Робърт Липаруло
13 племе (76)

76

Джагър се сепна и повдигна глава от възглавницата, докато Оуен приземяваше самолета на летище „Льо Бурже“ в североизточните покрайнини на Париж. Протегна се, потърка очи и седна на края на леглото, докато се ориентираше и си спомняше защо се намираше на това място: усещането беше като да облечеш мръсни, окървавени дрехи.

Самолетът се плъзна по пистата, после звукът от двигателите постепенно заглъхна като убит дракон, който изпуска последния си дъх. Джагър се изправи и се затътри към банята в дъното на кабината. Наплиска лицето си с вода, намери ролка кухненска хартия в шкафа под мивката и се подсуши.

— Успя ли да поспиш малко? — попита Оуен, докато вървеше по пътеката към него.

Джагър погледна часовника си.

— Почти два часа — отвърна той. — Сънувах, че стоя сред необятна пустош — нищо не се виждаше, докъдето погледът ти стига. Само суха напукана земя… и два стъклени ковчега. И двата бяха на километър разстояние от мен, но в двете противоположни посоки. Тайлър беше в единия, а Бет в другия. И двата се пълнеха с вода, която стигаше почти до ръба. Знаех, че ако изтичам с всички сили, ще успея да достигна до единия. — Тръсна глава и обърна кървясалите си очи към Оуен. — Но не и до двата.

Оуен седна до него и сложи силната си ръка на рамото му.

— Тайлър е добре. Ще спасим Бет. И двамата отново ще бъдат в обятията ти.

Джагър кимна.

— Трябва да използвам телефона ти.

Набра номера на Геронтий, но се обади отец Лео.

— В момента съм в стаята му — прошепна Лео. — Още не се е събудил, но докторите казват, че това е нормално. Жизнените му показатели са стабилни. Ще те информирам, ако настъпят промени.

Джагър искаше да му зададе куп въпроси, но знаеше, че няма какво повече да научи. Прииска му се да бъде при момчето си, да го докосва и утешава. Успя да каже само:

— Просто… ами… говори му. Можеш ли да му говориш, моля те? Нека да знае колко много го обичаме с майка му.

— Говоря му — отвърна Лео — и ще продължа да го правя. Ти свърши каквото там трябва да свършиш, Джагър, и се върни тук, за да можеш да му го кажеш лично.

Когато Джагър прекъсна разговора, Оуен пристъпи към скрина в долната част на леглото и отвори капака. Измъкна дървено сандъче, пълно с чорапи и бельо, които закриваха набор от пистолети и револвери, всеки поставен в изработен по мярка черен филцов калъп.

— Избери си един — нареди той.

— Ами митницата?

— Погрижил съм се.

Докато Джагър оглеждаше всяко едно от оръжията, Оуен извади черен сак — една докторска чанта — изпод леглото. Разтвори двойното дъно, взе от бюрото пистолета Глок, който беше носил в „Света Екатерина“, и го прибра вътре.

— Сакът е облицован с олово — обясни той. — На рентгена изглежда като плътна кутия, но митничарите по терминалите на пътническата авиация рядко използват рентгеновите уреди. От опит знам, че по-скоро биха те хванали да пренасяш големи количества пари, отколкото оръжия. И като стана дума за това… — Пъхна ръката си под чорапите в най-горното сандъче и извади пачка банкноти, която пусна в чантата.

— Ами теглото на сака?

— Тези типове не повдигат нищо, по-тежко от гумените печати за оформяне на документите. Ще видиш, че ще пуснат багажа да се върти около гишето, докато преглеждат документите. Избра ли си?

С едната си ръка Джагър повдигна късоцевен Колт пайтън 357-и калибър, а с роборъката — Таурус джъдж 45-и калибър.

— Не мога да реша.

— Вземи ги и двата — каза Оуен и разтвори чантата.

На излизане от самолета Джагър видя, че се намираха между други два бизнес самолета.

Оуен заключи и посочи отвъд настилката, към сграда с голям надпис 153.

— Там се намира Bureau d’Enquêtes at d’Analyses pour la Sècuritè de l’Aviation Civile^[1].

— Познаваш ли това летище? — попита Джагър.

— Бил съм тук един-два пъти. — Тръгнаха, а Оуен отбеляза: — Точно тук е кацнал Чарлз Линдберг^[2], след като самостоятелно прелетял за първи път Атлантическия океан без спирка.

Джагър огледа небето и се учуди от вече настъпващата нощ. На фона на ранното ставане в четири и половина сутринта преди два дни, когато Тайлър го беше събудил, за да отидат на сутрешната литургия, и липсата на сън миналата нощ, в комбинация с емоционалното сътресение от прострелването на сина му и отвличането на съпругата му, тези два часа сън в самолета бяха твърде недостатъчни. Би трябвало да не се държи на краката си, но въобще не се чувстваше така: от надигащите се вълни адреналин и тревожността се чувстваше така, все едно може да изкара дванайсет рудна с Флойд Мейуедър^[3].

Оуен разказваше, че Хитлер е започнал единствената си обиколка из Париж от това летище, когато Джагър го прекъсна.

— Какъв е планът, Оуен? Как ще открием племето?

— Познавам един тип, който може да ни изясни произхода на обола. Той е куратор в музей.

— И просто ей така ще ни каже откъде се е появил? — отвърна с недоверие Джагър.

Оуен го погледна с крайчеца на окото си.

— Няма да е толкова лесно, но ако някой е в състояние да открие нужната ни информация, то това е той. Притежава документация за смъртните случаи и погребенията за цяла Франция, а може би и за Европа, датираща отпреди векове.

— Трябваше да му изпратим снимките още докато бяхме в самолета, за да може да започне с проучването.

— Той няма телефон — усмихна се Оуен.

— Какво? Дори и стационарен? — Джагър трудно можеше да си го представи.

— В това отношение е чудак, почитател е на стария, по-спокоен начин на живот.

— Липсата на телефон прави ли живота ти по-спокоен?

Оуен сви рамене. После нае кола с навигация, провери нещо в папката с бележки на телефона си и зададе адрес на устройството.

— Не е далече — отбелязала той.

Кварталът, в който навлизаха — Gare du Nord — не даваше вид, че в него може да има нещо като музей. Всъщност Джагър би го определил по-скоро като западнал. Плакатите на отдавна отминали събития се отлепваха заедно с лющещата се боя от фасадите на сградите, върху които бяха залепени. Хората седяха по тротоарите и облягаха гърбовете си на стените, като че очакваха автобуса, някой приятел или пък златния шанс, без обаче да има изгледи някое от изброените да пристигне.

Свърнаха по Rue la Fayette, а разрухата стана още по-очевидна: с избелели витрини на магазини, боклуци, превърнали се в част от бордюрите, и графити — повечето от които бяха крайно неприлични.

— Не е съвсем като този Париж, който съм виждал по снимките — отбеляза Джагър.

— Всеки град има своите по-колоритни квартали.

— Каза, че този тип е куратор в музей?

— А ето го и него — засмя се Оуен, накланяйки се напред към кормилото, за да погледне през предното стъкло към знак, който доближаваха отляво: Musèe de Paris de la Mort.

— „Mort“? — учуди се Джагър. — Това не означава ли…?

— Смърт — преведе Оуен. — „Парижки музей на смъртта“. Известно ли ти е по-подходящо място, където да научим повече за една гробовна монета, от това? Казвам ти, този тип може да ти посочи стената, зад която някой е зазидал жена си през 1890 г., дори и никога да не е била открита официално.

Минаха с колата покрай сградата и през пукнатия преден прозорец Джагър успя да види мъждиви светлини, които горяха вътре. Мястото приличаше на заложна къща, като тези, които търгуват с грилове, счупени китари и откраднати бижута. Оуен обаче продължи.

— Няма ли да спрем? — извика Джагър.

— Ако племето наистина нарича Париж свой дом, не искам да рискувам. От сега нататък ще се движим под прикритие.

Той зави по една тясна уличка и се насочи към гърба на сградата. Мина покрай препълнена кофа за боклук и паркира след едно пежо от ерата на седемдесетте, с откачен капак на багажника. То беше паркирано пред метална врата, служеща за пожарен изход. Името на музея бе нанесено с шаблон върху нея и едва се виждаше от графит в стил ала Джаксън Полък^[4]. Една крушка над вратата превръщаше цялата мръсна обстановка в черно-бяла диорама^[5], която не изглеждаше съвсем реална.

Оуен изключи двигателя и каза:

— Чакай ме тук. Не искам да го изплаша, като се появявам след толкова години, и то придружен от непознат.

— Той да не е пласьор на наркотици?

— Само ще се уверя, че ме помни, и тогава ще ти дам знак да влезеш. — Оуен слезе от колата, отиде до пожарния изход и удари силно по вратата. След минута отстъпи назад и вратата се отвори. Един мъж се появи от светлината и стресна Джагър. Около шейсетгодишен, мъжът беше поне два метра висок, слаб като вейка, с издължено и изпито лице, плешив от челото до темето, но с дълга прошарена коса отстрани и отзад на главата, стигаща под раменете му. Беше облечен в смачкан черен костюм и имаше противна, намръщена физиономия. Или музеят с времето го беше превърнал в идеалния куратор на смъртта, или той съзнателно се беше въплътил в тази роля: просто нямаше начин човек да изглежда така.

Наведе се и присви едното си око към лицето на Оуен. После физиономията му внезапно се измени в също толкова противно ухилване и той обгърна Оуен с изключително тънките си ръце. Напомни на Джагър за женската на паяка черна вдовица, която поглъща мъжкия. Оуен говореше нещо и сочеше към колата. Мъжът погледна, намръщи се отново, сетне Оуен го дръпна по-близо, очевидно за да му прошепне нещо. Мъжът слушаше и кимаше. Оуен махна с ръка към Джагър.

Докато Джагър се приближаваше, мъжът протегна ръката си и Оуен ги представи:

— Джагър Беърд, това е Виктор Грим^[6].

Поемайки ръката на мъжа, Джагър не се сдържа:

— Не! — и се изсмя.

Намръщената физиономия на мъжа стана още по-мрачна. Оуен се усмихваше.

— Съжалявам — каза Джагър. — Приятно ми е да се запознаем.

Виктор направи поклон с глава. Той забеляза роборъката и просто се вторачи в нея. Със силно френско произношение, с дълбок и пресипнал глас, сякаш отекнал в някоя каменоломна, той попита:

— Къде е ръката?

— Какво?

— Къде са ръката и дланта — повтори Виктор. — Запази ли си ги?

Джагър беше чел статия за хора, устройващи погребални церемонии за отрязаните си крайници, но никога не беше чувал за някого, който да ги пази.

— Изгориха ги в болницата.

— О — изстена Виктор и се начумери, — много жалко. — После потри ръце. — Разбрах, че имате нужда от моите услуги.

Преценката на Джагър, че мъжът приличаше повече на собственик на погребално бюро, отколкото на куратор, изглежда, се потвърждаваше.

— Да, Оуен разказа ли ти? — попита той.

— Да, за обола — потвърди Виктор. — Елате. — Обърна се и потъна в тъмнината зад вратата.