Робърт Липаруло
13 племе (9)

9

Джагър беше проследил как Адисън се добира до по-горния изкоп и как потъва в него. Това му напомни за гръцките митове, в които епични герои скитат из подземното царство на Хадес, за да спасят девица или да открият загубено съкровище. Оли и Адисън правеха именно това: влизаха в подземна дупка и се надяваха да се завърнат с шепа монети или да се натъкнат на следи от съществуването на някоя девица или поне на костите й.

Той остана пред палатката за кратко — наблюдаваше работниците и изучаваше назъбените голи скали на планината, издигаща се над изкопа. Постепенно пулсът му се нормализира и Джагър се намръщи при мисълта, че толкова нищожен спор можеше да го ядоса. Ако имаше намерение да остава за по-дълго в манастира, щеше да се наложи да си намери хоби, което да задоволява нуждата му от адреналин. Може би скално катерене или състезания с камили. Нещата тук се случваха твърде бавно за неговия вкус.

Погледна надолу към приспособлението, което сега заемаше мястото на лявата му ръка. Приличаше му на ръка на робот и затова я наричаше „роборъка“, но синът му Тайлър я беше описал идеално: „терминаторска Джи Ай Джо ръка“. Две метални куки — едната, заместваща пръстите, другата — вместо палец — образуваха кръг, подобно на ръцете на екшън героя Джи Ай Джо, които бяха конструирани да държат оръжия. Върховете на пръстите бяха Т-образни и осигуряваха по-голяма повърхност за захващане. Джагър стегна ръката си, разтваряйки щипците, после отново я отпусна и ги затвори. Ставаше все по-сръчен в управлението на приспособлението, наречено хващач, но все още се случваха злополуки, и то по-често, отколкото му се искаше: или ще стисне бутилка газирана напитка толкова силно, че съдържанието й ще експлодира, или ще нарани Тайлър по главата при несръчния си опит да го прегърне. А съвсем не беше отдавна и моментът, когато в опита си да прогони муха с ръка си беше разбил носа. Беше живял двадесет и девет години с плът и едва една година с желязо: цяло чудо беше, че все още не си беше извадил някое око.

Или че не стисна фатално крадеца за гърлото. Протезата беше достатъчно мощна, за да го стори: Джагър съзнателно отслаби захвата си, иначе щеше да се прояви пълният й потенциал. А в ситуации като нападението над Адисън — при бой, придружен със силни емоции — нямаше вяра нито на волята си, нито на уменията си да движи прецизно щипците.

След злополуката Джагър изпитваше отчаяние не заради това че от един физически здрав и трудоспособен мъж се беше превърнал в сакат човек. Съвсем не. Може да се каже, че това беше само удар по лицето, след като вече беше повален на земята. Истинската травма беше породена от загубата на семейство Брансфорд в катастрофата — четири души, които Джагър обичаше толкова силно, колкото обичаше собствените си жена и дете; хора, изпълнени с живот, енергия и човечност, които изгоряха в пламъците.

Продължи живота си — беше си казал. — Престани да мислиш за това. Не и сега.

Ставаше все по-добър в потушаването на постоянно надигащата се в него буря от самосъжаление, скръб и гняв, но както и в случая с роборъката, невинаги постигаше успехи.

Все още се притесняваше от липсващата си ръка и затова носеше блузи с дълги ръкави, които скриваха изкуствената предмишница и механичното коляно, прикрепящо я за лакътя. Щипците се задвижваха благодарение на кабели, които ги свързваха с бицепсите, тръбните и гръдните мускули.

— Джаг! — извика го някой. — Джагър!

Той погледна между палатките и видя Ханиф, застанал близо до манастира. Джагър му помаха.

— Затваряме! — изкрещя Ханиф и потупа китката си. Като по поръчка група туристи минаха покрай него.

Джагър вдигна палеца си.

Манастирът затваряше по обед и тогава реките от посетители се отправяха не към паркинга, а по маршрута покрай изкопите към планината Синай, за да видят върха. Най-подходящото време за изкачване беше през нощта, когато не беше така задушно, а за награда можеше да се наблюдава и изгревът от „Планината, по която бе вървял Бог“ — както местните наричаха Синай. Явно следобедните посетители не бяха чули тази препоръка за разглеждането на забележителностите или пък бяха пристигнали твърде късно и нямаха време да се възползват от нея.

Джагър се насочи към обичайното за края на работното си време място — в дъното, при плетената ограда. Там самото му присъствие би обезкуражило зяпачите да се приближат твърде близо до разкопките или да се опитат да станат повече от зяпачи. Точно в такива моменти — когато влизаше в ролята на охранител в музей, надзираващ дебели туристи — най-много му липсваше предишната работа: на военен рейнджър или на бодигард на важни чужденци или знаменитости. Там поне имаше някаква динамика, дори и в случаите на фалшива бомбена заплаха или нахален фен, втурнал се за автограф.

Джагър се загледа в двата големи изкопа. В крайна сметка копаенето в кална дупка по десет часа на ден може би не беше чак толкова лошо занимание.