Робърт Липаруло
13 племе (63)

63

Обикновено, когато не се подготвяха за мисия, в кабината на самолета беше тихо и спокойно, но в момента обстановката причиняваше главоболие на Невея. Дори приливът на адреналин, който усети при отвличането на жената, не потисна ударите в главата й — които се синхронизираха с ударите, разнасящи се от едното спално отделение.

— Тя ще пробие с крак дупка в дървото — обяви Тоби, като завъртя елегантния си стол, за да погледне към задната част на самолета.

— Мисля че го прави с главата си — констатира Невея, притискайки основата на носа си. — А и музиката не помага.

— Дафт Пънк!^[1] — каза Тоби. — По-добре е от префърцунената музика, която ти слушаш.

— Фин още не се е появявал — отбеляза тя. — Имаш ли още от успокоителните, които му даде?

— За теб или за Чарли Уотс^[2] там отзад?

Невея кимна.

— Ще съм доволна, ако поне едната от нас заспи. — Невея погледна към Алекса, сгушена в стола срещу нея, от другата страна на пътеката. Тя дремеше, използвайки за възглавница овехтяло и деформирано плюшено зайче. Палецът й беше пъхнат в устата въпреки твърденията й, че отдавна се е отучила от този вреден навик. С всеки удар и трясък от отделението Алекса се сепваше и започваше отново да смуче палеца си.

Жената — Бет, така каза, че е името й — започна да удря още по-ожесточено по стените и вратата на отделението. Тоби измърмори нещо и стана тежко от стола. Отиде до отделението и потропа с длан по дървото.

— Ти там вътре, спри вече, чуваш ли? Няма да се измъкнеш по този начин!

Блъскането спря и той се усмихна. Още преди да стигне до стола си обаче, то започна отново. Тоби протегна ръцете си към Невея.

— Защо въобще я взехме? Не намерихме чипа… Нима ще я държим в плен, докато го намерим?

— Чипът е у мен — каза Невея.

— Тогава защо?

— За застраховка.

Тоби я погледна подозрително и се тръшна в стола си.

— Мисля, че отново си се забъркала в каша в желанието си да се развличаш — намръщи се той.

— Не и този път — отвърна твърдо тя.

Тоби отново се намръщи и извади един „Киндъл“^[3] от страничния джоб на стола. Отвори сръчно калъфа му, включи го, сложи краката си върху седалката и започна да чете.

— Нека позная — усмихна се Невея. — Лъдлъм^[4].

Без да я погледне, той отвърна:

— „Преди всичко друго, имайте власт“.

— Макиавели^[5] — заключи тя. — Хммм.

Той я погледна, а челото му се набръчка от учудване.

— Има едно нещо, което не разбирам — каза той.

— Да, аз също не можех напълно да разбера Макиавели… докато не го поставих в контекста на неговото време — каза тя, като й стана приятно, че я беше попитал. Тя придърпа краката под себе си и седна по турски на стола. — Помни, че както Църквата, така и Медичите са се отнасяли подозрително към него. Но поради тази причина „Владетелят“^[6] всъщност е сатира. Хората не разбират това.

— Не, нямам предвид Макиавели — махна с ръка Тоби, като размаха електронната книга. — Ти спомена Лъдлъм. Знаеш, че много обичам целия този екшън — шпиониране, стрелби. Но не разбирам защо нито един от героите в тези истории не ходи до тоалетната.

Невея се изсмя, но после осъзна, че той питаше сериозно.

— За това ли мислиш, докато четеш?

— Искам да кажа, че те тичат, шофират, преследват се, крият се, стрелят, бият се — и никой дори и не си помисля, Човече, наистина имам нужда да отида до тоалетната.

— Та кой ще иска да чете за това?

— В името на реализма — въздъхна Тоби. — Нека ти кажа нещо! Снощи си седях в джипа, след като взривихте портата, докато ви чаках да се върнете, и наистина страшно ми се доходи. Ама наистина. Умирах.

— И какво направи?

— Излязох и отидох — усмихна се той. — Бен ме хвана. Не каза нищо, но ме изгледа с онзи негов поглед, нали знаеш?

Тя кимна. Такъв си беше Тоби. Не можеш да не го обичаш.

— А, щях да забравя. — Невея потупа външната страна на джобовете на панталоните си — беше се преоблякла с цивилни дрехи още при качването им в самолета заедно с Бет — и бръкна в един от тях. Подхвърли обола към него.

Той го хвана, а лицето му се озари.

— Сериозно?

— И повече да не съм чула да казваш, че не правя нищо за теб.

— Но как? — погледът му издаваше изумление.

Тя наклони глава в посока към мястото, откъдето идваха трясъците.

— Беше у жената.

— Благодаря. — Той го целуна, потри го в дланите си и се наклони, за да го пъхне дълбоко в джоба на панталоните си.

Вратата на пилотската кабина се отвори и се появи Бен. Той направи кисела физиономия — явно предизвикана от врявата, идваща от спалното отделение.

— Дай й нещо да я приспиш — обърна се той към Тоби, който веднага премести аптечката от рафта в скута си и започна да тършува из нея. Бен погледна навъсено към Невея:

— Нали не смяташ наистина, че отвличането й ще ги спре?

— Ако любовта му е истинска, ще го спре.

Той присви очи.

— Наистина ли си загубила реална представа, та наистина вярваш в любовта?

Невея не каза нищо.

— Когато се приберем, тя си тръгва.

— Не, няма да си тръгне — извика Невея. — С периферното си зрение видя как Тоби спря да рови в аптечката и погледна към нея, после към Бен и пак към нея.

Бен я изгледа с онзи поглед, за който Тоби спомена по-рано.

— Така само ги предизвикваш повече, мотивираш ги да действат.

— Аз ще отговарям за нея — заяви Невея. — Аз ще се погрижа за всичко, не трябва да се тревожиш за това.

— Тревожа се. И то доста.

Тоби набоде с игла едно шишенце с кехлибарена течност, изтегли буталото на спринцовката и я напълни. Чукна с пръст по пластмасовото тяло и пръсна струйка течност, за да се увери, че вътре няма въздушни мехурчета.

— Имам една добра и една лоша новина — обяви Бен. — Лошата новина — или по-добре да кажа потенциално лошата новина — е, че Министерството на отбраната е променило датата за полевия тест на дроните.

— Знаехме, че ще го сторят — каза Невея.

— Да, но този път са го преместили с десет дни назад. Ще се състои тази седмица, в петък.

— Но това е след три дни — извика Тоби.

— Няма да успеем — каза Невея. — Тоби не е готов, а Фин…

— Но аз съм готов! — каза Тоби.

— Себастиан ми каза…

Бен я спря с движение на ръката.

— Сигурен съм, че Тоби е готов. Притежава бързата реакция на младо момче и знае всички тънкости на видеоигрите. Това, което ни предстои, не е много по-различно. Колкото до Фин, ще видим какво ще се случи.

— А каква е добрата новина? — попита Невея.

— Себастиан е дешифрирал всичките микрочипове и е добавил своята част от шифъра, така че да не могат да бъдат заглушени. Готови сме да действаме.

— Добре тогава — каза Тоби, стана от стола си и се насочи към отделението, откъдето се чуваше тропането. Беше цяло чудо, че ударите не бяха изтощили жената до несвяст.

— Бен — изгледа го учудено Невея, — казваш ни, че трябва да преспим тази нощ, да тръгнем утре и да отидем направо на мисията.

— Доста често сме правили подобни неща: този път се надявам, че можем да бъдем продуктивни и бързи.

Това беше нещо ново за Бен: да предпочете бързината пред благоразумието. Но пък напълно устройваше Невея. Тя кимна.

— Предполагам, че се сдобихме с липсващия чип тъкмо навреме.

Тоби отвори спалното отделение: това спря ударите, но отприщи викове, заглушени от скоч лентата. Той започна да се боричка с Бет, която се опитваше да се измъкне от леглото.

— Имам нужда от малко помощ? — извика той.

Невея разплете краката си и тръгна към него.

— А, и Невея? — каза Бен. Той протегна пръст към суматохата в спалното. — Тя няма да дойде с нас. — И после затвори вратата на пилотската кабина.