Робърт Липаруло
13 племе (56)

56

Пет часа и половина след като Джагър и Оуен внесоха Тайлър в спешното отделение, момчето вече лежеше в болничното легло, обърнато на една страна и подпряно с дунапренови подложки, за да не се товари гърбът му. Джагър разгледа внимателно апаратите, подредени около сина му. Те бипкаха, съскаха и от време на време изхвърляха по няколко сантиметра навита на руло хартия — непрекъснат запис на жизнените показатели на момчето във всеки един момент. Една интравенозна банка подаваше на капки антибиотик към извиваща се тръба, която завършваше с игла, забодена в ръката на Тайлър. Друга — с физиологичен разтвор, го предпазваше от обезводняване. Една винилова торбичка, закачена на леглото, до коляното на Джагър, събираше урината от пикочния мехур на Тайлър и някак си това накара Джагър да схване чудовищността на случилото се: синът му дори не можеше да пишка сам.

Докато държеше ръката на Тайлър, той се опита да види лицето му зад кислородната маска. То беше бледо на цвят, без да се броят клепачите, които бяха тъмни като буреносни облаци. Виждаше се, че го бяха поизмили, но или го бяха сторили твърде небрежно, или твърде невнимателно: по ръба на ухото му все още имаше засъхнала тъмночервена кръв.

Бет седеше в стол от другата страна на леглото и простираше напред ръцете си, за да хване другата ръка на Тайлър. Главата й беше склонена за молитва, но щом видя, че Джагър я наблюдава, тя изправи глава и се намръщи.

— Бог не е сторил това — обяви тя.

Той затвори очи и задържа езика си зад зъбите. Тя със сигурност не искаше да чуе неговото мнение по въпроса.

— Джагър?

Мразеше болката в очите й и червенината, която вече не можеше да си представи, че някога ще изчезне.

— Всичко това може да те доближи до Бог, не да те отблъсне от него.

Той искаше да й изкрещи да млъкне, да си отвори очите за това, което представляваше Бог: безжалостна и зла сила. Вместо това поглади с длан лицето си и прокара пръсти през косата си.

— Имам нужда от глътка чист въздух — каза той, отправяйки се към вратата. — И кафе. Ти искаш ли кафе?

Тя поклати глава, а той пристъпи към коридора. Беше ярко осветен от флуоресцентни лампи, отразяващи се в пода, който беше така излъскан, че сякаш беше изрисуван на цветни флуоресцентни петна. И въпреки това мястото изглеждаше толкова пусто, колкото офис сграда в ранна неделна утрин. Вдясно от него, в далечния край на коридора, една сестра стана от мястото си на регистратурата, пресече коридора и потъна в една стая. Той зави в другата посока и тръгна напред. Коридорът завършваше със стена от стъкло, с изглед към квадратите от незастроени парцели и ниските бели сгради на Шарм ел Шейх, чак до Наама Бей и Червено море. Джагър забеляза врата с табела, показваща стилизирана фигура върху стълби, бутна я и заслиза по стълбите.

Спря се на първата площадка. Дробовете му се движеха в такт с бясно биещото му сърце, което изпомпваше въздух подобно на мях, оставен в ръцете на несръчно дете. Замайване накара главата му да се завърти. Той се олюля, сграбчи парапета, после се блъсна в ъгъла и подпря челото си на една тръба, която тръгваше от тавана и стигаше до пода. Почувства студенина и това беше всичко, за което мислеше: за тръбата и начина, по който изстудяваше кожата му… не за Тайлър или за жената, която стреля по него, или за Господ, или за нещо друго — за нищо освен за тръбата и студенината й.

Тайлър.

Жената.

Бог.

Джагър изстена, а стонът се превърна в писък. Роборъката стисна тръбата, а Джагър се наклони назад. Истинската му ръка беше здраво стисната в юмрук — до болка. Замахна с него към стената и остави вдлъбнатина. Удряше, докато не проби стената, и продължи да блъска по ръбовете, разширявайки дупката и оставяйки кървави следи и петна около нея.

Една ръка сграбчи рамото му и рязко го извъртя. Джагър замахна назад с юмрука си, за да удари натрапника. Беше Оуен — стоеше точно пред него и го гледаше съсредоточено. Сграбчи главата на Джагър, с извити около тила му пръсти и със силно притиснати към ушите му длани.

— Знам — каза той. Думите „какво чувстваш“ бяха излишни, но бяха изречени чрез погледа му, а цялото му изражение показваше, че той наистина знае.

Джагър почувства, че част от настъпилото в него объркване излиза навън, като че ли беше отнето от Оуен, подобно на споделено бреме. Юмрукът му се разтвори, а ръката му се отпусна върху рамото на Оуен. Искаше да каже нещо, да обясни поведението си, но чувството, че Оуен вече знаеше всичко, беше толкова силно, че единственото, което направи, беше да кимне с глава.

Джагър не вярваше, че съчувствието, нито пък съпричастността, някога са помогнали на някого. Силните емоции и болката бяха уникално преживяване за всеки човек: фактът, че съществуваха милиони гладуващи хора по света, не облекчава стомашните спазми на човек, който не е ял от три дни. Но случващото се сега беше различно. Неговият гняв, мъка и болка бяха споделени от друг човек и той бе усетил облекчение. Както когато еднокрак човек положи ръка на рамото на друг еднокрак човек и така двамата могат да вървят, защото се подкрепят един друг.

Оуен пъхна кутия в ръцете му.

— Предполагам, че носиш четиридесет и четвърти номер.

Джагър вдигна капака и видя вътре нови маратонки и чорапи. Той кимна.

— Благодаря.

— Има kahwa нагоре по улицата. — Оуен отвърна с усмивка на учудването на Джагър. — Кафене. Трябва да поговорим.

Джагър се върна в стаята на Тайлър. Бет го увери, че няма смисъл и той да стои при Тайлър в момента и че няма нищо против той и Оуен да отидат да пият кафе.

— Иди да се разсееш малко — каза тя. — Ще ти се отрази добре.