Робърт Липаруло
13 племе (23)

23

Джагър отново сънуваше съня, който вече повече от година го спохождаше поне веднъж седмично и винаги знаеше какво ще се случи в него. Но това не намаляваше нетърпимия ужас, който придружаваше съня, нито пък му позволяваше да промени нещо.

Като че ли за да направи страха още по-силен, сънят го поставяше на две места едновременно.

Джагър Наблюдателя стоеше под звездното небе на Вирджиния и усещаше ледения полъх на приближаващата зима върху бузите и ръцете си. Стоеше в затревената площ, която разделяше двете двулентови платна на движещите се на запад и на изток коли по Щатската магистрала 287 в очакване да види познатия джип.

Джагър Участника се возеше в същия този джип със семейство Брансфорд. Бет беше останала вкъщи с Тайлър, който цял ден имаше температура и повръщаше. Тя беше настояла Джагър да отиде на рождения ден на Синди Брансфорд. Това, че наричаха Брансфорд тяхно семейство, не можеше да опише в пълна степен колко близки бяха всъщност. Марк и Джагър бяха най-добри приятели от колежа. Заедно се бяха записали в армията, по едно и също време успяха да се прехвърлят в разузнаването и едновременно напуснаха военната служба, за да започнат собствен бизнес в сферата на охраната. В това нямаше нищо странно: мислеха по един и същи начин, разговаряха за проблемите си и каквото изглеждаше добра идея за единия, се споделяше и от другия.

Точно затова не беше изненадващо, че когато Бет и Джагър започнаха да излизат заедно, нейната най-добра приятелка Синди си падна по Марк. Роби, синът на Брансфорд, въпреки че беше с една година по-малък, съвсем естествено стана най-добрият приятел на Тайлър. Когато преди три години на семейство Брансфорд се роди бебето Бриана, всички се запитаха кога семейство Беърд ще осигурят нейната най-добра приятелка. Ако Франк Капра^[1] беше все още жив, щеше да направи филм от историята им.

Джагър и семейство Брансфорд се прибираха към Сънсет Хилс на връщане от празничната вечеря в Стърлинг Парк. Бяха се почерпили в любимия им ресторант — артистичното заведение с недотам артистичното име Dinner & A Show^[2]. Мястото представляваше реконструиран театър, в който креслата бяха заменени с редици маси и столове, обърнати към огромен екран. Вечерята се сервираше едновременно на всички, после светлините се приглушаваха и започваше филм — най-често по-стар, вече излязъл на DVD. Необичайното преживяване обаче привличаше хората и ресторантът беше винаги препълнен. Тази вечер филмът беше „Завръщането на краля“^[3], пълната четиричасова версия. Преди да започне, сервитьорите поднесоха торта и цветя на Синди, а всички посетители изпяха Честит рожден ден. Сега вече беше късно, бяха много близо до вкъщи и семейство Брансфорд бяха щастливи и доволни, че са отпразнували подобаващо рождения ден на мама.

Светлините от фарове осветяваха Джагър Наблюдателя — преминаващите коли бяха по-малко, отколкото биха били преди няколко часа, но всъщност това нямаше особено значение. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха, без това да има нещо общо със студа. Фаровете на хайландера на Марк тъкмо се бяха появили — бяха на по-малко от две минути път преди изхода от магистралата към Рестън Паркуей.

Джагър Участника се возеше на предната седалка до Марк, чиито ръце винаги бяха на позиции десет и два часа и който вбесяващо стриктно спазваше ограниченията за скоростта. Джагър се извърна назад, за да се засмее на Роби, който седеше притиснат между Синди и детската седалка с Бриана. Филмът беше подействал на момчето като вид кинематографски кофеин и по време на цялото пътуване към къщи той рецитираше текстовете от сцените дословно — или поне на Джагър така му се струваше.

Джагър Наблюдателя изтича на магистралата и размаха ръце.

В това време Роби преразказваше сцената, в която Еовин сразява Краля на Назгулите:

Глупак. Никой мъж не може да ме убие.

Аз не съм мъж!^[4]

Синди и Бриана дремеха, главите им се наклониха към прозорците, сякаш да се опазят от бурно жестикулиращите ръце на Роби.

Джагър Наблюдателя се извърна и сърцето му се сви. От другата посока се задаваше товарен бус, който се движеше на зигзаг между двете ленти. Бусът се килна надясно, закачи мантинелата, стрелна се диагонално по магистралата и заби в затревената площ, изхвърляйки буци трева и пръст. Вместо да спре, набра скорост и отскочи от тревата с форсиран двигател и скърцащи амортисьори и ламарини. Като че направляваше самолет, Джагър даде знак на шофьора да прекоси и тези две ленти, както беше направил с предишните две, и да продължи към полето от другата страна на магистралата. Докато шофьорът се опитваше да овладее буса, гумите изсвистяха, запушиха и закриволичиха, но после бусът рязко се изправи и се понесе успоредно на магистралата. Профуча покрай Джагър, движейки се в насрещното движение, и се разби челно в хайландера.

Оглушителен шум прониза главата на Джагър, но не шумът от блъснатия, разкъсан и смачкан метал, натрошеното стъкло или спуканите гуми. Това бяха писъците на семейството, които бяха по-силни, отколкото въобще човек можеше да си представи — отекващи дълго след края на живота им и смесващи се с неговото собствено напразно Нееееее!

Бяха мъртви. Всички. Просто така.

Всички освен него. В колата само той беше в съзнание. Лявата му ръка беше премазана, таблото пред него се беше нагънало като акордеон, когато смачканата предница беше влязла в купето. Бе облян в кръв, но много малка част от нея беше негова.

Джагър Наблюдателя премигна, за да прогони напиращите в очите му сълзи, и се взря в смазания хайландер. Пушек и пара — осветявани от изкривения единствен светещ преден фар — се издигаха над смазаната предница. Малки парченца стъкло блестяха по асфалта като скъпоценни камъчета. Кръв се процеждаше от колата, разливаше се по шосето и се смесваше с масло, бензин и течност от радиатора.

В реалността бяха необходими два часа и „челюстите на живота“^[5], за да извадят шофьора на буса от ламарините, и почти толкова време, за да измъкнат Джагър, докато той ту идваше на себе си, ту изпадаше в безсъзнание. Всеки път щом се съвземеше, чуваше пищенето и се молеше да е гласът на някого от семейство Брансфорд.

„Викайте — помисли си той. — Това означава, че сте живи.“

По-късно научи, че писъците са идвали от шофьора на буса, заради силните болки от раздробената бедрена кост и спукания гръден кош.

Не това обаче се случваше в съня на Джагър. В тази реалност мъжът отвори шофьорската врата и слезе от колата. Видя Джагър и се усмихна — същата усмивка, която се беше опитал да скрие от камерите на репортерите, когато три месеца след катастрофата излезе от съдебната зала като свободен човек. Една сестра беше взела кръвната проба неправилно, използвайки тампон с алкохолен дезинфектант, за да почисти кожата му, преди да я прободе с иглата. Щатският закон допускаше използването единствено на тампон с неалкохолен дезинфектант, като предполагаше, че другият тампон би могъл да доведе до неточни резултати. Въпреки че алкохолът в кръвта му беше два пъти над допустимите по закон норми, областният прокурор нямаше друг избор освен да прекрати делото.

— Хайде, направи го. — Джагър чу дрезгав глас зад гърба си.

Обърна се и видя Марк да стои пред него. Половината му лице го нямаше, а другата половина беше обсипана със стъкълца, сякаш имаше лунички. Дим излизаше на кълба от дупка в черепа му. Едното му рамо беше извадено, сякаш ръката му започваше от основата на врата. Гръдният му кош беше хлътнал навътре, ризата му влизаше в раната и очертаваше счупените ребра. Кухината беше с размера и формата на волан. В дъното, над гръдната му кост, през плата се процеждаше кръв. Можеше да се различи логото на „Тойота“, а останалото се разливаше в безформена маса. Той гледаше предизвикателно Джагър, а после извъртя окото си под липсващия клепач към пияния шофьор.

— Направи го — повтори той.

Джагър почувства тежест в ръцете си и осъзна че държи картечница М240 с лента амуниции, гордостта на рейнджърите в Ирак. Вдигна поглед към шофьора, който го гледаше в очите и беше разтворил дланите си, като че го питаше: Какво ще направиш сега, а?

— Застреляй го — заповяда трупът на Марк. — Заради мен, заради Синди, заради Роби, заради Бриана. — Той побутна Джагър по рамото с окървавените си пръсти.

Джагър вдигна оръжието и се прицели.

— Хайде, човече, знаеш, че си го заслужава — каза трупът, като го буташе отново и отново и пречеше на Джагър да вземе шофьора на мушка. През колебаещия се мерник на картечницата Джагър видя, че онзи започна да се смее. После спря и изчезна.

Джагър внезапно отвори очи. Лъч светлина премина през тавана над главата му. Изстена и стисна здраво очи. Винаги все същият кошмар… същият, който го натъжаваше, ядосваше и разочароваше.

Трупът на Марк отново го ръгна и той подскочи, претърколи се в леглото, за да застане с лице към съживилото се чудовище.

Тайлър се беше сгушил до леглото, опитвайки се да го разбуди. На устните му се четеше думата Татко?

Джагър се протегна и извади от ухото си тапа с големината на куршум. Силното биене на дървеното клепало в манастирската камбанария го връхлетя и го разбуди внезапно като студен душ. Нямаше нужда да поглежда към часовника: клепалото биеше всяка сутрин в 4:15, за да призове монасите на утринна молитва — първата църковна служба за деня.

— Тайлър — каза той, — какво има?

— Звъненето ме събуди — обясни детето.

Джагър се извъртя и погледна Бет. Тя помръдна и промърмори нещо, но продължи да спи. Той се претърколи обратно и сложи ръка на рамото на сина си.

— Къде са тапите ти за уши? — попита.

— Не мога да спя с тях. Всичко, което чувам, са ударите на сърцето ми и не мога да мисля за нищо друго.

— По-добре е отколкото да се будиш толкова рано.

Тайлър се намръщи. Очевидно нещо му тежеше.

Джагър се надигна и се подпря на лакътя си.

— Какво те мъчи, сине?