Робърт Липаруло
13 племе (59)

59

Джагър имаше чувството, че единствената светлина, проникваща в кафенето през предните прозорци, беше слънчев лъч, който светеше право в очите му. Наведе главата си, за да избяга от него.

— Какво искаш да кажеш с това да ти помогна да ги спрем?

— Трябва да дойдеш с мен, да ми пазиш гърба и да намерим начин да ги спрем — обясни спокойно Оуен.

— Но какво означава да ги спрем? Да ги убием?

— Каквото и да значи това — натърти Оуен. — Да ги убием, да вземем обратно чипа, да открием достатъчно доказателства, за да накараме някой да ни обърне внимание… Не знам със сигурност. Но не искам да се събудя утре или след седмица и да науча, че някой е взривил бомба в Ню Йорк или Лондон или някъде другаде, и да знам, че не съм опитал всичко възможно да го предотвратя.

— Тези типове са много способни — поклати глава Джагър. — Те много умело координират действията си, със солидни връзки са, мотивирани са и са богати. Те са по средата или може би в края на игра, която ти дори не си започнал и на която не знаеш правилата. Те вероятно са побъркани. Имам предвид, това са онзи тип луди хора, за които се пишат книги и от които плачат малките деца, защото вярват, че се крият под леглата им. И съвсем между другото притежават и ядрено оръжие.

— Или нещо също толкова разрушително.

— Да де… ами…

Младежите на съседната маса също гледаха към тях и Джагър осъзна, че се беше изправил и надвесил над масата, за да се взре в лицето на Оуен. Поизправи се и с прасци бутна стола си назад.

— Пожелавам ти късмет в това начинание — каза той. — Наистина. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Джагър… — извика го Оуен, — моля те…

Джагър спря. След малка пауза се върна до масата. Постоя малко, гледайки надолу към Оуен, и попита:

— Защо аз? Защо молиш мен за това? Защо се опитваш да ме въвлечеш в твоята тайна война? — Той посочи с ръка към мъжете и жената на три маси разстояние от тях. — Помоли тях. Няма да заболи, нали?

— Ти не си случаен — отвърна спокойно Оуен. — Имаш мисълта на детектив, уменията на войник. И най-вече…

— Какво?

— Ти си казан от вряща омраза. Ти си разгневен и разочарован. Имаш малък син, борещ се за живота си, страдащ без никаква вина, и ти искаш да накараш хората, които го нараниха, да си платят. В общия случай бих ти казал, че жаждата за отмъщение ще погълне сърцето ти и ще си направи шапка от душата ти, но точно сега отмъщението е блестящ меч, могъщ и нагорещен до бяло. И ще се окажа глупак, ако не те използвам да спрем племето. Защо не отмъстиш за сина си и междувременно не спасиш живота на хиляди други?

— Защото няма да изоставя Тайлър. Или Бет. Какъв мъж ще съм, ако ги оставя просто така? — Гласът му заглъхна. — Как ще живея, ако… ако Тайлър си отиде, а аз не съм там?

— А как ще живееш, знаейки, че си могъл да спасиш цял град, а не си?

— Това е самоубийствена мисия.

— Може би — каза Оуен. — А може би не.

Джагър поклати глава. Премина през пушека и втренчените погледи и блъсна вратата навън. Болницата се извисяваше четири пресечки по-надолу, като стъклена пирамида над покривите на запуснатите къщи. Хлапета ритаха футболна топка надолу по улицата. Многоцветен фиат с боядисан със спрей надпис Такси на страничните врати изпухтя, докато завиваше по една пресечка, оставяйки след себе си гъст облак от сиви отработени газове. И Джагър тръгна към болницата.

Светът продължава да се върти. Но всичко му изглеждаше като в сън. Опита се да си спомни последните думи на сина си, преди да го ранят, и сърцето го заболя още повече, когато се сети какви бяха те: Татко, страх ме е. Клекнал долу в ъгъла близо до горящия храст, вперил големите си очи в него и очакващ утешителните думи, че всичко ще бъде наред. И точно това му беше казал Джагър. Бъди смел, сине. Искаше отново да чуе гласа на Тайлър — онзи момчешки глас, който можеше да накара дори влака да дерайлира.

Дочу дрънчене, подобно на маракас, и сърцето му подскочи. Когато се обърна, видя две малки момиченца да седят на верандата на къща и да изсипват съдържанието на прасенце касичка. Толкова приличаше на звука от металната кутия на Тайлър. Колко много обичаше тези свои дреболийки… Джагър почувства необяснима привързаност към всички непознати хора, които нарочно изпускаха монети или празни ключодържатели, така че синовете им да могат да ги открият и да накарат малките им личица да се усмихнат.

Всичко изчезна — малките момиченца, къщите, улицата — и умът му се закачи за един образ, за един скорошен спомен: Тайлър пускаше нещо в кутията си, с отчетлив звук от падащ тежък предмет, стоварващ се върху бонбони и камъчета. Оболът на Харон, изглеждащият като монета предмет, който беше открил в пещерата, в която се криеше онова момче от племето. Оли беше казал, че той се поставял в устата на починалия, така че душата му да може да плати на лодкаря за пътуването през река Стикс. Можеше ли да е съвпадение това, че го бе открил на мястото, където стоеше един от племето, а на следващия ден друг от племето — една жена с влечение към смъртта, нападна манастира?

Можеш да се обзаложиш, че където и да се укриват в Париж — беше казал Оуен, мястото има някаква връзка със смъртта.

Дали имаше шанс оболът да ги насочи към това място?

Клаксонът на една кола избибипка и Джагър подскочи. Беше спрял по средата на пресечката. На два метра разстояние от него предната решетка на грозен форд седан изтрака под напора на форсирания двигател. Клаксонът отново изсвири, а една ръка се показа навън от прозореца на шофьора и заръкомаха във въздуха.

Той обмисли варианта да тръгне към болницата и напълно да забрави за Оуен. Но после се насочи обратно към кафенето.

* * *

Намери Оуен там, където го беше оставил — на масата, с глава, склонена за молитва. Издърпа един стол и седна до него.

— Оуен?

Мъжът не помръдна. Младежите на другата маса отново се смееха, поглеждайки от време на време към него. Старците и техните очи. В момента още един мъж стоеше пред тезгяха, той плати и понесе голяма чаша и някаква пържена питка в чиния към масата в близост до вратата. А Оуен се усмихваше на Джагър.

Джагър вдигна ръка.

— Не съм размислил. Няма да дойда с теб, така че престани да се усмихваш. Имам нещо, което може да помогне. Разполагаш ли с мобилен телефон?

Оуен зарови в чантичката си.

— Телефонът е сателитен — каза той, докато го подаваше на Джагър.

— Може ли да получава снимки?

— И песни, ако имаш нещо на Ленард Коен^[1].

Беше малко по-голям от айфона на Бет, със сензорен екран — на него имаше снимка на Оуен, коленичил сред група деца, а на заден план се виждаха сламени колиби.

— Какво да направя?

— Чукни го с пръст — каза Оуен.

Джагър го стори и се появи клавиатура.

— Просто въведи номера, без специални кодове. Сателитът допуска, че се обаждаш от същия район, освен ако не въведеш и код на страната.

Джагър набра номера на Бет.