Робърт Липаруло
13 племе (102)

102

Дронът се носеше към входа на „Винишън Ризорт“^[1]. Създаден по образец на италианския град, хотелът беше изграден само от камъни, арки и стъкло. Канал, пълен с вода, преминаваше пред фасадата му като обграждащ ров, а гондоли предлагаха превоз за влюбени и семейства по маршрути, които не водеха доникъде. Широк покрит мост свързваше модерната суматоха на Стрип^[2] с тази имитация на чуждестранна земя. И навсякъде имаше туристи, които тичаха и викаха. Хиляди се носеха на тълпи през моста към крайната цел на дроните. Тълпи от хора пред входните врати се блъскаха наляво и надясно, незнаещи накъде да тичат или натъпкани един до друг, без да имат възможност да мръднат.

Когато профуча над моста, дронът внезапно се стрелна почти вертикално нагоре. Из целия град — около „Беладжио“, „Луксор“, „Мандалей Бей“ — дрони се стрелкаха към небето, подобно на облечени в черно ангели, отзовали се на спешно повикване от Рая. Те се изкачиха на 1200 метра и се пренасочиха към базата на въздушните сили „Крийч“, следвайки програма, която ги връщаше невредими към хангарите им в случай на загуба на връзка с управляващите ги устройства.

* * *

Никол лежеше просната на тротоара, със стъкла забити в ръцете, дланите, бузите и краката. Хлипаше и стенеше. Навсякъде около нея хората крещяха и плачеха, охранителните аларми на колите виеха като бебета, пращеше огън, избухваха малки взривове, вероятно от автомобилните резервоари. Гъст пушек се стелеше над нея като сянка и тя се прокашля.

Повдигна глава. Тела лежаха навсякъде и за момент изкривеното й подсъзнание реши, че някой беше развил лъскави червени мушами, върху които да легнат — къде беше нейната мушама? — но после забеляза вълнообразните краища и начина по който се разливаха към бордюра и преливаха над него. Това беше кръв, толкова много кръв, че й се повдигна.

Разпозна един глас, викащ за помощ, но той звучеше дрезгаво и диво. Осъзна, че го беше чувала през цялото време — той се надигаше толкова често, че беше станал част от акустичния фон. Обърна лице към улицата. Там лежеше Джейсън, краката му бяха заклещени под таксито. Майка му беше коленичила отстрани до него, държейки го за ръка и насочила устните си към небето, за да вика за помощ.

Брат й не помръдваше, но клепачите му потрепваха и тя опита да се засмее. Тогава очите й се спряха на нещо зад майка й: таксито, лежащо на смазания си покрив и капак. От шасито се издигаше пушек, а черна течност се разливаше надолу. Видя образувалата се вадичка и стомахът й се сви, когато осъзна, че черната течност се вливаше в локва с аленочервена течност.

Тя придърпа ръката си, влачейки я върху парченца от счупено стъкло, и отпусна върху нея главата си. Всички шумове избледняха — виковете за помощ, сирените — и единственото нещо, което чуваше, беше собственото й тихо ридание.

* * *

Джагър отвърна поглед от пушещата развалина и се загледа надолу към другата страна на хълма. Бет стоеше там и гледаше нагоре, а тревогата беше набраздила лицето й с дълбоки бръчки. Той се усмихна и тръгна надолу. Тя се заизкачва. Той протегна здравата си ръка, а тя сграбчи дланта му, прокара пръсти нагоре по ръката му, докато той мина покрай нея, за да застане на по-нисък терен. Това ги разположи очи в очи, нейните бяха насълзени, а неговите се опитваха да уловят цялото й излъчване наведнъж. Положи дланта си върху бузата й, а тя улови лицето му, сякаш нямаше намерение никога да го пусне.

Приближиха се един към друг, но се спряха преди устните им да се докоснат. Джагър вкуси дъха й, вдиша уханието й, усети оживлението, породено от нейното същество.

Устните им се докоснаха и за няколко минути всичко на този свят беше съвършено.