Робърт Липаруло
13 племе (20)

20

Ножът се плъзна и острието издрънча по металната кука на Джагър. Той беше седнал в голям дървен стол на терасата пред вратата на апартамента им и дялкаше дебел клон, който беше открил в една от градините на манастира. Физиотерапевтът във Вирджиния му беше препоръчал това занимание, за да подобри сръчността на роборъката. В началото му беше трудно дори да задържи парчето дърво, камо ли да го стисне достатъчно здраво, за да издържи на натиска на ножа. А сега основната му задача беше да направи фини резки в участък, който вече беше издялал. Вече дори използваше протезата си за първоначалното грубо издялкване на дървото. После прехвърляше ножа в здравата си ръка, за да гравира фините линии.

Духна, за да премахне стърготините от недовършената творба, и я вдигна високо на кехлибарената светлина от фенера. Върху дървото беше издялано лицето на старец — буйната му брада се преплиташе с вдлъбнатините по кората на дървото; дълбоки бръчки набраздяваха челото, перфектно оформени под очите и обграждащи устните му. Широк нос беше кацнал над мрачна усмивка. Бадемовидните очи бяха с все още неиздълбани зеници.

— Това е Геронтий! — възкликна Бет, пристъпвайки към терасата. — Засрами се. — Подаде му чаша за вино и след като той остави ножа и я пое, Бет наля в нея от съдържанието на зелена бутилка.

— С лице като неговото — оправда се Джагър — как да не го издяла човек? Поласкан съм, че го разпозна.

— Микеланджело не може да ти стъпи и на малкия пръст — Бет остави бутилката на широкия подлакътник на стола и изтръска с ръка няколко дървени стърготини от седалката. — Това момче трябва да се научи да подрежда след себе си.

— Беше уморен — защити го Джагър. — Обещах му аз да се погрижа за бъркотията. Трябва да призная, че и той е станал доста добър в дялкането.

— Показа ми. Беше някакъв мъж.

— Ще бъде войник от Армията на Съюза^[1]. Иска да направи цял полк. После ще издялка и войниците на Конфедерацията. Заспа ли?

— Веднага щом помириса възглавницата. — Бет се отпусна в стола и въздъхна. — Това място е като огромна детска площадка за едно малко момче, което пък е доста изтощително за майка му. — Тя напълни и своята чаша и отпи.

И двамата зареяха поглед към ширналия се пред тях манастир — квадратна площ с размерите на футболно игрище. Лунната светлина го осветяваше в сребристо и Джагър отново си помисли, че постройките му приличат на нескопосана Лего конструкция на нетърпеливо шестгодишно дете. Никое от зданията не образуваше прав ъгъл спрямо външните стени: няколко сгради се отделяха под ъгъл от стените и една от тях беше единствената по-голяма — базиликата. През последното хилядолетие и половина новите постройки бяха издигани върху вече съществуващите или бяха вмествани в останалите тесни пространства. Това в крайна сметка беше оставило в наследство различни по височина покриви, тесни като тунели пасажи и неголеми отворени пространства с неправилна форма. Много от покривите се използваха като тераси и място за разходка, а каменните им комини стърчаха в различни посоки като паметници на отдавна забравени събития.

Над целия този миш-маш от сгради се извисяваше най-новото здание. Построено от вътрешната страна на южната стена — отдясно на Джагър — се издигаше южното крило, в което се помещаваха библиотеката, галерията с икони, странноприемницата, параклисът и килиите на повечето монаси. Фасадата й се отличаваше с централна монолитна кула с двуетажни арки и кубе, покрита от двойки сводести прозорци, които се разгръщаха като ветрило от двете й страни. Тази сграда беше най-високата в манастира и се намираше най-близо до Джебел Муса. Освен всичко останало тя беше разположена и на по-висок терен, което оставяше у Джагър впечатлението, че сградата бди над целия двор, като спретнат родител, който безмълвно закриля дрипавите си дечица.

— Красива е, нали? — каза Бет.

— Южното крило ли? О, да. — Лунната светлина осветяваше изпъкналите й ъгли, подчертаваше арките и я правеше да изглежда сякаш издълбана в извисяващата се зад нея планина, подобно на храма Петра на 90 километра североизточно оттук.

Самият вътрешен двор беше почти изцяло потънал в сенки. Няколко разположени тук-там кехлибарени лампи светеха малко по-ярко от луната и озаряваха една тераса, няколко алеи и пространството между базиликата и джамията, която беше построена през X век, за да омилостиви арабските владетели на Египет.

— Всичко това е красиво — Бет обхвана с поглед величествения пейзаж, докато държеше чашата с вино. — Толкова много история. Векове на преклонение. Само си помисли с колко много любов към Бог е поставен всеки един от тези камъни.

— И с много пот — добави Джагър.

Тя се усмихна.

— Чуй.

Джагър се заслуша, макар че знаеше какво щеше да чуе: нищо. Това беше една от най-мрачните страни на Синай. Не се чуваха никакви приглушени звуци от радио или телевизия, нито лаещи кучета, нито дори далечен шум от коли. Дори рядко появяващият се ветрец духваше изведнъж и стихваше, без да успее да разклати нито едно листо или да подхване някой боклук и да го преметне по земята. По това време на вечерта — малко след десет — всички монаси се бяха оттеглили в килиите си, сякаш прибирайки със себе си шумовете от човешките дейности: стъпки, затварящи се врати, прокашляния. През деня все някой монах щеше поне да замете със сламена метла скалните наноси, покриващи всичко наоколо.

А и Тайлър спеше — това беше единственото време, през което не потракваше, не тичаше и не издаваше звуци като при стреляне с пистолет с уста. И Джагър, и Бет бяха започнали да чакат с нетърпение тези часове от деня. Светът беше замрял и сякаш съществуваше само за тях.

Джагър усети докосване по пищяла си, наведе се напред и видя, че една котка му се умилква. Погали я по главата, на което тя с удоволствие се наслади за около пет секунди. После отскочи настрани, сякаш Джагър я беше ощипал. Той се отпусна обратно в стола си. Гърбовете на безбройните хора, които бяха седели в стола му преди него, бяха излъскали дървото до блясък. Подлакътниците бяха нацепени и нарязани от нокти, остриета, химикалки и цигари. Но дори и в това му състояние Джагър се чувстваше в стола като в трон. Харесваше му идеята да наблюдава от него кралството, което всъщност не беше негово, и да седи до кралицата, която беше негова. Вдигна чашата си с вино.

— За теб — каза той, — за това, че си до мен.

Тя чукна чашата си в неговата.

— Никога и през ум не ми е минавало да правя нещо друго.

— Знам — каза той. Сръбна си от аленото египетско вино. Беше каберне совиньон от Шато де Рев, най-доброто, което можеха да намерят в района, макар и не най-доброто по принцип.

Що се отнасяше до виното, Египет не беше Франция. Във вкуса на това вино с грозде, внесено от Ливан, се долавяха аромати на различни цветя и черешов сироп за кашлица.

— Имам предвид, че ти се примири с доста неща, а всъщност не сме говорили много за това.

Тя го докосна по ръката.

— Исках да говорим, когато си готов.

Той й се усмихна и се взря в чашата си.

— Аз просто…

— Какво?

— Никога не бих предположил, че ще рухна по този начин.

— Скърбиш толкова дълбоко, колкото и обичаш.

Той я погледна с крайчеца на окото си.

— Ти също ги обичаше.

— Всеки скърби по различен начин. Аз намирам утеха в работата си.

— Аз просто не можех да работя — отвърна Джагър, усещайки как онова старо, мъгляво и задушаващо чувство на самоненавист отново се надига в стомаха му. Поклати глава. — Не знам как успя да го направиш.

Тя го стисна за ръката.

— Излях доста от мъката си в основата на кръста. Просто смятах, че той би се справил с нея по-добре от мен.

— А аз обвиних Бог — призна Джагър. Стисна устни. Гневът му не беше преминал. — Цяло семейство, Бет. — Като че тя имаше нужда от напомняне. — В един момент са живи, в следващия ги няма. И всичко това, защото… — извърна се, не искаше тя да види разяреното му лице. Трябваше именно тези чувства да остави зад гърба си в Щатите. Загледа се в простичкия тънък кръст, издигащ се от островърхия покрив на базиликата. — И всичко това, защото някакъв идиот си помислил, че може да кара пиян до козирката.

Бет леко се обърна настрани и седна на стола с подвити крака. Наклони се по-близо до него, като го галеше по челото и прокарваше пръсти през косата му.

— Шшшт — каза тя в ухото му. Погали го по главата и постави ръката си на тила му, докато потриваше нос в бузата му. — Успокой се — прошепна тя.

Той се обърна към нея и тя се взря в очите му — утешаваща, разбираща и споделяща бремето му.

Устните му застинаха на милиметри от нейните и само диханията им се целунаха. За тях това беше много по-интимно от истинска целувка. Така беше започнала и първата им целувка. Бяха несигурни в себе си осемнайсетгодишни хлапета, изгаряни от силно желание, но изплашени от чувствата, които никога преди не бяха изпитвали. Нито един от двамата не се беше помръднал, за да запълни тънкото като хартия пространство между устните им. След като сякаш безкрайно дълго взаимно опитваха ароматите на устните си без въобще да се докоснат, тя се беше разсмяла. Магията се беше развалила и тогава той се беше престрашил да притисне устните си към нейните. В такива най-нежни за тях моменти, това беше начинът, по който се целуваха. Сега устните им едва се докоснаха и тя се отдръпна, изправяйки се в трона си.

— Обичам те — прошепна тя.

— Да ти се връща. — Още една младежка закачка, която бяха запазили. Разгледа двора на манастира. — Плаша се — каза той — колко бързо ме връхлита. Гневът, безсилието…

— Ти постъпи правилно, като се измъкна оттам и ни доведе тук — утеши го отново Бет.

— Как иначе можех да постъпя? Рухнах — каза той и се усмихна ядно. — Не можех дори да шофирам, за Бога.

Едва доловимата загриженост, която неизменно се четеше по лицето й преди, отново се появи в очите й. Тя разтвори устни, за да каже нещо, но размисли. Той много добре знаеше: тя искаше да го увери, че вината не беше негова и рухването му беше основателно. Но осъзнаваше, че той няма нужда от това: независимо от обстоятелствата, той бе поел отговорност за собственото си поведение. Той никога не отдаваше случващото се единствено на външните причини, защото, за да станеш човека който си, не беше толкова важно какво си преживял, а как си реагирал на него.

Но той беше обвинил други — Бог, целия свят — и не беше реагирал на ситуацията съвсем адекватно.

— Доста хора просто биха се оставили течението да ги отнесе — каза Бет. — А ти предприе стъпки, за да се оправиш. Ето това си ти, Джаг. Падаш — понякога лошо, — но винаги се изправяш.

— Не бях сигурен дали този път ще успея. И все още не съм сигурен.

— Изправил си се — увери го тя. — Може би краката ти все още треперят, но си се изправил. Не си мисли, че не си.

— Както вече казах — той вдигна чашата си, — за теб. — Отпи голяма глътка и се изправи. Залитна към перилата, но Бет го хвана.

— Джаг?

— Заради треперещите ми крака е — отвърна той, поглеждайки я с крайчеца на окото си и нарочно разклати коленете си.

Тя се засмя, изправи се и се притисна към него, прегръщайки го през кръста.

— Не се тревожи — каза тя. — Държа те.