Робърт Липаруло
13 племе (52)

52

Хеликоптерът, който Оуен нарече „свой“, беше Mi-8MB Бисектриса на египетските въздушни сили: беше казал на Джагър, че е негов за тази вечер, срещу сумата от 50 000 египетски лири — около 9000 щатски долара — и срещу „напомняне за отдавна забравени услуги.“

— Египетската армия ти дължи услуги? — попита го с изненада Джагър.

— Само някои от най-висшите офицери — обясни кратко лекарят.

Джагър заподозря, че непринуденият им разговор с Оуен — докато пренасяха Тайлър до хеликоптера върху импровизираната носилка, докато чакаха оскъдната медицинска аптечка на Геронтий, дори докато Оуен проверяваше жизнените показатели на Тайлър и ефективността на компреса върху раната му — имаше за цел да откъсне него и Бет от прекаленото задълбаване в мисълта за това какъв може да е изходът от цялата ситуация. Но ползата от него беше малка: възможността Тайлър да не успее да избегне смъртта беше един черен басейн от воняща, нездравословна оборска тор на дъното на помийна яма с полегати, ронливи стени. Независимо колко много Джагър се опитваше да се изкатери навън, той отново се сгромолясваше вътре.

Между задните седалки и пилотските кресла имаше пространство, което беше предостатъчно, за да побере носилката. Тайлър лежеше на една страна със сгънатата риза на Джагър под главата си. Джагър се чувстваше като гол в короната на дърво без листа: протезираната му ръка беше изцяло открита. Разбира се, в този момент той беше готов да прекара остатъка от живота си, бродейки чисто гол, стига в една алтернативна вселена, функционираща по правилата на играта „Истина или предизвикателство“, това да означаваше спасението на сина му.

Докато носеха Тайлър към хеликоптера, Бет беше изтичала обратно в апартамента им, за да вземе дамската си чанта. Сега с Джагър бяха коленичили близо до главата на Тайлър. Джагър държеше момчето за рамото, отчасти за да го утешава, отчасти за да го държи неподвижен, докато хеликоптерът захождаше и маневрираше през силните въздушни течения. Бет галеше лицето и косата му, шепнейки му утешителни думи или молитви — само дето тя щеше да твърди, че са едно и също нещо, а Джагър сега беше по-сигурен от всякога, че са съвършено различни неща. Но нямаше да забрани на нея — или на Тайлър — достъпа до този, който считаха за любещ Бог. Спорът си беше само между него и Бог.

Оуен стана от креслото на втория пилот, коленичи до Тайлър и потупа с длан Джагър по гърба.

— Пилотът вече се свърза. Разрешено му е да кацне върху покрива на болницата, а те ще подготвят операционната. „Шарм Интернешънъл“ е много модерна, с всичките най-нови технологии и световнопризнати лекари. Ще получи най-добрите грижи.

Суперлативите за болницата не изненадаха Джагър: Шарм ел Шейх беше шикозна детска площадка за богатите и известните. Това, което го учуди, беше навременното появяване на Оуен и възможността да транспортират Тайлър толкова бързо. Да, за него дори и това не беше „бързо“, макар че пътуването по единствения път от „Света Екатерина“ на запад към Дахаб, после на юг към Шарм ел Шейх щеше да означава пътуване по неравен терен цели три мъчителни часа, без да се броят безбройните спирания при КПП-тата. Можеше да каже, че и Оуен, и транспортът бяха чудо, Божия благословия, но същият този Бог не раздаваше ли охотно благословии и на виновниците, които бяха създали нуждата от тях?

Дълбоко в себе си той се страхуваше, че гневът му щеше да накара Бог да оттегли своите благословии: хеликоптерът щеше да се счупи, болницата нямаше да разполага с важни консумативи, оборудване или лекар. Или още по-лошо… Тайлър нямаше да издържи достатъчно дълго, за да получи необходимите му медицинските грижи. И всичко това щеше да бъде в пълно съзвучие с представата за Бог, който Джагър познаваше: да даде надежда, само за да я отнеме миг след това.

Джагър даде воля на един вътрешен писък. Ако не можеше да благодари на онзи горе за Оуен и за хеликоптера, то най-добре беше въобще да не мисли за него.

Просто възприемай всяко едно нещо поотделно. Това е свят на поражения и победи, на уравновесяване. Тези неща се случват, те просто се случват.

И тогава Оуен започна да се моли. Този лекар, облечен в мръсни дрехи и с несресана коса, който получаваше услуги от страни от Средния изток и беше „виждал и по-тежки случаи“ от огнестрелната рана на Тайлър, положи ръка върху главата и гърдите на сина му и започна да се моли. Говореше тихо, малко по-силно от шепот, но искреността и страстта, която някои телевангелисти^[1] се опитваха да постигнат чрез разпаленост и мощност на гласа, той постигаше с увереност на думите и с такъв тон, какъвто Джагър не можеше да си спомни да е чувал някога. Преди всичко се говореше за връзка, свързаност, родена от времето, прекарано с него, от спечелените и изгубените битки, от наслада и болка, от скръб и радост, и всичко случващо се междувременно.

Джагър благоговееше пред лекотата, с която вярваше Оуен. Беше се отдал на молитва без предисловие и извинение, без поведение на „запретване на ръкави“, валидно за толкова много други вярващи в минутите преди да се обърнат към Бог. Беше светнал с писалката фенерче в очите на Тайлър, беше се усмихнал и бе казал: Справяш се чудесно. Ти си един смел млад мъж. — А после започна да се моли, все едно мереше пулс.

Една част от Джагър искаше здраво да раздруса Оуен и да му се разкрещи: Не разбираш ли, че си губиш времето! Но една друга, по-силна част казваше: Да! Направи го! Все пак той би приел помощ за сина си от всекиго, по всякакъв начин. Опита се да отблъсне мисълта, че от устата на Оуен излизаха думите, които той трябваше да произнася — свиваща сърцето молба за живота на Тайлър. Затвори очи и стисна зъби.

Това ли е, което искаш от мен? Толкова ли си ме притиснал, че да нямам към кого другиго да се обърна? Няма да стане. Знам колко си жесток. Познавам игричките ти.

Почувства потупване по гърба, от което подскочи. Обърна се и видя, че пилотът е разперил петте си пръста. Джагър потупа Оуен:

— Пет минути!

Оуен кимна и продължи да се моли.