуван от предстоящото пътуване.

Оуен преведе:

— След като пресечем тази кухина, ще навлезем в тунели, които минават един над друг. За разлика от единствената равнина на света над нас тук ще трябва да се ориентираме през пластове тунели. Може да ни се наложи от време на време да се връщаме назад и едва тогава да поемаме по друго ниво.

— Тогава какво чакаме още? — отсече Джагър.

Трийсет сантиметра хладка вода покриваше пода на лабиринта. Зашляпаха през водата, като от време на време ходеха по външния ръб, за да избегнат отточните ями, където според Реми можеше да потънеш до раменете или да пропаднеш в подземни реки, които има риск да те отнесат. Завиха по друг тунел и излязоха на сух терен. Често подът се издигаше право нагоре на известно разстояние, а после се спускаше стремглаво надолу, преди да продължи напред, като че ли дълбаещите в камъка работници изведнъж са осъзнавали грешката си и мигновено са я поправяли. Повечето от наклоните вече бяха снабдени с въжета, прикрепени към забит в стената клин. Реми и Ейдриън се погрижиха да осигурят въжета там, където те липсваха.

Преминаваха през тунели с всякакви форми и размери: широки коридори, които им позволяваха да ходят рамо до рамо, толкова тесни тунели, че трябваше с усилие да вървят с едното рамо напред, високи кухини и заешки дупки, които изискваха пълзене на колене и лакти. Но две условия никога не се променяха: пълният мрак, само временно разсейван от подскачащите и поклащащите се на главите им челници и от отразената от стените светлина, и тишината — без звук от капеща вода, без ехо, без звуци, различни от тези, които те самите произвеждаха.

След един час стигнаха до кухина, голяма колкото стая, която предишните посетители — по-вероятно жители си помисли Джагър — бяха превърнали в нещо подобно на всекидневна. Бяха си направили маса от ръждясало старо кръгло острие за циркуляр, достатъчно голямо и за спане. Тройка сгъваеми пластмасови столове образуваха полукръг около масата, но вече бяха счупени и негодни за седене. Джагър се възхити на усилието, което е било необходимо за подсигуряването на най-важната мебел в стаята: изцапан, овехтял диван с липсващ дунапренов пълнеж, сякаш мъртъв бизон, оглозган от вълци. По пода имаше разпилени празни пластмасови бутилки от вода, опаковки от енергизиращи десертчета и мухлясали и повредени от водата книги.

Реми свали раницата си и седна на дивана, задните му части потънаха до пода, а краката му щръкнаха нагоре. Подхвърли на всеки енергизиращо десертче, което накара Джагър да си помисли, че поне част от заварения боклук наоколо беше оставен от Реми и Ейдриън.

Ейдриън намери стар инструмент — подобие на гаечен ключ или къс железен лост, подхвърли го във въздуха и го хвана отново. Скочи върху кръглото острие, седна на него по турски и започна да удря инструмента по металната му повърхност.

— Хей! — извика Оуен. Когато светлината на Ейдриън го освети, той разтвори дланта си: Хайде да не се държим глупаво, а?

Оуен седна на пода, като гледаше настойчиво Ейдриън, за да му покаже, че е сериозен. Джагър се присъедини към него, разтривайки единия си глезен през гумения ботуш. Май леко го беше изкълчил, но не помнеше точно кога.

Реми им подаде бутилка с вода.

— Знаете ли — каза той, като отново се ухили. — Намираме се в източната част на тунелите и се насочваме още по на изток. Много истории се разправят за тази част, хората са виждали призраци, изчезващи в нищото. — Той щракна с пръсти.

Оуен и Джагър осветиха взаимно лицата си със светлините. Оуен беше спокоен, само наблюдаваше, но очите му бяха малко по-големи от обикновено, като че ли казваше: Хей, това е интересно.

Реми потупа подлакътника до него.

— Двамата, които го преместиха тук… — каза той, — ние ги срещнахме — мъж и жена. — Намръщи се към Ейдриън. — Quels ètaient leurs noms?^[1]

— Ами, Тристан et… Ейми.

— Non, non, non… Адел!

— Адел. — Придружено с кимане.

— Искаха да се нанесат — продължи Реми. — Да си направят дом. Ние им казахме, че са луди, кой иска да направи това? Няма слънце, твърде е тясно. Те отговориха, че е заради свободата тук. Няма правила, няма хора, които да ги…_condamnez_.

— Да ги осъждат — предложи превод Оуен.

— Oui, осъждат.

— Ами полицията? — попита Джагър. Беше чувал, че има специален отряд само за катакомбите.

Ейдриън се изсмя.

— Влизали сме тук може би триста пъти. Никога не сме виждали полиция. Чуваме от време на време за тях, че търсят изгубени деца, че разгонват шумни купонджии, които се подвизават твърде близо до туристическата част.

Реми кимна.

— Те стоят близо до туристите, за да се уверят, че няма да бъдат ограбени или изплашени. Сега сме далеч от тях. Тази двойка… върнахме се седмица по-късно, а те бяха изчезнали. — Реми хвърли поглед към Ейдриън и за първи път изпита колебание дали да се ухили. Вече по-тихо каза:

— Имаше кръв.

Ейдриън кимна.

— Beaucoup^[2] — каза той.

— Сметнахме, че са искали да ни изплашат — зашепна Реми и изтъкна това като основателна причина да забравят за въпроса.

Джагър освети каменния под с челника си и го огледа. Всяко едно от петната по него можеше да бъде от кръв, но можеше и да не е. Диванът също беше твърде мръсен, за да се разпознае какво е веществото.

— Шшшт — каза Джагър, въпреки че единственият шум, който другите произвеждаха, беше шумолене с опаковките от десертчетата.

— Какво? — Ейдриън се изсмя. — Шубе те е.

— Шшшт.

— Чувам нещо — каза Оуен. — Музика.

Слаба… потрепваща, като понесена от вятъра, който Джагър не беше усещал откакто влязоха в тунелите… Ниските тонове бяха по-осезаеми от високите… Музиката беше толкова неопределена — можеше да беше класическа или рок, изсвирена от един инструмент или от цял оркестър.

— Откъде идва? — попита Джагър.

— От туристите? — предположи Реми. — От повърхността? Кой знае? Звукът не се разпространява нормално тук, долу. Тунелите са като… — Замисли се за думата. — Заглушител, нали разбираш, като звукозаписно студио. — Той сви рамене. — Но никога не се знае. Веднъж проследих звука от музика. Отне ми два часа да я открия, някакъв тип с касетофон рисуваше цветна дъга по тавана на една кухина.

— Колко близо сме до неизследвания район?

Реми се намръщи и поклати глава.

— Може би на около един час път?

— Non — каза Ейдриън, като скочи от масата на пода, завъртя се и седна тежко на дивана до Реми. Извади картата, която Виктор им беше дал, и заедно започнаха да я проучват, като сочеха, прокарваха пръсти по линиите и си шепнеха.

Челникът на Ейдриън се издигна, за да светне в лицето на Джагър, а после премина към това на Оуен.

— Още малко и сме там. — Метна инструмента във въздуха, а той се стовари върху масата със силен трясък.

Музиката спря.

* * *

Невея държеше пръста си върху бутона за звука на айпода, с глава, наклонена на една страна, като заек, усетил опасност.

— Чухте ли това?

— Какво? — каза Джордан, докато тъпчеше чисти дрехи в раницата си.

Алекса се беше разтанцувала върху лимоновия килим в стаята си, като разклащаше дупето си и помпаше във въздуха с юмруци, сякаш лъскаше обувки. — Тази песен ми харесва.

Невея се загледа в тавана, докато се ослушваше. Мъжете — Бен, Елиас, Себастиан, Фин и Тоби — бяха отишли на повърхността за електронното оборудване, необходимо на Себастиан за проекта „Амалек“. Не ги очакваха да се върнат толкова скоро.

— Стойте тук — нареди тя и напусна стаята. С бързи крачки мина покрай другите спални и кухнята и спря пред следващата врата. Отключи и я открехна, подготвена за всичко. Бет седеше на походното легло, с колене, присвити към гърдите. Повдигна поглед от Библията, която Бен й беше дал.

— Какво правиш? — попита Невея.

Бет повдигна книгата заедно с едната си вежда. Невея забеляза металната чаша на пода до леглото. Отхвърли възможността Бет да я беше използвала, за да създаде шума. Затвори вратата, заключи и се върна в стаята на Децата.

— Джордан, миличък, иди да провериш.

— Какво?

— Шумът, издрънчаването.

— Не съм го чул.

— Тогава просто иди да проучиш периметъра — каза тя. — Виж дали има някой отвъд замаскираните врати.

— Мислех си, че заминаваме — каза той леко хленчещо.

— Каква полза от местата ти за наблюдение, ако никога не ги използваш?

— Използвам ги.

— Тогава отиди веднага — извика Невея. — Заради мен.

Той грабна едно фенерче и се затътри към вратата с клюмнала глава.

— Побързай, моля те — добави стенещо тя. Момчето се затича.

— Джордан?

Спря се на вратата.

— Внимавай.