Робърт Липаруло
13 племе (82)

82

И четиримата мъже осветиха с лампите си един отвор в стената, на трийсет сантиметра над главите им. Беше малко по-голям от средна пица и Джагър прецени, че катафилите нямаше да имат проблеми да се промушат през нея, но той и Оуен имаха по-широки рамене и едва ли щяха да успеят.

— Какво смяташ да правим? — обърна се към него Оуен.

Преди да успее да му отвърне, Ейдриън заяви:

— Това е пътят, ако искате да стигнете до оболите. Води до тунел, който е отбелязан за край на картата.

— Засега — отсече Реми. — Картата на Виктор показва и по-далеч. Днес ние сме Колумб.

— Да действаме — каза решително Джагър.

Ейдриън побутна Реми нагоре. Краката на мъжа ритнаха във въздуха, прибраха се рязко навътре и се изгубиха. Оуен тръгна втори, пъшкаше и мърмореше, но успя да се промуши. Джагър се оттласна с крак от ръцете на Ейдриън и с мъка се намъкна вътре. Усети върху крака си дръпването на Ейдриън и осъзна, че Сърфиста го използваше, за да се издърпа нагоре. Джагър последва гумените ботуши на Оуен. Когато раменете му се заклещваха, той отстъпваше назад няколко сантиметра и опитваше пак, но с усукани под различен ъгъл рамена или с ръце, пъхнати под тялото. На няколко пъти Ейдриън му помагаше с побутване по краката. Джагър стягаше коленете си и допълнителната инерция го изтласкваше напред. По този начин измина разстояние от около дванайсет или петнайсет метра и най-накрая видя краката на Оуен да се плъзгат извън дупката. Непрогледният мрак остана назад и един лъч светлина огря стена от кръгли камъни.

Изпълзя от дупката право в ръцете на Оуен. Стъпи си на краката и се обърна да помогне на Ейдриън. Светлините им се насочиха към отсрещната стена, която беше изградена не от кръгли камъни, а от черепи и краища на дълги кости. Стената се разпростираше и в двете посоки и стигаше дотам, докъдето светлините им можеха да огреят.

* * *

Джордан излезе от спалнята си и се отдалечи от маршрута, водещ към повърхността: този изход беше подсигурен, защото никой не подозираше, че тази най-източна част на тунелите въобще съществува. Насочвайки се на запад, той се замисли за лабиринта от проходи, които в крайна сметка водеха или до мъртва точка — той обожаваше звученето на думите „мъртва точка“ на това място, пълно с кости — или до привидно мъртва точка, представляваща на практика замаскиран изход. Или вход и точно това беше обезпокоило Невея.

Нямаше никакво желание да проверява шумове, които не бе чул, или да следи за нарушители, които така и не се появяваха. Беше си изградил наблюдателници по периферията на обитавания от тях район: някои бяха обикновени ключалки и прозорци, други бяха допълнително иззидани навън, подобно на кулите и валовете на някой замък. Беше ги построил за забавление или в моментите, когато му беше скучно и си търсеше някакво занимание. Но сега имаха какво да правят — нещо голямо. Минути ги деляха от заминаването им. Защо се налагаше да излиза точно сега?

Сви зад един ъгъл, стигна до края на тунела и застана на колене и ръце. Хвана краищата на голям скален блок и го задърпа с разклащане към себе си. Когато измъкна почти целия камък от стената, угаси фенера и доиздърпа камъка. Бутна го настрани, легна по корем и надникна през отвора. Нищо. Непрогледен мрак. Въпреки че не можеше да го различи, знаеше, че тунелът продължава още няколкостотин метра — това беше главна артерия, от която тръгваха множество по-малки разклонения. С помощта на Алекса и Тоби си беше правил експерименти и знаеше, че можеше да забележи дори най-малката светлинка — от свещ или от фенерче на ключодържател — във всички посоки на тунела и често съзираше дори мъждукаща светлина от страничните тунели. Спомни си, че Крийд също му беше помагал и това го натъжи.

Върна обратно каменния блок, включи фенерчето и се насочи към следващия пункт за наблюдение. Беше едно от най-забавните и най-добре замислените места. Това малко повдигна духа му и той забърза ход.

* * *

— Същите са като в сектора за туристите — отбеляза Ейдриън, разглеждайки стената с черепите. — Катафилите винаги са смятали, че хората, създали „комбите“, са сложили тези далеч от останалите, за да отбележат границата.

— Спрете тук, не ходете по-нататък — нареди Реми.

Ейдриън отмести рус кичур коса от лицето си, издърпа го назад и го нагласи така, че ремъкът на челника да го задържи на мястото му. Издърпа картата на Виктор от средния гръден джоб на работния си гащеризон и я разгъна.

— Но Виктор казва, че това е само началото. — Постави дланта си върху един от черепите и разгледа внимателно стената с маниера на археолог, който наблюдава прясно разкопан вход към все още неизровен древен храм. — И ако оболите са тук, какво следва?

— Още гробовни съкровища — отвърна Реми. — Чувал съм, че хората, които са премествали телата, са били особено внимателни да държат вещите на мъртъвците при мъртъвците. Внимателно се подбирали най-достойните, които изразявали уважение към мъртвите.

— Всъщност пазачите ги заставяли да се държат така. При опит за кражба са се постаравали и крадците да се присъединят към мъртвите — добави Ейдриън.

— Oui. Но по-късно нахлули крадци, които станали много богати хора.

Докато говореха, Джагър навлезе в тъмнината на тунела. Стигна до мъртва точка и се върна обратно. Сочейки с пръст през рамото си, се обърна към Оуен:

— Там свършва, няма други тунели.

— Същото е и в тази посока — осведоми ги Реми, обръщайки глава заедно със светлината от челника в другата посока.

— Как да се прехвърлим от обратната страна? — Оуен мислеше на глас.

— Можем ли да стигнем дотам от друго ниво? — попита Джагър.

Ейдриън поклати глава.

— Това е единственото ниво, което отива най на изток. Това е причината да поемем по него. — Освети с лампата си дупката, през която бяха дошли. — Трябва да се върнем, да се придвижим на юг и да намерим друг път, водещ на изток.

— Може и да не съществува такъв — Оуен поклати глава. — Ако частта зад тази стена е единствено за богатите, може да е била избрана именно защото е достижима само през входовете, водещи направо към нея.

Ейдриън проучи картата.

— Виждат се линии, свързващи тази страна с отсрещната, но човек не може да им има доверие.

Реми кимна.

— Следвали сме дори и по-съвременни карти, създадени от катафилите, които познаваме, и сме намирали мъртви точки там, където бяха показани проходи. Тези стари карти са дори още по-зле.

— Стените изцяло ли са направени от кости? — попита Джагър, опитвайки се да обмисли всички възможности и да обуздае паниката, надигаща се в стомаха му. Това отнемаше твърде много време. Оуен се беше изразил много точно: Да открием скривалището празно е също толкова лошо, колкото никога да не го открием.

— Зад тях има плътни каменни стени — каза Ейдриън.

— Или още кости — предположи Реми, вглеждайки се в картата в ръката на Ейдриън. — Често тленните останки са струпвани в камери и около тях са изграждани тези стени от черепи, за да ги задържат вътре.

— Подпорни стени — обясни Оуен.

Ейдриън плъзна светлина по черепите.

— Но по-често стените от черепи са били издигани пред каменни стени. Зидарите, работещи с черепи, са се изживявали като Да Винчи, но са работели с кости вместо с боя. Никой художник не би искал да разрушат творението му. — Удари с ръка по един череп. — Солидна е.

— Дали да не опитаме отново да претърсим жилищния квартал на повърхността? — предложи Оуен. — Виктор ни посъветва да влезем именно оттам.

Сърцето на Джагър се сви. Щеше да им отнеме часове да се върнат обратно по същия маршрут и да излязат от тунелите без никаква гаранция, че ще намерят входа, който не успяха да открият първия път. — Ако племето се крие отвъд тази стена, те биха прикрили входа.

— Кое? — каза Реми. — Кой?

— Казах ви, че е възможно да има лоши хора тук, долу — каза Оуен. — Смятаме, че те вече са намерили тунелите, които ние все още търсим.

Ейдриън избълва поредица от думи на френски, за които Джагър със сигурност знаеше, че биха възмутили майка му.

— Ние не сме първите? Те ще вземат съкровището?

— Никой не е споменавал за съкровище — каза Оуен.

— Оболите! — извика Реми.

— Не сме тук заради тях.

Сърфистът и Веселия видимо се ядосаха: започнаха да си крещят един на друг и заканително да ръгат с пръсти Оуен и Джагър.

Оуен ги спря.

— Помогнете ни да намерим пътя през тази стена и ще ви платя цена, равностойна на стотици оболи.

— О, да, разбира се, разбира се… — изсмя се Ейдриън и се изплю.

Оуен се пресегна към гащеризона си и извади пачката, която беше взел от багажника. Отброи около десетина банкноти и ги подаде на Ейдриън.

— Ще ви дам останалите, когато влезем.

Катафилите ги преброиха и си ги разделиха. Пъхнаха ги в джобовете си, а Реми каза:

— Добре, така и така сме тук, ще потърсим вашия скрит вход.

С Ейдриън тръгнаха надолу в тунела, оглеждайки внимателно черепите от тавана до земята, побутвайки ги с пръсти и шепнейки си един на друг нещо, докато вървяха.

Джагър и Оуен се отправиха в обратната посока. Джагър не просто мушкаше черепите с пръстите си: той ги изтласкваше с цялата си тежест. Няколко черепа помръднаха, един се счупи под напора на пръстите му, но нищо не свидетелстваше за таен панел или вход. Той почукваше черепите с куката си, като се надяваше, че някакъв по-различен звук ще ги отведе на следа. Оуен го следваше, заемайки се с долната половина на стената.

Светлината на Джагър подчертаваше безжизнената белота и сивота на голите чела, челюсти, зъби и черни очни кухини. С всяко движение на главата му черепите също се помръдваха, сякаш трепереха от страх от тези мушкащи ги, месещи се в чуждите работи натрапници.

Изведнъж един лъч светлина заля черепите, които Джагър все още не беше достигнал и той подскочи. Светлината се беше появила от невъзможно място: един от черепите все още притежаваше плът… и очи, които се завъртяха, за да го проследят. Той насочи светлината право към черепа и уплашено нададе вик. На разстояние около метър от него на нивото на гърдите му един череп липсваше, а на негово място се показваше лицето на съвсем живо малко момче.