Робърт Липаруло
13 племе (88)

88

Оуен сграбчи раменете на Джагър, за да го издърпа от вратата.

— Няма смисъл — каза той. — Ела, ще трябва да се върнем по пътя, по който дойдохме.

Джагър ритна вратата и ударът прокънтя наоколо. Обърна се към Оуен, но се заслепи от челника му. Присви очи и извърна поглед. Светлината от собствената му лампа срещна стените на тунела, като така тъмнината отвъд изглеждаше още по-непрогледна. Самата мисъл, че трябва да бъхти по обратния път през всичките тези тунели, докато те отвеждаха Бет все по-надалеч, го караше да се чувства сякаш хиляди ръце забиват нокти в него и го дърпат под земята.

— Сигурно има и друг изход в тази част на катакомбите — предположи той.

— Никога няма да го открием — погледна го отчаяно Оуен. — Мога да намеря пътя обратно към Реми, ако все още е там. Той може да ни изведе навън.

— Нямаме толкова много време! Оуен, те се измъкват… с Бет!

Като че имаше нужда да му го припомня. Мисълта, че Оуен някак си беше нагласил всичко това и че помагаше на племето да се измъкне, мина през ума му като докосване на ръка в тъмна празна стая и Джагър осъзна огромната щета, причинена от разкритата татуировка на Оуен. Всъщност не от това, че видя татуировката — а че Оуен въобще имаше татуировка.

— Нямаме никакъв шанс, Джагър. Съжалявам.

— Накъде отиват? Как изобщо ще ги намерим сега? — Отново изпита прилив на паника — тя се надигна и сграбчи мозъка му.

Оуен се замисли за момент.

— Ще претърсим жилището им. Ела.

* * *

Вече бяха претършували останалите спални, когато влязоха в стаята, която по думите на Оуен беше на Себастиан.

— Тук са компютрите и мониторите — Себастиан е техничарят. Ако има нещо важно за откриване, то трябва да е тук. — Но компютрите бяха военни модели — портовете и предните пултове за управление бяха защитени от метални планки с тежки ключалки.

— Мога да ги разбия — предложи Джагър.

— Не си прави труда. Всяка намеса ще активира размагнетизиращ импулс през твърдия диск, който ще го изтрие, както и взрив от хилядаволтова батерия, което пък ще изпържи дънната платка, чиповете на паметта и почти всичко останало.

— Откъде…?

— Имам същия. Но виж това. — Извади нещо приличащо на син блистер дъвки „Орбит“ от едно чекмедже. — Флашки — каза той, тиквайки ги в джоба си. — Ще ги проверим на самолета. — Върнаха се отново в тунела, той посочи към пода и каза:

— Какво е това?

— Ексбокс — отвърна Джагър. — Конзола за видеоигри. Тайлър имаше такава във Вирджиния.

— Какво прави в тунела… с дупка от куршум в нея?

— Беше у Себастиан, а аз я прострелях.

— Ами, съмнявам се, че е искал да я вземе само за забавление — каза Оуен. — Виж дали можеш да я отвориш. — Продължи по коридора и допълни: — Има още няколко стаи нагоре.

Джагър го проследи с поглед. Мъжът беше решителен и бърз. На Джагър щеше да му отнеме десет пъти повече време да огледа стаите и да прецени дали нещо си струва да се подложи на допълнителен анализ. Изглеждаше решен да търси улики и да продължат нататък, независимо от естеството на замислените от племето предстоящи действия. Ако Оуен го разиграваше, беше много добър актьор.

Джагър използва роборъката си, за да раздроби на части ексбокса. В DVD устройството намери диск без типичното ситопечатно изображение на игрите, които се продаваха. Някой беше написал върху него с перманентен маркер една-единствена дума: „Амалек“. Изтича да го покаже на Оуен и го засече на една от вратите.

— Намерих това на пода на кухнята — каза Оуен. Показа на Джагър хартиен самолет, направен от двайсетдоларова банкнота. — Американски. Отправили са се към Америка.

— И разбра това само от едно хартиено самолетче?

— Бен педантично спазва определен ред при използването на валута. Ако отиват във Великобритания, вземат пачка с паундове. В останалата част от Европа — евро. Йени в Япония. Когато се върнат обратно, той прибира непохарчените пари. Не иска някой от тях да бъде хванат с грешната валута, с цел да избегнат както финансови неудобства, така и нежелано внимание. Ако съвсем скоро е раздал американски долари, то е поради една-единствена причина: това е мястото, накъдето са тръгнали. Ти какво намери?

Джагър му показа диска.

— Джакпот — извика Оуен. — Трябва да е информация за текущата им мисия.

— Мислех, че мисията им е Агагът.

— Агаг е кодово име за „ще се случи нещо голямо“.

Джагър кимна.

— Хирошима. Спомням си.

— Агаг е книгата. „Амалек“ е само една глава от нея.

Оуен тръгна с бързи крачки към края на тунела, който щеше да ги отведе до Реми и пътя навън.

— Ще купим един ексбокс на път за летището. Аз ще се погрижа за излитането и да се насочим към Щатите, а ти ще провериш компактдиска и флашките. — Спря се при една врата, премина през нея и секунда по-късно излезе с меч.

— За какво ни е това? — погледна го с недоумение Джагър.

Оуен кимна с глава и каза:

— За Елиас. Човекът с огнехвъргачката. Време е да го изпратим у дома.

Но Елиас беше изчезнал. Имаше кръв, но не и тяло.

— Дали не е заради това че е… безсмъртен? — предположи Джагър. — Просто е станал и си е тръгнал?

— Рани като тази не зарастват толкова бързо. Вероятно е стигнал донякъде с пълзене.

Джагър изучи пода със светлината си: покрай локвата и вадичките кръв той забеляза кървава следа от обувка и няколко петна. Но нищо, което да показва, че Елиас беше пропълзял на безопасно място.

— Или по-вероятно — каза Оуен — някой е дошъл и го е прибрал. — Захвърли меча, който издрънча силно в тунела. — Някой друг път, Елиас.

Овъгленото тяло на Ейдриън лежеше и пушеше в средата на тунела. Реми беше все още сгушен в тъмната страна на прохода, стискаше краката си, трепереше и всякакви секрети се стичаха от очите, носа и устата му.

Джагър пъхна ръцете си под мишниците на Реми и го изправи на крака, като каза:

— Хайде, човече. Трябва да се измъкнем оттук и ти ще ни водиш.