Робърт Липаруло
13 племе (47)

47

Ударът, макар и толкова силен, не успя да го прати в безсъзнание. Остра болка пронизваше мозъка му и предизвикваше появата на несвързани мисли, които препускаха като обезумели плъхове.

— Тайлър, лягай си -

— от техническа гледна точка самият мозък не притежава сетивните нервни окончания, за да изпитва болка -

— ха-ха ха-ха ха-ха -

— Не дойдох да донеса мир, а нож -

— децата! Не и децата -

— манастирът е бил основан от римската императрица Елена през 330 г. сл.Хр. -

— тук си по желание на Геронтий -

— а това ни позволява -

— ти и хлапето -

— ти и хлапето -

Джагър изпъшка, напипа новата рана и погледна към пръстите си, за да се увери с очите си, че наистина имаше кръв. Отне му няколко секунди да фокусира погледа си.

Учестено дишане привлече вниманието му към мъжа, който лежеше върху ръката му. Гърбът му се повдигна и отпусна далеч по-бавно от бързото дихание, което Джагър чуваше. Тогава забеляза очите: те висяха във въздуха близо до главата на мъжа, която се полюшна неестествено на едната, а после и на другата страна.

Един женски глас прошепна:

— Фин… Фин!

Очите се преместиха по-високо и се взряха в мъжа. Имаха бели еклери във формата на два еднакви бадема и ириси, които изглеждаха черни в сумрака. Очите се преместиха надолу и тялото на мъжа започна да се преобръща. Джагър измъкна ръката си и я придърпа по-близо, като пъхна пистолета под крака си.

После очите се издигнаха право нагоре и изчезнаха. Стъпки заситниха около него. Раницата, която мъжът беше изпуснал, се понесе над терасата, а презрамката от формата на триъгълник придоби форма на обърната сълза, след като някой явно я беше преметнал през рамо. Джагър се взря в нея и попита:

— Кой си ти?

Раницата заподскача във въздуха, докато накрая не увисна над краката на мъжа. Един от краката му се вдигна, раницата се завъртя и мъжът започна да се хлъзга по земята, оставяйки следа от лепкава кръв по терасата. Другият му крак беше прегънат в коляното, което се тресеше. Мъжът изгъргори, поклати глава и я повдигна.

— Ев-е — промълви той през кръвта в устата и разбитите си зъби.

Джагър се зачуди дали езикът му също не беше засегнат.

Мъжът поклати отново глава и каза:

— Не, не, чакай — поне това разбра Джагър от клокочещото от устата му Е, е, ахай.

Кракът на мъжа падна на земята. Раницата заобиколи откъм главата му и се наведе, като спря на трийсетина сантиметра от земята. Главата на мъжа се повдигна — движението беше твърде плавно и повдигна главата твърде високо, за да е резултат от собствените му сили. Джагър си представи ръката на невидимата жена, приведена над него, която явно я държеше. Чуха се шепот, после гъргорене. Главата на мъжа се завъртя и той се изплю. Още шепот. Главата на мъжа се отпусна, а раницата се издигна. Две очи се втренчиха в Джагър.

— Къде е момчето? — попита женски глас.

Джагър усети как в кръвта му се образуваха ледени кристалчета. Съжали, че не беше довършил започнатото и не бе натиснал спусъка още веднъж. Седна на земята, като изкриви краката си настрани, за да прикрие пистолета.

— Той е взел нещо наше — каза жената.

— Остави си адреса — отвърна Джагър. — Ще ти го изпратя по пощата.

Настъпи тишина, а после жената прошепна:

— Ще го намерим.

Джагър затвори очи, след което бавно ги отвори.

— Просто… си вървете. Моля ви — прошепна на свой ред и той.

— Не и без това, което си е наше. Момчето твое ли е?

— Какво значение има? — отвърна Джагър, но думите му прозвучаха така, сякаш се отричаше от Тайлър. — Да, мое е.

— Искаме това, за което дойдохме. Ако той… — започна жената, но Джагър не чуваше думите й, защото видя, че зад нея се появи Тайлър. Момчето се усмихна, когато видя баща си, но веднага разбра, че нещо не е наред. Джагър имаше усещането, че плаващата във въздуха раница беше най-малкото, което го стресна. Момчето замръзна на място, а ъгълчетата на устните му увиснаха.

Върни се обратно, Тай — помисли си Джагър, надявайки се, извън всякаква логика, че някак си синът му ще го чуе и разбере. — Махай се, Тайлър… тръгвай… върви си.

Опита се да гледа само и единствено към очите, за да не издаде сина си, но беше твърде късно. Жената беше доловила нещо в изражението му или промяната в погледа. Очите изчезнаха, а раницата се извъртя.

— Тайлър, тичай! — изкрещя Джагър. — Тръгвай! Веднага!

Раницата започна да подскача във въздуха в посока към Тайлър.

Момчето се извъртя и се спусна надолу по стълбите.

Джагър повдигна револвера и го насочи към раницата.

— Спри! — извика той — Или ще стрелям!

Раницата спря на място и се отмести встрани: завъртя се наобратно и продължи да се приближава към стълбите. Джагър се зачуди дали жената не беше забравила за раницата, която издаваше местоположението й.

Той отклони мерника си с няколко сантиметра вдясно от раницата и стреля.

Когато се изправят пред непознато явление или нещо, което е в пълен противовес на общоприетите факти за света, някои хора са склонни да вярват, че явлението е свръхестествено или извънземно — тази летяща чиния трябва да е от Космоса, защото самолетите се нуждаят от крила, за да летят, а хеликоптерите се нуждаят от витла; тези блещукащи светлини, необичайни температури и шкафове, които се отварят сами, разбира се, са доказателство за присъствието на полтъргайст. Още при първата си среща с невидимото същество умът на Джагър беше прехвърлил всички възможности — ангел… дявол… извънземно… призрак. После обаче той видя човешки очи, чу човешки глас и си направи извода: това бяха съвсем обикновени зли хора с необикновена технология. Но въпросът какво можеше да предизвика куршумът му, след като уцели невидимото същество, запрати мислите му да блуждаят в Зоната на здрача.

Слаба експлозия разпръсна огън и пушек от уцеленото място, като че ли оръжието беше заредено с взривни вещества. Последва изригване на искри — не мижавите искрици като от празна запалка „Бик“, които острието беше произвело при съприкосновението си с роборъката, а големи четвъртоюлски^[1] фойерверки. Появи се тяло, лъскаво и въгленовочерно, със сини електрически дъги, проблясващи като светкавици около всяка извивка и всеки крайник.

Съществото — определено жена, или поне конструирано да прилича на жена — се пресегна назад и задраска с нокти по мястото, където тялото й беше уцелено. Въртеше се наоколо като куче, гонещо опашката си, или като човек, изгарящ в пламъци. Тя свали раницата и я захвърли настрани. Потупваше се по ръцете, стомаха и главата, като явно се опитваше да улови течащите по нея бързи плетеници от електричество. Ръцете й обаче така и не успяваха да хванат електрическата дъга. В отчаянието си тя сграбчи люспестата материя на рамото си и я разкъса, като се извъртя далеч от Джагър.

След десет-петнайсет секунди искрите изпращяха за последно и спряха. Сините ивици електричество отслабнаха до няколко случайни избухвания, освен в една зона: те се събираха около врата на жената под формата на пулсиращи светлосини нишки, които летяха като падащи звезди по раменете й и се издигаха нагоре около главата й.

Жената се обърна отново с лице към Джагър. С две ръце тя сграбчи врата си и с едно бързо движение нагоре разлепи маската от лицето си, разкривайки — което Джагър осъзна с известно облекчение — истинската си самоличност: много земна и много красива.

Вече беше разкъсала материята на рамото, ръката и гърдите си, разкривайки черен спортен потник с презрамка около врата. Джагър първо си помисли, че голата й кожа беше нашарена от сенки, но те бяха твърде изразителни и с конкретни форми: бодливи увивни растения, озъбени черепи, кръстове в няколко разновидности. Черни, сиви и сини татуировки. Сред тях изпъкваше една: на предмишницата й имаше изобразено същото златно горящо кълбо, което беше видял и на мъжа.

Жената отново стегна ръце около врата си и дръпна силно надолу, като разкъса материята от ключицата до подмишницата. Парчето от костюма падна като капак върху гърдите й, разкривайки същата метална яка като тази на мъжа. Потърси механизма за отключване на тила си, след което издърпа яката и я захвърли на земята.

С гримаса, която издаде, че се чувства зле, тя разтри гърлото си, а после и лицето си. Дясната й ръка се плъзна назад около врата и спусна гъсти кичури черна коса. Почеса голата си ръка, после и другата през материята на ръкава, накрая и краката си. Постави длани върху коленете си и остана така, опитвайки се да си поеме дъх. Бавно повдигна лицето си и се вторачи в Джагър през кичурите коса.

— Това заболя — каза тя. Последваха ще няколко тежки вдишвания. — Е, какво чакаш? Стреляй.