Робърт Липаруло
13 племе (7)

7

Невея вървеше по мрачен коридор, осветен само от няколко свещи, които бяха поставени в ниши по стените близо до тавана. В тази част от тунелите имаше ток, но така й харесваше повече: беше живяла по-дълго време без електричество, а и приглушената светлина я успокояваше като топла вана.

Докато вървеше, плъзгаше ноктите на лявата си ръка по стената от черепи. Стърженето по челото на един преминаваше в чукване по слепоочието на съседния. Звукът беше постоянен, като дращене на грамофонна игличка върху прескачаща празна плоча. Пръстът й хлътна в една дупка и тя се зачуди дали черепът е бил счупен след смъртта или дупката се е появила вследствие на инцидента, отделил тялото от душата.

Щастливец — помисли си Невея.

Кубинките й потрепваха глухо по каменния под. За момент си представи, че се наблюдава отстрани, все едно гледа филм: черните й дрехи и тъмните коси се поклащаха безшумно в тъмнината, само лицето и ръцете й изпъкваха, сякаш бяха отделени от торса. Приличаше на дух, търсещ останките си сред хилядите кости наоколо. Тук, на това потънало в забрава място, тя можеше да ходи по дългия коридор и бавно да оставя драскотини по черепите без никой да забележи.

Стената отдясно беше изградена от каменни блокове. От тази страна на коридора на всеки десетина метра се издигаше сводеста врата, която отвеждаше към някоя от стаите. Изолираността и неизвестността на района бяха важен фактор, разбира се, но именно тези стаи бяха сред основните причини племето да избере мястото и да го нарича свой дом в продължение на цели десет години. Всеки от останалите деветима души имаше самостоятелна стая, като изключим най-малките — Джордан и Хана, които спяха в една. Така им оставаха помещения за кухня, трапезария, баня, склад, оръжейна и килия за редките „посетители“. Повечето от спалните изпълняваха двойна функция: тази на Бен беше също и библиотека и параклис; на Себастиан беше заседателна и компютърна зала; на Тоби беше развлекателен център с телевизори и конзоли за видеоигри. Невея пресече коридора, спря пред вратата на Тоби и се ослуша. Чуваха се гласове: Тоби, Фин и Себастиан играеха на Ексбокс. Помисли си, че думата „играеха“ не беше съвсем точна. Всъщност използваха симулатор за летене, за да се подготвят за предстоящата си мисия, която с откраднатите от МикроТех чипове се беше превърнала светкавично от мечта в реалност.

Това беше добре. Успехът на проекта „Амалек“, както го беше кръстил Бен, зависеше от умението им да управляват оръжията.

Невея огледа тунела и не видя да се процежда светлина под останалите врати. Въпреки че вече беше около обяд, хората все още спяха, защото само преди няколко часа се бяха върнали от Балтимор. Можеше да поспят и в реактивния самолет, но пътуването с него никога не им осигуряваше необходимото спокойствие.

Невея подозираше, че Крийд беше потънал в размисли в своята стая. С наближаването на деня за изпълнение на проекта „Амалек“ той все по-често даваше гласен израз на неодобрението си. Упорит човек. Със или без него проектът ще се случи, а и фактът, че всичко досега вървеше гладко, беше доказателство, че Бог го одобрява.

Разногласията в племето не й понасяха и главата я заболя само при мисълта за Крийд. Както обикновено нямаше да я боли нито силно, нито дълго, но изведнъж се почувства по-уморена и се замисли дали и тя да не си легне. Само че беше толкова превъзбудена от всичките тези неща — събитията в Балтимор, „Амалек“, нуждата да убива, която беше толкова силна, колкото нуждата на Елиас да запали цигара — че само щеше да се върти в леглото, без да може да заспи.

Вместо това се върна при стената от черепи и плъзна нокти по тях, подминавайки вратите една след друга. Подмина последната врата и последната свещ и спря в непрогледния мрак в края на коридора. Тук напречно минаваше друг тунел и двата се кръстосваха Т-образно. Невея седна на хладния под, опря гръб на стената и погледна към дългия коридор. Светлината по тавана, хвърляна от свещите, ставаше все по-бледа нататък.

Чу да се отваря врата, но не видя светлина. След миг едно пламъче подскочи и освети лицето на Елиас. Пушек обгърна пламъка и го замъгли, докато не го изгаси и на негово място не се появи яркочервена точка. Запалката щракна пак, този път по-ниско и настрани, но отново изгасна. Елиас продължаваше да щрака, когато зави по тунела в посока към банята. Въздъхна шумно и изпъшка.

Усещането й беше познато. Раните им заздравяваха бързо: Бен беше казал, че това се дължи на същата биохимична промяна, заради която телата им не остаряваха. Но процесът не беше безболезнен — няколко дни след като физически се бяха възстановили от нараняването все още чувстваха слабост и гадене, като че жизнените им сили бяха отслабнали. Или по-скоро силите им бяха съсредоточени в засегнатите части и всички останали усещаха слабост.

Щракащата запалка изчезна към банята и се чу затваряне на врата.

Невея се зачуди дали пъшкането на Елиас беше наистина следствие от оздравителния процес или от бремето на дългия им живот и от тежестта на греха, който те се надяваха да им бъде опростен. Беше мислила за това един милион пъти. Или по-точно 1 274 000 пъти: всяка нощ от 3500 години насам. Сънищата й се подчиняваха на изкривен вариант на Дантевата логика за справедливост и вместо да помогнат за разрешаването на психологическите й проблеми, я караха да преживява прегрешението им отново и отново…

Пламъчетата на свещите потрепнаха и клепачите й натежаха за сън.

— Арела! — извика някой рожденото й име.

Тя тръсна глава и осъзна, че беше задрямала. Както винаги сънят я очакваше. Виждаше как светлината избледнява през затварящите й се клепачи, отпусна глава и се унесе.