Робърт Липаруло
13 племе (16)

16

— На тази страница се вижда — отбеляза Геронтий с повече вълнение, отколкото предполагаше възрастта му — как художникът е изобразил символично четиримата евангелисти във всеки от ъглите. — Под пръста на ръката му, облечена в памучна ръкавица, се показваше сложно цветно изображение на ангел. — Това е Матей. — Пръстът му се премести върху лъв: — Марк. — Посочи вол: — Лука. А орелът е Йоан.

Тайлър стоеше плътно до него пред масата, върху която беше положена книга от XIII век. Момчето беше сгънало ръцете си в лактите, подобно на хирург, влизащ в операционна, и пляскаше неспирно с длани. Така огромните ръкавици се поклащаха около пръстите му като призраци.

Бет стоеше от другата страна на Тайлър и го галеше по гърба. Сигурна беше, че Геронтий отдавна беше изгубил сина й за слушател заради потока от неразбираеми технически термини. Тайлър временно наостри уши, докато Геронтий описваше как се прави пергамент от животински кожи, но когато се върна към рубриките и инсуларните минускули, момчето започна да се прозява, да блуждае с поглед и да не го свърта на едно място. За липсата на ентусиазъм спомогна и молбата на Геронтий въпреки надянатите ръкавици Тайлър все пак да не пипа античните ръкописи. Изразът Не пипай беше толкова приятен за деветгодишно хлапе, колкото и Време е за лягане.

В опит да разведри атмосферата, Бет каза:

— Илюстрациите са толкова подробни. Невероятни са.

— Да, да — отвърна Геронтий. — Калиграфите са се изживявали като художници — някои със сигурност са били, — но повечето от тях съкращавали думите, за да поместят повече илюстрации, което превръща превода на текста в трудна и мъчителна работа. Виж тук… — той започна да прелиства страниците.

Тайлър отстъпи назад и когато се отдалечи достатъчно, за да не го виждат, се обърна и тръгна да проучва останалите части на библиотеката. Обърна се, за да потърси с поглед разрешението на майка си, и тя му се усмихна в отговор. Момчето свали ръкавиците си и ги пъхна в задния си джоб.

Бет огледа дългия, двуетажен коридор на библиотеката — тя беше чиста и подредена, осветена, модерна и в пълна противоположност на купчината от стари, прашни постройки отвъд вратите й. По нищо не приличаше на архивните библиотеки на Ватикана, за които беше чела, че са с херметично затворени помещения и регулирани температура и влажност. А тук безценни книги, ръкописи, картини и икони бяха наредени по рафтове или в обикновени шкафове. Очевидно сухият пустинен климат беше съвършеното средство за консервиране.

— О — възкликна Геронтий, за да привлече вниманието й. — Струва ми се, че си имаме беглец. — Изгледа как Тайлър бавно мина покрай рафтове с книги, спря пред прозореца и притисна към него първо дланите, а после и лицето си. Бет очакваше Геронтий да го укори, но вместо това той се засмя.

— Ако разполагах с неговата енергия, не бих похабил и частица от нея да слушам бръщолевенията на някакъв старец.

Бет го докосна по ръката.

— Много е интересно — каза тя. — Моля те, продължавай.

Дългите косъмчета на мустаците и брадата му се раздвижиха в усмивка. Двамата с Бет отново заразглеждаха книгата.

Няколко минути по-късно Тайлър извика:

— Хей, какво е това? — той стоеше в далечния край на коридора, където врата водеше към архива с икони. Пред вратата имаше старинен бюфет, върху който беше поставена голяма картина с аркадна горна част и масивна рамка.

— А, това ли — отвърна Геронтий и се насочи надолу по коридора. — Това е диптих. Знаеш ли какво означава?

— Прилича ми на дартс — отвърна Тайлър.

Когато се приближи, Бет разбра какво е имал предвид синът й. Картината беше разделена по средата: нарисувана на две дървени платна, тя беше направена, за да се разтвори и да разкрие нещо отдолу. Двойните „вратички“, както и сводестата горна част, наподобяваха тези на дартса, който някога имаха в жилището си във Вирджиния — само че отпред вместо логото на Кока-Кола тук имаше бароково изображение на ангел, издигащ се от гробница. А и беше поне с тройно по-големи размери.

Геронтий се засмя.

— Това не е игра, не. Многобройни са полиптихите, създадени за олтарите на… Спри!

Викът му накара Бет и Тайлър да подскочат. Момчето се беше протегнало да отвори дървените вратички, но замръзна на място, а ръката му увисна във въздуха на сантиметри от картината. Той ги погледна през рамо с ококорените си очи. Изражението му отразяваше объркването на Бет.

— Тайлър, махни се оттам! — извика тя.

Момчето дръпна рязко ръката си и отскочи назад.

Геронтий се доближи до него и постави нежно ръката си върху рамото му.

— Съжалявам, че те уплаших. Но просто… ами, част от картината отдолу не е подходяща за детски очи.

— Няма ли да може да я видим? — попита разочаровано Тайлър.

— Не цялата — отвърна Геронтий, протягайки се зад бюфета. — Случва се да ни посетят младежи като теб или пък малко по-чувствителни хора и затова изобретих това. — Той извади картон, дълъг около метър.

— Сега се обърни, хайде. — Той изписа кръг с пръст във въздуха над главата на Тайлър.

Момчето погледна към майка си, направи й физиономията О, Боже, сериозно ли? — и с нежелание се обърна.

Преди Геронтий да разтвори вратичките, Бет осъзна, че това, което отначало беше помислила за ангел, всъщност беше мъж, който се измъкваше от пресен гроб, сякаш бяга от пламъците на ада. Пръст се сипеше от косите, бузите и разтворената му уста. Ако Микеланджело беше решил да рисува зомбита, те определено биха изглеждали точно така. Нищо чудно, че картината беше приковала вниманието на Тайлър.

Когато монахът отвори вратичките, мъжът се раздели на две части и едната политна към Бет. Очите й се спряха на долната половина от разкрилата се картина и тя зяпна от ужас. Разчленени животни лежаха в основата на каменен жертвеник — глави, крака, тела. Имаше кръв навсякъде и тя имаше усещането, че не цялата е животинска. Хора се гърчеха в локвите кръв, някои бяха коленичили с протегнати за молитва ръце, някои се бореха, други… Преглътна с мъка и се опита да отклони погледа си, но тялото й не се подчини. Останалите бяха голи и слети в голотата и покварата си. После всичко изчезна, прикрито зад картона.

Умът й не побираше всичко, което видя за тези няколко мига, но тялото й вече реагираше: притисна стомаха си с ръка, защото усети гадене. Действията на хората бяха ужасни, но още по-страшни бяха лицата им. Страх, мъка, наслада — художникът беше успял да ги изобрази умело на всяко лице. Комбинацията от тях пораждаше зловещи изражения — ако не сатанински, то поне зли. Почувства се замаяна и се подпря на ръба на бюфета, чудейки се как една картина бе успяла да я порази толкова силно. Сякаш самият акт на изобразяване на подобна низост беше напоил творбата с отвращение, което уязвяваше зрителите като отровен газ.

Пристъпи към Тайлър и го хвана за ръката.

— Хайде, тръгваме си.

— Но мамо…

— Бет — каза Геронтий, докосвайки я по ръката. — Заслужава си да се види.

— Аз видях.

— Остатъкът от картината. Обещавам, че той по нищо не напомня за долната част.

Тайлър понечи да се обърне, но тя хвана главата му и я притисна към себе си. Геронтий й кимна окуражително и се обърна към диптиха. Тя проследи погледа му, готова да затвори очи при най-малкия намек за греховност. Намек съществуваше — в леко унесените лица — но те бяха на танцьори, облечени танцьори. Беше възхитителна картина и чак сега тя разбра защо е толкова специална за Геронтий.

— Каква е? — попита Тайлър.

Тя пусна главата му, хвана го за раменете и го завъртя към картината.

— Ехааа! — възкликна той.