Робърт Липаруло
13 племе (35)

35

Джипът се тресеше и тракаше по черния път. Този път уж трябваше да бъде за предпочитане пред пясъците на пустинята, но Тоби установи, че не беше кой знае колко по-добър, като се изключи, разбира се, фактът, че все пак се движеха. Колелата на автомобила постоянно пропадаха в дупки и отскачаха от камъни, които Тоби не беше в състояние да различи дори с очилата си за нощно виждане. Пътуваха с изключени фарове и само той имаше видимост върху терена — светеща в зелено пустош, която като че ли връхлиташе върху тях. Чудеше се колко ли далече във въздушното пространство на пустинята се разнасяше ръмженето на двигателя и тракането на колата. Тоби стегна мускулите на ръцете си, докато автомобилът се друсаше и тресеше настрани, а кормилото люлееше ръцете му напред-назад, като че ли управляваше шхуна в открито море.

Усети как някой го хваща за рамото и чу Бен да казва:

— Карай малко по-бавно, моля.

Тоби не отвърна, но продължи да държи крака си върху педала за газта. Невея го беше назначила за шофьор, което означаваше, че ще трябва да остане извън двора на манастира с работещ двигател, докато другите вършеха работата вътре. Не се оплака: нищо нямаше да постигне с хленчене, само щеше да изглежда като бебе. Това обаче не значеше, че задачата му допадаше особено.

На седалката до него Невея нахлузваше ръкавиците си от метаматерия. Поло яката на люспестата сива блуза — част от костюма й, беше навита надолу и разкриваше шията й. Тя се наведе към отделението пред краката си и се изправи с метална яка в ръце. Беше широка около десет сантиметра, със завити навън краища. Предната й част беше съединена с панти, съответстващи на местоположението на гръкляна, а закопчаващият механизъм се намираше на гърба. Невея я надяна с усилие.

— Тези абсолютно необходими ли са? — попита тя с въздишка.

— Точно този път, да — отвърна Бен. — Бием се срещу добре осведомен враг.

Невея опъна полото нагоре върху металната яка. Пресегна се назад и издърпа качулката върху главата и лицето си. Компютърът и комплектът батерии на костюма се намираха в кутия с размер на книга, разположена малко под плешките на гърба й, което я принуждаваше да седи леко наклонена напред.

— Бен — обърна се тя назад, — провери ме.

Включи костюма си и когато Тоби погледна към седалката до неговата, Невея вече я нямаше, беше станала невидима, дори и за него, който гледаше през очилата. Виждаха се само очите й, които леко се поклащаха.

— Трябва да измислиш нещо за очите, Бен — усмихна се Тоби. — Така наистина е доста зловещо.

— И е сериозен дефект в надеждността на костюма — обади се Фин от задната седалка. Разтвори клепачите си с пръсти и се ококори на Бен.

Тоби заподозря, че подскачането на Фин беше породено само отчасти от клатенето на джипа.

— Както и парфюма ти — отбеляза Невея.

— Това е психологическо оръжие — засмя се Фин. — Миризмата на кръв плаши хората. Кара ги да се колебаят, а това ми дава преднина, пък било то и за секунда.

Очите на Тоби срещнаха тези на Фин в огледалото за обратно виждане.

— А пък мен ме плаши това, че на мисии се мажеш с нея като с парфюм — оплака се той.

— Още мирише на кръв — изрецитира Фин. — Всички благовония на Арабия не могат да убият дъха на тази малка ръчица.^[1]

— Лейди Макбет е имала предвид вината си за това, че е убила краля — уточни вещо Бен. Той бърникаше нещо в маншета на костюма си. — А що се отнася до проблема с очите, DARPA^[2] работи по въпроса. Сътрудниците ми там все още се опитват да разработят фотоклетка, която може да пречупва светлината и да остава прозрачна, когато се гледа от задната страна. От това се нуждаем и ние: двупосочни очила от метаматерия. Ще е необходима тънка аморфна силиконова феромагнитна мембрана, за да се постигне това, но технологията все още не е разработена. Просто е въпрос на време.

Тоби завъртя очи. Високопарното говорене на Бен беше намек да си затваря устата.

— Така си и помислих — измърмори той.

В този момент гумите на джипа пропаднаха в една канавка и всички вътре подскочиха във въздуха. Бедрата на Тоби се удариха в кормилото, а главата му закачи подплатата на тавана.

— Тобиас — каза спокойно Бен. — Няма никакво значение дали ще пристигнем пет минути по-рано или по-късно. Обаче е важно да пристигнем там невредими.

Костюмът на Нев изпиука и тя се появи отново. В този опънат по тялото й костюм тя изглеждаше повече като манекен, отколкото като жена от плът и кръв — помисли си Тоби и трябваше да признае, че тя беше един доста хубав манекен. Невея отново се наведе и когато се изправи постави пистолет и подобен на мачете меч в скута си. Стомахът на Тоби се сви. Фактът, че беше донесла меча вместо камите си, му припомни причината да бъдат тук. Може би да изпълнява ролята на шофьор все пак не беше чак толкова лоша идея.

Невея плъзна пистолета в джоба, пришит в невидимия костюм под лявата й ръка. Тоби знаеше, че по-късно щеше да прибере и меча. Джобът за него минаваше отстрани, по дължината на бедрото й — от ханша до коляното. Беше болезнено да го слагаш или вадиш оттам в седнало положение.

Бен потупа Тоби по ръката и посочи към навигационното устройство на предното стъкло.

— Главен път след две минути. Трябва да завием по него при полицейския КПП от страната на манастира.

В Синай беше пълно с полиция и КПП-та на Обединените нации, останали от времето на военните действия между Израел и Египет през седемдесетте години, но и заради по-скорошните терористични акции.

— Завий надясно и ще сме там — нареди Бен. — Спри близо, но не прекалено близо.

— Разбрано — отвърна Тоби. Независимо дали харесваше своята роля, или не, мисията беше в ход, а всички, включително и той, се отнасяха сериозно, когато ставаше въпрос за мисии. В огледалото видя как Фин пъхна две слушалки в ушите си и пусна MP3 плейъра в джоба си. Надяна маската си и няколко секунди по-късно се изпари — останаха само очите му.

Зад него Бен дръпна назад затвора на полуавтоматичен пистолет и го пусна шумно да се върне на място, превъртайки патронника.

— Готови ли сте всички? — прошепна той. — Три минути.