Робърт Липаруло
13 племе (17)

17

Лявото пано изобразяваше Мойсей, коленичил на планинска скала със склонена глава и сключени за молитва ръце. От едната страна се виждаха няколко клонки и листа от горящия храст, които хвърляха златиста светлина върху лицето му. Колкото и да я беше отвратила долната част на картината, сега я обзе чувство на покой: един смирен човек в духовна връзка с любящия си създател. На дясното пано ситуацията беше съвсем различна. С изкривено от ярост лице Мойсей стоеше на огромна скала, повдигнал две каменни плочи над главата си. Същата златиста светлина от храста сега се излъчваше от плочите. Но вместо да усети гнева му, Бет почувства само тъга.

И двете странични пана бяха майсторски изработени, но централното беше това, което заслужаваше специално внимание. Изобразяваше израилтяните, почитащи Златния телец. Мъже, жени и деца танцуваха около голям, лъскав, златен бик, поставен на изсечен от камък пиедестал. Няколко души се бяха хванали за ръце, но повечето сами се въртяха, подскачаха, смееха се и танцуваха. В далечния край се виждаше редица от подскачащи музиканти, свирещи на инструментите си с такова удоволствие и страст, подобно на съвременна рок група. Зад тях се издигаше планината — същата, на която Бет се възхищаваше всеки ден. Фигури сформираха тълпи в двата края на картината, създавайки усещането, че са безкрайно много, хиляди, десетки хиляди — развеселени, пируващи, благославящи грешния бог. Развяваха се коси и дрехи, несъзнаващ делата си възрастен дори влачеше малко дете. На Бет й се стори, че можеше да чуе какофонията от музика, пеене и викане — всичко се смесваше в един непрестанен, нестихващ писък. Трябваше да си припомни, че това бе само картина, а не току-що отворен прозорец към реална гледка в настоящето — това беше истинско признание за таланта на художника.

— Кой…? — попита Бет. Изгуби мисълта си сред многото ситуации, изобразени на паната.

— Никой не знае — отвърна Геронтий. — Експертите го поставят наравно с Рубенс, а и при датирането го отнасят към неговата епоха — началото на седемнайсети век. Прекрасна е, нали?

— Това не е думата, която бих употребила — поклати глава тя.

— Щастливи ли са? — попита Тайлър. Очите му шареха по картината, като че ли проследяваха нишка от намотано кълбо прежда.

— Мисля, че се опитват да бъдат щастливи — отвърна Геронтий. — В сърцата си усещат, че това, което правят, е грях, но позволяват на нетърпението и импулса да почитат нещо да вземат връх. Мисля, че това противоречие ги прави малко неразумни.

— Малко? — учуди се Бет.

Тайлър посочи картона, който покриваше долния край на високата два метра картина. Контурите й точно закриваха най-отвратителните образи.

— Какво има отдолу? — попита той.

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Бет. — Просто хора, които вършат лоши неща.

— Обикновено не цензурирам изкуството — каза Геронтий. — Но в този случай…

— Аз съм писател — каза Бет — и се противопоставям на почти всяка форма на цензура, освен автоцензурата, която всеки един от нас си налага, когато решава какво да остави и какво да премахне. Но скриването на тази сцена не е цензура, а проява на благоприличие. — Тя поклати глава неразбиращо. — Защо някой, който има талант да рисува толкова красиво, е създал именно това? — и тя махна с ръка към покритата част, сякаш искаше да я изтрие.

Един глас проговори зад тях:

— Защото това е самата истина.

И тримата се извърнаха по посока на гласа.

Отец Лео се беше облегнал на една колона със скръстени пред гърдите си ръце. Лео беше уредникът на библиотеката. Имаше рехава брада, която покриваше челюстта, брадичката и горната му устна. Като вземаше предвид младежкото му излъчване, Бет подозираше, че това беше максималното, което можеше да направи, за да е в хармония с дългите, рошави бради, с които можеха да се похвалят другите монаси.

Той се отдръпна от колоната и се приближи към тях.

— Художникът си е написал домашното — каза той и разроши косата на Тайлър. — Здрасти, Тай.

Тайлър се ухили.

— Замисли се — обърна се Лео към Бет. — Идолите покваряват духа. И как не? Отдалечават те от истинския Бог, от любовта му, от убежище, от морални устои. После започваме да търсим неща, които да ни накарат да се почувстваме по-добре и се обръщаме към — посочи долната част от картината — това.

— Може и така да е — отвърна Бет. — Но няма нужда да го виждаме.

Лео килна главата си на една страна и повдигна вежди.

— Не съм съгласен. Грехът е като автомобилна катастрофа за душата. Показват на гимназистите снимки на катастрофи, трупове и всичко останало. Предупреждението е: Ето това се случва, ако шофирате пияни или пишете есемеси и карате. Защо да не се показва резултатът от греха: поквара и смърт.

— Аз вярвам, че положителният стимул работи по-добре от принудителното налагане на ограничения.

— Създадени сме да реагираме и на двете — Лео щипна носа на Тайлър. — А при теб кое работи, синко?

Тя се усмихна накриво и отстъпи.

— И двете. Но не искам да отида в Рая със страх.

Усмивката на Лео стана още по-широка.

— Не мислиш ли, че когато става въпрос за вечно спасение, стратегията няма значение, стига да е работеща?

— И все пак няма нужда да го виждам или да чета за него или да го гледам, за да разбера, че грехът е нещо лошо.

— Смятам, че всички ние имаме нужда от напомняне: на тавана на Сикстинската капела Микеланджело е изобразил души, завличани в Ада; Йеронимус Бош е рисувал демони, които изяждат греховници или ги одират живи. И двамата са били скандални за времето си, но днес все повече от нас разбират, че художниците не са се опитвали да ни развратят, а по-скоро да ни разкрият истинското лице на греха. — Той се почеса по бузата, покрита от рядка брада. — Можеш ли да се разпознаеш в някоя от жените на тази картина?

— Не — отвърна категорично Бет.

— И слава Богу, че е така — отвърна Лео. — Благодари на Бог с цялото си сърце, защото знаеш колко лошо би могло да бъде — колко лоша би могла да бъдеш — без Него.

— Не знам — Бет се спря. Искаше да каже, че не й трябва да слуша подробности за насилие над някое дете, за да разбере колко ужасно е насилието. Но се замисли: не мразеше ли пиянството и безотговорността хиляди пъти повече в сравнение с времето преди катастрофата, която отне ръката на Джагър и животите на цяло семейство? Не беше ли започнала да мрази тези неща толкова силно, колкото Бог ги мразеше? Нямаше ли логика в това, че близката среща с греха и причинената от него скръб — пък било то и чрез изкуството — щеше да я доближи до отвращението към греха, което изпитваше Бог?

Тя кимна, оставяйки победата в този спор на Лео.

— Е, може ли да погледна? — попита Тайлър.

— Не — отвърна тя. — Още не. — Все пак картината не беше подходяща за деца.

— Мамо — захленчи Тайлър.

— Тайлър, казах вече…

— Ходи ми се до тоалетната. Веднага.

Геронтий посочи към тоалетната, но Бет каза:

— Ще го заведа в апартамента. И без това те отделихме за твърде дълго от задълженията ти.

— Благодаря ти — каза Тайлър набързо. Толкова много му се ходеше, че започна да пристъпва неспокойно.

— И на Вас също, отче Лео — допълни Бет. — За духовната храна за размисъл.

Той кимна.

— Добър апетит.

Бет хвана Тайлър за ръката и се отправи към вратата в далечния край на коридора. Той я пусна и се затича, а съкровищата в кутията му се разтракаха: трак-трак-трак-трак-трак…

— Не тичай! — викна тя сподавено. Хвърли поглед назад. Двамата мъже все още гледаха диптиха, като че го виждаха за първи път. Нямаше значение дали някога тя щеше да го види отново — никога нямаше да забрави изобразената поквара, разкривените от наслада лица и гаденето, което изпита.