Робърт Липаруло
13 племе (42)

42

Щом стигна разклонението при алеята и тунела — там, откъдето се беше върнал, пълзейки на ръце и колене, след като изстрелите бяха накарали любопитството му да надделее над страха — Тайлър зарови лице в дланите си. Опита се да изкрещи, но всичко, което успя да направи, беше да остане безмълвен със зейнала уста. Усети гадене в стомаха и зачака да повърне. Но подобно на вика и гаденето се уталожи вътре в него. Поемаше жадно дъх след дъх. Примигна няколко пъти, отвори очи и видя ясно очертанията на камъните през пръстите си.

Сърцето му се сви още по-силно. Несъзнателно привлечен от очарованието на невидимото същество, приело внезапно формата на сиво-люспест човек сянка, Тайлър беше изпълзял от алеята и когато мечът беше… беше… той бе закрил лицето си. И ето го сега — стоеше в светлината на отворената врата.

Повдигна глава бавно, като костенурка, сигурен, че ще открие човека сянка да стои над него, замахнал високо с меча, сякаш е острие на гилотина. Но човекът сянка беше все още в стаята, с гръб към вратата. Опитваше се да побере нещо в раницата си: докато раменете му се полюшваха нагоре-надолу, а ханшът му се люлееше напред-назад.

Мъжът докосна ухото си, както го правят агентите от тайните служби във филмите, и каза:

— Взех го… Да, Бен, видях го, окей? — той се изсмя. — Може да се каже, че днес те получават специален удар две в едно, защото сгащих и Крийд. — Пауза. — Добре. Ще се срещнем там. — Отмести пръста от ухото си, повдигна раницата и отново проговори: — Пак заповядай, приятел.

Думите объркаха Тайлър, но после едно ужасно прозрение разсея всички останали мисли. Онова нещо в раницата беше с формата на топка за боулинг, а едно тъмно петно на дъното й ставаше все по-голямо и по-голямо.

Очите на Тайлър се спряха за кратко на обезглавеното тяло, висящо от ръба на леглото с капеща в локва на пода кръв. Отмести поглед и видя отрязаната ръка да лежи по средата между леглото и вратата. Пръстите й бяха полуразтворени, сякаш подканваха някой да се протегне и да ги хване.

А онова черно нещо, което вече мъртвият мъж искаше да даде на убиеца си, се търкаляше по гладките камъни на пътеката към Тайлър, като топче за игра. То спря на по-малко от една ръка разстояние от него. Инстинктивно Тайлър се пресегна и го грабна. Не беше топче за игра или някакъв друг кръгъл предмет: повече приличаше на разтворено пакетче бонбони „Лайф сейвърс“^[1]. Докато се оттегляше с наградата си, резкият глас на човека сянка го накара да спре на място.

— Хей!

Тайлър повдигна глава. Човекът сянка подскачаше към него, докато премяташе презрамката на раницата си през рамо и вдигаше меча.

— Пусни го, хлапе! Веднага!

Тайлър се изправи на крака и се стрелна надолу по алеята в посоката, от която беше дошъл. Причината да избере този маршрут, вместо да влезе в тунела, за да се прибере у дома, му стана ясна едва след няколко секунди: тунелът правеше завой едва в далечния край, малко преди дворчето. Ако човекът сянка хвърлеше меча или стреляше с пистолета, Тайлър нямаше да има никакъв шанс. Бягаше бързо, като тичаше на зигзаг, а движенията му имитираха тези на заек.

Да, добра работа — каза сам на себе си. — Продължавай да мислиш, не постъпвай глупаво.

Глупаво? Кога съм постъпвал глупаво? Ами например, когато взе това малко черно нещо? Нещото, което убиецът с големия меч иска?

Глупак, глупак, глупак. Хвърли го, просто го хвърли.

Но ръката му не искаше да се подчини. Пръстите стиснаха здраво кутийката. Един мъж вече беше убит заради нея. Един мъж умря заради това нещо. Не разбираше защо то имаше значение или защо не хвърляше кутийката — просто не можеше да го направи.

С баща му понякога гледаха телевизионното предаване „А ти как щеше да постъпиш?“ или нещо от този род. В един от епизодите една жена беше блъсната от кола, която не спря. Някои хора в предаването се паникьосаха и не помръднаха, други изтичаха да проверят как е жената. Тогава баща му беше извикал:

— Обадете се на 112, хора! Вземете регистрационния номер.

Тайлър вече знаеше какво значи да се обадиш на 112, но какво се имаше предвид под Вземете регистрационния номер?

— Справедливост — беше казал татко. — Накарай виновника да плати за действията си. — А татко разбираше от справедливост.

Ако нямаш намерение да го хвърляш — помисли си Тайлър, — то поне тичай по-бързо!

Нищо не достигаше до ушите му освен собственото му учестено дишане и звучното трак-трак-трак на кутията. Ако искаше да се изплъзне от преследвача си, трябваше да се отърве от нея. Задърпа катарамата, но тя не помръдна. Хвърли поглед към тъмницата отзад и видя човекът сянка да преминава под лъч светлина на около шест метра зад него. Като продължаваше да стиска приличащия на „Лайф сейвърс“ предмет в едната си ръка, Тайлър бръкна в джоба си с другата и измъкна ножчето си — използваше го за дялане, за изкопаване на разни съкровища от прахоляка и за почистване на мръсотията под ноктите си. Баща му го беше научил как да разтваря острието с една ръка, само като използва палеца си. Без да забавя ход, Тайлър го отвори и се опита да го пъхне между колана и панталоните си, за да пререже текстила на колана. Само че не улучи и се ръгна в хълбока… два пъти.

Една ръка го сграбчи за рамото, стисна го и го притегли назад.

Тайлър изкрещя. Кога беше успял да се приближи толкова? — помисли си той. Човекът сянка беше точно зад него, чуваше задъханото му мърморене в ухото си и трополенето на ботушите му върху камъните.

Глупак! Слушай по-внимателно!

Замахна с ръка над главата си, прокара я на сантиметри от лицето си и заби ножа в китката на човека сянка.

Мъжът изкрещя и издърпа ръката си. Поредица от груби думи достигнаха до ушите на Тайлър заедно с шума от сгромолясващ се на земята човек.

Точно така! Точно така! Да!

Зави и се насочи нагоре по стъпалата, в посока към покривите. И тогава реши, че може да погледне назад.

Човекът сянка вече се изправяше — подпирайки се на стената, за да си помогне. Той изрева, а Тайлър усети цялата ярост, която не можеше да види в скритото от сенките лице на мъжа. Изкачи светкавично бързо стъпалата, прекоси един мост и тръгна към висока до кръста стена, която разделяше две тераси. Спря се. Зад него човекът сянка беснееше, докато изкачваше тежко стъпалата.

Тайлър знаеше какво трябва да направи. Пое в друга, неочаквана посока. Стрелна се в цепнатината между две жилищни сгради, построени на известно разстояние една от друга преди много векове. Тясната непокрита алея — ако можеше въобще да се нарече така — беше с триъгълна форма, като в далечния си край беше толкова тясна, че самият той едва можеше да се промуши. В стената отдясно имаше квадратна площ, иззидана от стъклени тухли, през които се виждаше светеща в сградата лампа. Тя осветяваше далечния край така, че го правеше да изглежда по-широк, отколкото беше всъщност. Идеално.

Зачака при входа, докато мъжът не се появи на моста и не го видя. Едва тогава Тайлър се стрелна в цепнатината.