Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архиви на безсмъртните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 13th tribe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Робърт Липаруло

Заглавие: 13 племе

Преводач: Ивалина Иванова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фабула, AMG Publishing

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полиграф Юг“ АД

Излязла от печат: 08.07.2014 г.

Редактор: Илияна Бенова — Бени

Коректор: Любомира Якимова

ISBN: 978-954-9696-63-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9614

История

  1. — Добавяне

77

Джагър последва Виктор в Музея на смъртта. Вътре го връхлетя миризма, подобна на тази от изопропилов алкохол или бензин: зачуди се какъв ли е мирисът на течността за балсамиране на трупове. Беше примесена с други, биещи се един с друг аромати — предимно на цветя и прах. Точно толкова неприветливо беше и мрачното помещение. Освен експонатите в музея всичко друго беше черно: стените, таванът, килимът, мебелировката.

Прекосиха централната пътека и минаха покрай лабиринт от кътчета, преградки и малки стаи. Всяка зона беше осветена от фенери — в някои горяха свещи, други работеха на газ — фенерите бяха разположени стратегически, така че да осветяват определени експонати. Първият подобен акцент, който Джагър забеляза, беше окървавена гилотина, обслужвана от манекен с качулка, а до нея — отрязана глава, без съмнение принадлежаща на Мария Антоанета, която гледаше свирепо от една кошница. Не си ли беше мислил в самолета тъкмо за нея?

Следваща поред беше стаята на сериен убиец, изпълнена с писма и картини в рамки, снимки, изрезки от вестници, както и инструментите на занаята — от скалпели и ножове до въжени примки, шишенца с отрова и огнестрелни оръжия. Друга стая обясняваше интереса на Виктор към отрязаната му ръка: беше пълна с високи стъклени буркани с подбрани части от разчленени тела. Две лампи, аранжирани една срещу друга, осветяваха ярко най-важния трофей в стаята: лявата половина от глава, поставена в плексигласов куб, който увеличаваше като през лупа разрязания на две мозък, кухините на синусите и съставните части на устата.

Джагър престана да разглежда експонатите.

Виктор беше отишъл доста напред, премина през едни завеси и влезе в една малко по-добре осветена стая в края на пътеката. Джагър си помисли, че единствено походката му не подхождаше на собственик на погребално бюро. Ходеше бързо и имаше дълъг разкрач на мъж с чувство за целеустременост, сякаш близостта на толкова много смърт му припомняше колко кратък е животът. Стаята, в която влезе, беше приемната зала на музея, където посетителите бяха изкушавани от плакати, снимки и няколко реални артефакта на тема смърт, повечето от които можеха да бъдат видени на живо срещу 9,50 евро. Имаше също стойка с тениски и още една с картички.

В единия ъгъл лежеше ковчег, приспособен за бюро. Зад него бяха изправени други ковчези без капаци — като библиотеки с рафтове и книги, с изключение на последния вдясно, в който един манекен позираше като мъртъв каубой с надупчена от куршуми риза. Виктор седна зад бюрото, сложи си чифт очила за четене и погледна с очакване към Джагър.

Оуен пристъпи напред и му подаде сателитния телефон:

— Какво е това? — попита Виктор, като гледаше кръвнишки към снимката на екрана.

— Оболът.

Това не е обол. — Виктор отвори едно чекмедже и подхвърли шепа медальони върху бюрото. — Ето това са оболи. Това е снимка на обол… върху някаква измишльотина. — Изглеждаше отвратен, но все пак се приближи по-близо до екрана и каза: — Красив образец. Дори гравиран с фамилно име, много рядък екземпляр.

— Шеневиер — уточни Оуен.

Виктор кимна.

— Да, така мисля.

— Можеш да плъзнеш пръста си по екрана. Следващата снимка е обратната му страна.

Виктор погледна към Оуен така, сякаш току-що го бяха помолили да си бръкне в носа. Оуен се пресегна и зареди другата снимка.

— А, да, да, красиво — отбеляза Виктор. Погледна нагоре с почти детско изражение върху лицето — стига детето да е наистина сърдито и грозно. — Продава ли се?

— Не е у нас — каза Оуен. — Искаме да знаем откъде произхожда и къде е бил намерен, и то съвсем наскоро. Първичният гроб.

— Мога да ви кажа, че не е бил в първичния си гроб от доста време — отбеляза Виктор. — Не и през последните два века.

— Познат ли ти е? — изстреля нетърпеливо Джагър. — Къде е бил?

— Разпознавам части от него. Виж тук. — Посочи към трите яйцевидни овала на позиции десет, дванайсет и два часа и дебелата вълнообразна линия в долния край. — Тези камъни всъщност са дланта на мъченика.

— Свети Стефан — каза Оуен и се обърна към Джагър. — Той е бил първият мъченик в Новия завет, убит до смърт с камъни, защото проповядвал божествения произход на Исус.

— И светец покровител на църквата St-Etienne-du-Mont в Париж — допълни Виктор. — Сега вижте тук. Не се различава съвсем ясно на това проклето устройство, но виждате ли този малък знак под овалите от линията на дланта? Ако разполагахме с оригиналния обол, щяхте да видите, че са буквите Н, Г и Д една върху друга — отличителният знак на гравьора Никола-Габриел Дюбоа. — Той премести поглед от Оуен към Джагър, впечатлен от самия себе си. — От всичко това можем да предположим, че човекът е умрял преди смъртта на Дюбоа през 1771 г. и че е бил погребан в гробището на St-Etienne-du-Mont.

Джагър също беше впечатлен.

— В края на осемнайсети век всички гробища в Париж са били препълнени — обясни Виктор, стана от бюрото и мина през завесите, които водеха към експонатите на музея, а Оуен и Джагър го последваха. — Разлагането на телата създало нездравословни условия и застрашило резервите от вода. Правителството постановило, че не могат да се погребват повече тела в Париж и че тленните останки на вече погребаните трябва да бъдат преместени — над шест милиона бивши жители на Земята. Но никой не знаел къде да се положат толкова много тела.

— В катакомбите — предположи Джагър.

Виктор се извърна, за да му се усмихне, и спря пред прага на една стая.

— Почти всички сгради в Париж са построени от варовик — каза той. — По времето, когато станала кризата с труповете, вече е имало стотици километри издълбани тунели в кариерите на града. Не им отнело много време, докато решат да сложат всичките тези останки в тунелите. Те разравяли телата от гробищата и нощем ги прекарвали със закрити каруци до новото им място за вечен покой. Един свещеник водел процесията и се молел за мъртвите. Започнали през 1786 г. и им отнело повече от петнайсет години, за да приключат.

Джагър си мислеше, че катакомбите щяха да са като почивка в „Уолдорф Астория“[1] за лудата по смъртта Невея, когато Виктор забеляза, че Оуен проучва надписа над входа, нарисуван така, че да наподобява камък с отчетлив надпис, изсечен в него: Arrête, c’est ici l’empire de la Mort.

— Това е точно копие на табелата над входа на катакомбите — обясни Виктор и преводът на надписа разпръсна всякакви съмнения в главата на Джагър относно мястото, където се бяха укрили Невея и племето. — Спри, тук е империята на Смъртта.

Бележки

[1] Много луксозен хотел в Ню Йорк. — Бел.прев.