Робърт Липаруло
13 племе (74)

74

— Някои от тези, безсмъртните, вече са умрели? — учуди се Джагър. Самолетът очевидно се управляваше добре и сам, докато Оуен отсъстваше от пилотската кабина, и Джагър беше почти забравил, че се носеха към Бет — и към среща с безсмъртните — с приблизително 800 километра в час.

— Обезглавиха един по време на Френската революция.

— Не е била Мария Антоанета, нали?

Оуен се изсмя и седна на леглото до него.

— Не, случва се някой член на племето да… се отличи с нещо и да стане доста известен.

— Кой например?

Оуен го плесна по коляното.

— Не ти ли замаях достатъчно главата? — Той помисли за секунда. — Други просто умряха.

— Какво значи това просто умряха?

— Те просто се предадоха. Предполагам Бог е решил, че времето им е дошло.

— И са останали само десет или петнайсет души? Значи двайсет и пет са умрели.

— Казах, че в племето има десет или петнайсет в момента, а не десет или петнайсет безсмъртни в света. Някои са напуснали и все още са там някъде, доколкото знам. Успявал съм да проследя част от тях.

— С какво се занимават?

— Един преподава в университет. Сменя местонахождението си, а понякога и професията си на всеки десет години.

— И никой не забелязва, че не остарява?

— Специално в този случай става въпрос за жена и сигурно ще се изненадаш, като разбереш колко дълго можеш да си живееш без някой да обърне внимание. Възрастните не се променят толкова много за едно десетилетие, а хората, които те виждат всеки ден, не забелязват малките промени. А има и неща, които можеш да направиш, за да заблудиш хората. Започваш, като си пускаш дълга коса и внимаваш да не напълнееш. После с времето си правиш по-къси прически, наддаваш няколко килограма, мъж може да си пусне и брада. Жените са истински майстори на грима. — Хвърли поглед към Джагър, видя въпросителния му поглед и каза: — Правя това от доста дълго време.

— Какво те накара да започнеш?

— Дълга история, а вече трябва да започваме с подготовката. Искам да поработиш на компютъра и да се опиташ да намериш информация за някакви убийства в района около Париж, които съм пропуснал. Трябва да стесним малко ловния периметър.

— Но оболът…?

— Ако експертът, който познавам, ни помогне въобще, той би ни върнал информация за три вероятни местоположения или десет, или двайсет. Трябва да знаем точно къде да нанесем първия удар. А убийствата биха могли да ни дадат някаква представа.

Джагър се замисли върху израза нанасям удар. Нанасянето на удари по безсмъртни изглеждаше като да отидеш на лов за лъвове с водна пушка. Проблемът не беше, че враговете им щяха да се връщат отново и отново, ако не успееха да им отрежат главите, а в това, че враговете им имаха хиляди години опит зад гърба си.

Продължавайки да разсъждава на глас, Джагър заключи:

— Те са такива професионалисти, защото имат хиляди години опит.

— И само това правят — допълни Оуен. — Редовите войници са ужасно добри в убиването. Но тези типове не се задоволяват само да научат нещо и да чакат да бъдат повикани от време на време, за да упражняват уменията си. Те правят това ден след ден — намират целите си, наблюдават ги, планират мисията, нанасят удара, измъкват се.

Раздразнението му беше очевидно и Джагър осъзна, че Оуен се беше борил с тези факти от години — със същите тези хора, които бяха разстроили, разгневили и огорчили Джагър за по-малко от двайсет и четири часа. Сега съжали, че го беше измъчил с мнителността си. Но пък Джагър беше сигурен, че Оуен наистина знае повече и че нарочно държи в тайна някои факти.

Оуен сякаш прочете мислите му — Джагър нямаше безизразното лице на играч на покер.

— Наистина ги преследвам от години. Когато разбирах за убийства, отговарящи на техния маниер на убиване, или откривах, че зачестяват на конкретна територия или че преследват определен тип престъпници, аз издирвах предполагаеми мишени, които са интересни за тях, и се опитвах да ги пресрещна на място. Ако ги пипнех, пробвах да хвана някой от племето насаме, да променя мисленето му и да го насоча към моя начин на мислене.

— Да го превърнеш в къртица? — предположи Джагър.

— Или да го убедя да напусне племето.

Погледът на Джагър се плъзна по снимките наоколо.

— Някога успявал ли си да промениш позицията на член на племето по този начин? — Погледна през рамото си, за да види изкривената на една страна усмивка по лицето на Оуен.

— Няколко пъти. Не е лесно да измъкнеш хората от бъркотията, в която са затъвали в продължение на три хилядолетия, особено когато раздават на злите хора заслуженото или когато предпазват добрите хора да не се превърнат в жертви. А и те притежават самочувствие от типа Бог е на моя страна. — Той изпуфтя. — По-скоро бих ги убеждавал, отколкото да прибягна до методите им.

— Убивал ли си някого от тях? — попита Джагър.

— Опитвал съм един или два пъти. — Той стана от леглото и тръгна към пилотската кабина. — Когато не искаха да изслушат довода, който им изтъквах. — Спря при вратата на кабината и се облегна на стената. — Трябва да знаеш едно нещо. Те жадуват за смъртта, но ще направят всичко по силите си, за да ти попречат да ги убиеш.

— Защо?

— Защото всичко друго е равнозначно на самоубийство, а те не искат да умрат, преди да са получили Божията прошка. — Той седна на пилотското място.

— Хей, Оуен?

— Да?

— Не отиваме в Париж, за да можеш да завържеш разговор с тях, нали?

Оуен отвърна:

— Не се тревожи, Джагър. Този път ще оставим оръжията ни да говорят вместо нас.