Робърт Липаруло
13 племе (66)

66

Бяха тръгнали преди около час от Шарм ел Шейх и под тях Египет вече беше отстъпил място на Средиземно море, когато Оуен излезе от пилотската кабина. Той посрещна с усмивка първоначалното учудване на Джагър и каза:

— Джордж пое управлението. Това е автопилотът. Системата е нула-нула, което означава, че може да ни вози през целия път до Париж и дори да приземи самолета, ако е необходимо. Подобрих цялата авиационна радиоелектроника преди няколко години. Струва повече от самия самолет.

Джагър седеше на леглото с гръб, облегнат на покритата с хартии стена, и пишеше в една тетрадка всичко, което знаеше за племето — от наученото от собствения му опит до разказа на Оуен; от това, което Невея, Фин, тийнейджърът и малкото момиченце бяха казали; както и от действията им в „Света Екатерина“. От всичко това той се опита да разгадае мотивацията им и бъдещото им поведение — създаде им класически ФБР профил.

Джагър реши, че мисловните им процеси са му твърде чужди или са така дълбоко сраснали с лудостта, че нямаше ни най-малка представа какви ще са следващите им ходове. Можеха да изоставят Бет, да я вземат със себе си към града, който планираха да нападнат, да я убият, ако знаеха, че с Оуен ще ги преследват, или да я оставят на място, което да го принуди да избира между нея и тях. Можеха да се върнат и да се опитат да отвлекат и Тайлър — макар да нямаше никакво обяснение защо биха го направили, но и нямаше да се учуди, ако наистина го стореха. Можеха да ги чакат в засада или да се опитат да ги изпреварят.

Можеше въобще дори да не мислят за Оуен и за него. В крайна сметка, те бяха непредсказуеми — загадка в една обвита в мрак мистерия^[1] — така Уинстън Чърчил беше описал Русия.

Оуен се приближи приведен и седна до него. Държеше сателитния си телефон със снимката на обола на екрана.

— Това е следа — каза той. — Знаеш какво представлява оболът, нали?

— Гробовна монета.

— По-заможните семейства са ги поръчвали за починалите, обикновено с фамилното си име върху тях. Точно това мисля, че пише. — Той посочи към емблемата в устата на черепа.

— Choroutte? Дори не мога да разчета надписа.

— Мисля, че е Cheneviere, като името на френския писател Шеневиер. Вече рядко се среща по старите гробове, но достатъчно често, за да го разпозная. Откъде го взе?

Джагър разказа за случайната си среща с момчето.

— Познавам го — кимна Оуен. — И си сигурен, че той го е изпуснал, а не Невея?

— Мисля, че… — започна Джагър, но в този миг самолетът подскочи, като че беше преминал през легнал полицай. От пилотската кабина се разнесе пиукане.

— Лека турбуленция — обясни Оуен и пиукането спря.

— Мисля, че момчето беше техен съгледвач, който да дебне Крийд — продължи Джагър. — Според мен Невея и другите се появиха по-късно. Дори не съм сигурен, че оболът е негов. Може да си е лежал в онази пещера от…

— Не, негов е — потвърди Оуен. — Бедуините и туристите бродят из тези хълмове като мравки. Не би могъл дълго да се застои там. И какво въобще те накара да мислиш за него като за нещо, което може да ни помогне? Твърде вероятно е и да е съвпадение.

— А важно ли е, че принадлежи на него, а не на Невея?

— За нашите цели е важно. Срещал съм момчето, Тобиас, веднъж. Всъщност е симпатично хлапе. По онова време той ми показа парче от череп с издълбан върху него надпис на средноперсийски език — версия на обола на Сасанидското царство^[2]. Тогава племето използваше Зороастрийска костница за своя щабквартира, тоест дом. Той обича да носи талисман от настоящия си дом. — Оуен плъзна пръст по екрана и премина на следващата снимка: обратната страна на обола. — Невея пък, от друга страна, много обича сувенири от гробища и притежава голяма колекция. Би държала в себе си по четири или пет такива във всеки един момент, или само един, който е от специално значение за нея за някоя конкретна мисия. Събира ги от различни места, на които е била, или от други хора. Разбираш, че ако е негов, веднага откриваме мястото, откъдето го е взел, а така намираме и племето.

Джагър се размърда настрани, извърна се с лице към Оуен и му каза направо:

— Знаеш повече за племето, отколкото се очаква. Аз съм бил агент. Информацията, с която разполагаш, не може да се получи от търсене в Гугъл или от това, че си ги проследил в някой нощен клуб.

Оуен, изглежда, се почувства неловко. Чудесно.

— Да не би да имаш вътрешен човек — член на племето?

— Не, но едно време имах. Не издържа и напусна.

— Говорил си с момчето, Тобиас. Как се случи това?

— Предизвиках го. Помолих го или да бъде моят вътрешен човек, или да ги напусне. — Оуен поклати глава. — Това не е живот за едно дете.

Джагър се сети за малкото момиченце.

— Какво правят с децата? — попита той. — Техни ли са или наети, отвлечени? Дали ги подготвят да продължат традицията на блюстители на реда, да продължат рода на племето?

— Достатъчно е да се каже, че племето си е било това племе и са правели това, което вършат сега, от — той поклати глава — поколения.

Джагър стана от леглото. Наведе се над бюрото и дръпна една стара снимка от стената с вече грапава и разкъсана хартия и я подхвърли в скута на Оуен.

— Това прилича на останки от лагер по време на гражданската война — навсякъде има мъртви войници, изгорели палатки. Мислиш ли, че племето е сторило това? Някаква прародителска версия на племето?

Оуен вдигна снимката и се загледа в нея.

— Войници на Конфедерацията — каза той. — Те бяха подивели като животни, избивайки цели семейства без причина. Изнасилваха жените… и момичетата.

— И ти мислиш, че племето е уредило сметката?

Оуен върна снимката на Джагър.

— Да.

— Това племе, нашето племе? И децата са въвличани в техния начин на живот, в техните разбирания? И ти казваш, че това не е секта?

В този момент се запита защо не бяха взели Тайлър или пък дали биха го направили. Може би злополуката го беше спасила. Оуен не каза нищо, така че Джагър дръпна друга снимка от стената. На нея имаше шестима мъже в костюми, проснати на пода, близо до една стена, с процеждаща се от тях кръв, като корени на дърво. Джагър я показа на Оуен.

— Клането в Деня на свети Валентин?^[3] Наистина?

— В този случай се получи почти идеално — каза Оуен. — Накараха две съперничещи си криминални групи — на Ал Капоне и на Бъгс Муран — да се изправят една срещу друга дори още по-агресивно отпреди. Това предизвика такъв публичен отзвук, че принуди федералните да удвоят усилията си, за да смажат господството на мафията в Чикаго. — Той проследи как Джагър захвърля снимката върху бюрото и после продължи. — Те не само искат да убиват, въпреки че биха се задоволили и с това. Искрено желаят да предизвикат промяна: да привлекат общественото внимание към престъпленията, случващи се под носа ни, но с които хората са свикнали, да покажат на полицията и съда, че си вършат работата толкова нескопосано, че други трябва да я свършат вместо тях. Да настроят престъпника срещу престъпника или най-малкото да осведомят престъпниците, че ако правителството не ги накара да си платят, може би някой друг ще го стори. Надяват се, че тези лоши хора ще помислят, преди да малтретират дете, да откраднат чужди пари или да умъртвят конкурент в любовта или в бизнеса.

Джагър избра друг пример — рисувана на ръка скица на стара сцена на убийство: мъже с палта и цилиндри, наредени около окървавено женско тяло, лежащо на павирана улица.

Показа я на Оуен.

— Джак Изкормвача.^[4] Не мислиш, че той просто е спрял да убива, нали?

Джагър хвърли скицата през рамото си.

— Не мога да проумея — каза той. — Как е възможно една група с толкова специфична цел — прикрита, морално укорима, и чието разгласяване носи смърт — да просъществува в продължение на — колко — стотици години?

— Хиляди.

Джагър вдигна ръце.

— Още по-невероятно. — Той закрачи към пилотската кабина, а после се обърна. — Те би следвало постоянно да наемат нови членове или да отглеждат свои собствени деца или чужди деца според техния начин на живот, което мога да си представя, че ще бъде непосилно след време: винаги да се крият, да пазят тайни, да убиват. Каза, че някои хора са избягали. Защо не са отишли при властите? Как не са били заловени, а племето не се е разпаднало? Как така притежават толкова умения? Как една такава малка група е толкова влиятелна, че убеждава дори правителства на държави да им извършват услуги и да им осигуряват свръхсекретна информация? Спомням си да казваш, че вършат мръсната работа на правителствата, но затова си имаме ЦРУ. Защо използват тях?

Всичко това дойде в повече на Джагър. Твърде много въпроси, твърде много детайли, които не се връзваха или бяха твърде невероятни. Прибавянето на тази информация към вече отровното питие от емоциите му около Тайлър и Бет, вероятността племето да планира изтребването на хиляди хора и планът на Оуен само те двамата да ги спрат — всичко това доведе Джагър до ръба на избухването.

Оуен се размърда на леглото. Хвърли поглед към стените и се замисли. Най-накрая каза:

— Вярваш ли, че в света има мистерии, които ние тепърва ще откриваме?

— Разбира се — отвърна Джагър. Квантовата физика беше сравнително нова наука, която преобръщаше традиционните представи за физическия свят с краката нагоре: като например атоми, които се държат различно в зависимост от това дали са наблюдавани, или не — „съзнателни частици“, май така се наричаха. Лекарят на Тайлър беше казал, че човешкото тяло често изненадва хората, макар да се предполагаше, че именно лекарите го познават най-добре. Следователно съществуваха доста области, които медицината все още не разбираше. Джагър класифицираше този вид въпроси като такива, които „все още са необясними, но някой ден ще бъдат“ и които просто бяха извън сегашните разбирания на науката.

Освен това обаче той знаеше, че съществуват въпроси, принадлежащи на духовната сфера, които човешките същества никога нямаше да разберат. Проучвания показваха, че болните хора, за които някой се моли, оздравяват по-бързо и по-пълноценно от онези, за които никой не се е молил, дори и в случаите, когато пациентите не са знаели за отправените молитви. Това е научно необяснимо, сега и завинаги. Човек трябваше да обича Бог или да вярва, че Бог го обича, за да изпита върху себе си делата му.

— Разбира се — повтори той. — Но какво общо има това с племето?

Оуен се надигна от леглото. Изправи се и затършува в куп документи на бюрото. Не се спря на нито един, просто ги прелистваше. Най-накрая застана с лице към Джагър и каза:

— Чувствам, че трябва да изимитирам Джак Никълсън и да кажа: Истината? Ти не можеш да понесеш истината!

Той се усмихна, а Джагър просто го гледаше — точно сега не му беше до шегички.

Оуен въздъхна.

— Всъщност това, което имам предвид, е, че ако ти кажа истината, няма да ми повярваш.

— Пробвай — каза Джагър.