Робърт Липаруло
13 племе (84)

84

Оуен въздъхна и го последва. Държеше рамото си близо до стената отдясно. Джагър направи същото при лявата стена, която също беше изградена от черепи. Рамото му отскачаше от тях, като че се триеше в грапава дъска за пране. Подминаха други странични разклонения на тунела, които водеха наляво, надясно или го кръстосваха. Ейдриън спря един-два пъти, за да погледне картата, но продължаваше напред.

Свиха зад един ъгъл и тъкмо стигнаха до кръстопът, когато Ейдриън отново спря. Направи няколко нерешителни крачки, докато останалите го изчакваха да се ориентира.

— Какво е това? — попита той стъписано.

В тъмнината точно пред тях — отвъд обхвата на светлините им — едно пламъче потрепна, сякаш висеше във въздуха.

До тях достигна някакъв звук: щрак… щрак… щрак…

— Излезте от тунела! — извика Джагър. — Веднага!

Изблъска Оуен към страничния проход, сграбчи Реми за яката и се хвърли в срещуположната на Оуен посока. Докато напускаше главния тунел, видя пламъчето да се възпламенява в насочена във въздуха огнена струя, която освети всичко наоколо. Ейдриън се превърна в силует срещу ослепителния оранжев взрив.

Джагър падна на пода в страничния тунел, а Реми се стовари върху него. Писък прониза ушите на Джагър — много по-отвратителен и по-печален от всеки друг писък, предизвикан от кошмар или изигран във филм. Като фон, подобно на диханието, което го породи, се чуваше шум от прииждаща вълна, но не от вода, а от огън, който консумира кислород и който яростно търси нещо за поглъщане. И ето че намери: Ейдриън полетя назад покрай страничния тунел, вече изцяло погълнат от пламъци, които изглеждаха като запалено въже, прикрепено към гърдите му. Парчета от горящи дрехи, коса и пращящо гориво се отделяха от него, политваха нагоре, а след това се посипваха надолу като миниатюрни бомби. Падна на земята, въртейки се бясно между стените. Всичко, до което се докосваше — каменния под и стените — оставаше в пламъци. Пищенето продължи.

Джагър застана на колене, подпря се на стената, за да се изправи, като същевременно мислеше как да помогне. В отсрещния тунел Оуен задържа ръката си вдигната, за да го спре. Реми изпълзя към приятеля си.

— Ейдриън! Non! Ейдриън!

Джагър го задържа за яката на гащеризона и го дръпна назад, държейки го далеч от стената, която ги делеше от мъжа, стрелящ с огнехвъргачката.

Струя разстилащ се огън удари ъгъла на страничния проход, точно където се пресичаше с главния тунел. Пламъците изпращяха. Джагър вдигна протезираната си ръка, закри лицето си и едновременно с това заотстъпва назад в тунела, влачейки със себе си Реми. Температурата се беше покачила поне до трийсет градуса, което накара потта да потече от Джагър като от изстискана гъба.

Ъглите на тунела горяха като огнени стълбове. Пръските по стената и земята напомниха на Джагър за нощна гледка към долина, в която са разпръснати големи огньове, докъдето поглед стига. Спомен ли бе това? Дали беше виждал подобна гледка някъде в изгубеното си минало или пък загнезденият в главата му образ беше сцена от някой филм? Отърси се от тази мисъл.

Струя от пламъци удари ъгъла на тунела на Оуен. Той покри лицето си с две ръце и се обърна. Струята се разля по земята като вода, изтичаща от маркуч, оставяйки горяща линия върху земята. Джагър видя, че единият ръкав на Оуен се беше подпалил от маншета до рамото.

Джагър се стрелна към него, докато в движение разкъсваше пуловера си. Огнехвъргачките изхвърляха запален напалм — сгъстен бензин. Той полепва като лепило по всичко, до което се докосне, и изгаря, изгаря, изгаря, и никой нищо не може да стори.

— Не го пипай! — изкрещя Джагър, като започна да удря по ръката на Оуен със свития на топка пуловер. Сега и двамата горяха. Сграбчи маншета на Оуен с роборъката и силно го дръпна, разцепвайки го по изгорялата от пламъците материя. Захвърли пуловера и с двете си ръце откъсна ръкава направо от рамото. Оуен се отдръпна, но Джагър го хвана за китката, за да огледа за рани по плътта му — а от вътрешната страна на лявата му предмишница видя златна татуировка на горящо кълбо.

Мъжете се вторачиха един в друг.

— Ти? Ти? — извика Джагър.

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Оуен без злоба и без паника в гласа.

Джагър стисна ръката му, гледайки го кръвнишки в лицето.

— По-късно Джагър. Първо Бет. Бет.

Пусна го и прекоси отново тунела. Имаше нужда да избяга от Оуен, пък дори и само на шест метра и за няколко минути. Оуен беше един от тях. Ако нямаше намерение да го наранява, тогава защо не беше му казал? Опря гръб на стената.

Не сега — помисли си той. Оуен беше прав. Целта беше Бет. По-късно щеше да има време да поговорят за… предателството на Оуен.

Ейдриън беше спрял да пищи, но беше спрял и да мърда. Тялото му лежеше в средата на тунела все още в пламъци. От него и от огньовете наоколо се издигаше пушек, който се събираше към тавана, ставаше все по-гъст и падаше все по-ниско. Оуен се закашля. Джагър клекна близо до пода и видя, че той също лежи на земята.

Реми беше изпълзял назад, към тъмнината. Светлината от пламъците едва го достигаше и очертаваше седящата му фигура, със сгънати пред гърдите колена и с обвити около краката ръце. Хленчеше, а челникът му се тресеше и поклащаше, осветявайки обутите му в гумени ботуши крака.

Джагър се зачуди дали мъжът с огнехвъргачката се приближаваше. Изгаси светлината от челника си и се промъкна до ъгъла, за да надникне. Можеше вече да види мъжа отвъд огньовете. По-възрастен тип, с буйна посивяла брада, дълга коса и цигара в уста. Докато Джагър го наблюдаваше, мъжът извади цигарата от устата си, извърна глава и плю, сетне разгледа цигарата, преди да я пъхне обратно в устата ти. Спокоен и равнодушен, че подпалваше хора. На Джагър му се стори, че той не се беше помръднал въобще от първоначалната си позиция.

Джагър заотстъпва назад. Защо този тип не се придвижваше напред? Чакаше удобен момент? Но за какво? Имаше само две възможности: страничните тунели бяха мъртви точки, откъдето рано или късно щяха да бъдат принудени да излязат заради пушека, или в този момент съучастниците му настъпваха към тях през страничните тунели. Нито един от двата варианта не го зарадва.

Свистящият звук предшестваше струята огън с половин секунда. Пламъците се удариха в стената и изпръскаха пода. Ейдриън получи още една вълна огън и се възпламени отново. Струята прекъсна.

Джагър не знаеше много за огнехвъргачките, но сега му се искаше да не беше така. Особено интересно му беше дали струята е ограничена във времето за всеки изстрел и дали бяха необходими няколко секунди да се охлади или презареди или нещо друго, преди отново да стреля. Не можеше да бъде сигурен, но му се струваше, че струите продължаваха около пет-шест секунди, а интервалите между изстрелванията — два пъти по-дълго. Което означаваше, че следващата атака щеше да е… точно… сега.

Нищо.

Нищо.

Хууиш! Приближаващият огън запали тунела. Струята удари ъгъла на тунела, в който беше Джагър, премина по земята към тунела на Оуен и се върна обратно към ъгъла на неговия тунел. Иска да ни задържи тук — помисли си Джагър. Струята удари земята, като горящ камшик, който беше изпълнил предназначението си.

Джагър се хвърли на земята и започна да лази на лакти, придвижвайки горната част на тялото си към главния тунел. Прицели се и стреля: магнумът 357 звучеше като топовен изстрел в тясното пространство. Мъжът леко трепна и насочи цевта на огнехвъргачката към него. Джагър стреля отново. Една искра отскочи от цевта и мъжът отдръпна ръката си. Цевта падна и се извъртя надолу покрай крака му, но ремъкът през рамото му й попречи да падне на пода. Той веднага се протегна да я вдигне.

Джагър дръпна спусъка.

Изстрелът изтласка лявото рамо на мъжа и го накара да отстъпи една крачка назад. Той премести ръка от цевта на огнехвъргачката към катарамата на колана си — за да извади пъхнатия там пистолет, досети се Джагър.

Джагър изтри потта от очите и челото си и стреля, но не улучи.

Мъжът повдигна ръката си, в която стискаше голям револвер.

Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! — пет бързи изстрела от Оуен, който се беше показал иззад ъгъла, а после се дръпна назад.

Мъжът се олюля, трепна и изпусна пистолета. Обърна се и тръгна залитайки, като се виждаше все по-неясно, докато се отдалечаваше от огъня.

Бам! Бам!

Джагър последва примера на Оуен и стреля отново. Нещо припламна на гърба на мъжа. Резервоарите на огнехвъргачката. Знаеше, че са проектирани така, че да не се взривяват: единият съдържаше напалм, другия сгъстен газ. Нито един от двата нямаше да се взриви поотделно — това не беше „Челюсти“ и той не беше Рой Шайдър.

Бам! — отново Оуен.

Бум! — магнумът на Джагър.

Нямаше експлозия, но единият от резервоарите се подпали. Запламтя като факла, забучена на гърба на мъжа: струя запалена течност се изливаше навън и се разстилаше зад него, като че беше Сатаната, перчещ се с опашката си. Размърда раменете си, за да смъкне презрамките на огнехвъргачката, която падна на земята с издрънчаване. Пламъци се разплискаха към стената. Мъжът падна на колене, отново се изправи, олюля се настрани към стената, но продължи да ходи. Зави зад един ъгъл и изчезна.