Робърт Липаруло
13 племе (71)

71

Бет седеше на дивана и слушаше Невея, която разказваше историята за произхода на тяхното безсмъртие: как са чакали завръщането на Мойсей, как са принудили Аарон да изработи Златния телец, човешкото жертвоприношение, покварата. Как Мойсей ги заварил така и унищожил първите плочи, получени от Бог. Как светлината на Бог ги заляла, как ги е запратила в несвяст на земята и как ги е променила завинаги.

Невея сякаш изпадна в транс, гледаше отнесено към единия ъгъл на стаята и изреждаше подробности, като че ли пак беше там, на онова място, сякаш не си спомняше, а го преживяваше наново. Говорът й ставаше все по-разпален, изпълнен със страст, а после и с разкаяние.

Когато свърши, отпусна надолу глава и задиша тежко. Раменете й се повдигаха и падаха, и с всяка отминаваща секунда движенията й ставаха все по-спокойни.

Бет осъзна, че собствените й дробове изпомпваха въздух като дробовете на атлет след спринт: сърцето й блъскаше в гърдите. Вече не беше трудно да повярва, че именно Невея беше художникът, нарисувал сцената от която й стана лошо в манастира. И сега се почувства както тогава: тъжна и отвратена.

Невея вдигна глава и се вгледа в Бет, като че я виждаше за първи път. Бен й подаде чаша с кехлибарена течност и тя я изпи на един дъх. После се усмихна и поклати глава, което накара къдравата й коса да се разгъне като ветрило.

— И като всички останали, и ние се скитахме в пустинята — продължи тя. — В крайна сметка се ожених и родих деца — син и дъщеря. Трийсет и седем години по-късно съпругът ми беше мъртъв, а децата ми станаха на повече години, отколкото бях аз в деня на ужасния ми грях. А аз не се бях променила. Изглеждах така, както изглеждам сега. Взех със себе си момчето, което се събуди с мен в онази ужасна сутрин — и то си беше все още дете след почти четири десетилетия.

— Джордан? — досети се Бет.

Невея кимна.

— А малкото момиченце, което видях?

— Всички ние, които изгубихме съзнание заради Божията светлина, спахме по време на разрушаването на Телеца и олтара и едновременно се събудихме на мястото, където стояха издигнати те преди — всички ние спряхме да остаряваме.

— Но… — Бет поклати глава. — Но защо Бог наказва децата, особено малкото момиченце? — Не можеше да си представи, че Тайлър съзнателно би извършил толкова ужасен грях, който да му навлече подобно наказание — да бъде държан завинаги далеч от Бог. Знаеше, че според католицизма децата на около седемгодишна възраст вече могат да правят разлика между добро и зло. Именно тогава те са приемани в изповедалнята, но Бет смяташе, че седем беше твърде ранна възраст. А малкото момиченце изглеждаше дори още по-малко. — Със сигурност не е била достигнала възрастта, когато може да й се търси отговорност или когато би могла съзнателно да реши сама да извърши грях.

Бен тихо се изсмя:

— Хората винаги се опитват да приложат собствения си начин на разсъждение върху Господ.

— Осъзнавам това — каза Бет. — Но обикновено здравият разум ни…

— Обикновен е ключовата дума тук. Бог е всичко друго, но не и обикновен, поне в сравнение с разума при човека.

— Но в неговите думи има здрав разум — започна да спори Бет. — Когато погледнеш написаното в Библията от птичи поглед, от гледна точка на вечността, то всичко е свързано… последователно… всичко показва неговото величие и любов към нас… — Не можеше да намери точните думи, за да изрази мислите си.

— Съгласен съм — кимна Бен. — Но това не означава, че знаем всичко. А и не можем, иначе нямаше да има нужда от вярата. Ето, пробвай да обясниш триединството.

— Важното е — намеси се Невея с малко нетърпелив тон, — че Бог наказва децата. Когато заръчва унищожаването на „Амалек“, Ерихон — децата също са били избити.

— Вече съм се убедил — каза Бен, — че това има нещо общо с идеята за всевиждащия Бог. А именно че знае всички неща така, както са се случили, всички неща, които всъщност ще се случат, и всички неща, които биха могли да се случат във всички възможни измерения. Знаел е, че децата от „Амалек“ например никога не биха приели неговия план за спасението им — и те са толкова виновни, колкото и възрастните — защото е виждал какво ще се случи.

— И е знаел — допълни Невея, — че Алекса, нашето малко момиченце, щеше съзнателно да участва, стига да беше по-голяма и стига да притежаваше мисловния капацитет да избира.

Бет поклати глава.

— Не мога да приема това.

— Тогава не го приемай — каза Бен. — Прекалено е сложно за теб.

Бет се намръщи. Бен се измъкваше по много страхлив и егоистичен начин: Ако не си съгласна с мен, тогава ти просто не разбираш.

Той продължи:

— Помисли за следното: има духовна връзка между родител и дете, която е по-висша от разбиранията на съвременния човек. Всички ние искаме да бъдем личности, възнаградени и наказани за собственото си поведение, а не за поведението на някой друг: на нашите родители, на прародители, на който и да е. Но първородният грях, който ни е предаден чрез Адам и Ева, говори за нещо съвсем друго. Библията съвсем ясно проследява назад потомството на Исус поне до цар Давид, което означава, че нещо в темата за кръвните линии е от значение за Бог. Не го разбираме, но със сигурност то съществува. Съжалявам за играта на думи, но в духа на казаното, децата могат да бъдат наказани за греховете на родителите си.

— Датан и Авирон — намеси се Невея. — Можеш да прочетеш за тях в Числа 16, но ние бяхме там. — Погледна към Бен. — Видяхме какво се случи със собствените си очи. Те се разбунтуваха срещу Бог и отрекоха властта на Мойсей. Стояха извън палатките заедно със семействата си, с жените и децата, включително и най-малките деца като Алекса, дори бебетата.

Бет знаеше края на историята, нямаше нужда да чете за нея в Библията.

— Земята се разтворила и ги погълнала, заедно с домовете им.

Невея й се усмихна.

— Беше страхотна проява на могъществото на Бог. — Произнесе тези думи с искрено благоговение в гласа. Мислено сякаш се отнесе, спомняйки си за миналото.

— И пример за това, че Бог наказва и децата — каза Бен. — Може и да не ни харесва, но е истина. Бащата на Алекса беше там, близо до Златния телец.

— А той стана ли безсмъртен?

Бен кимна с тъжно изражение на лицето.

— За известно време беше един от нас. А после си замина.

— Умря?

— Замина си. — Очевидно беше нещо, за което Бен не искаше да говори.

Невея продължи разказа си:

— Разбира се, други хора са наблюдавали случващото се и те ни събраха пред Мойсей. Всички стигнахме до едно заключение: че нашата вечна младост е наказанието на Бог за греха ни. Ако не можем да умрем, никога няма да живеем с него в Рая.

— По онова време не мислехме за небето като за Рай — обясни Бен.

— Само знаехме какво изпускаме: да живеем в покой с него — каза тъжно Невея. — Мойсей реши, че щом Бог ни е прокълнал, не заслужаваме Обетованата земя. Разрешено ни бе да останем в лагерите до пресичането на река Йордан, а после ни изпъди от племената ни.

— Затова си създадохме наше собствено — усмихна се Бен. — Станахме Тринадесетото племе, племето на Олам.

— На иврит това означава завинаги — разясни Невея.

— Колко души бяхте? — попита Бет. — Колко души… не успяхте да умрете? — Неспособна беше да изрече думата безсмъртни.

— Четиридесет — отвърна Бен.

— Но не е ли имало много повече хора, които са се прекланяли пред идола? Защо само тези четиридесет?

— Според нас — каза Невея, извръщайки глава настрани — само ние сме били тези, които… които сме опитали кръвта.

— Ще насоча лицето си против всеки от Израилевия дом, или от заселените между тях пришелци, който яде кръвта, и ще го изтребя изсред людете му — цитира Бен.

— Мислех, че това се е отнасяло за животинските жертвоприношения — намръщи се Бет.

— Тогава колко по-голям е бил грехът ни? — каза Бен. — Четиридесет. Това може и да не е внушителна бройка, но помисли си. Предостатъчно е, щом като никой от нас не може да умре.