Робърт Липаруло
13 племе (68)

68

— Изглеждаш изненадана — каза Бен.

Тя се обърна към него и отвърна:

— Твоите хора взривиха манастира, стреляха по сина ми и ме отвлякоха.

Той седна в един стол и й отправи жест да се настани на дивана срещу него. Бет обаче нямаше никакво намерение да сяда.

— И ти намираш това за противоречиво?

— Един от вас стреля по деветгодишно момче! Как това се връзва с вярата ви? — извика възмутена Бет.

— Библията е изпълнена със смърт на деца — каза той. — Но не мисля, че всъщност питаш за това. Разбрах, че синът ти е бил ранен случайно.

— Само защото жената, която го простреля, се целеше в съпруга ми. И въобще с какво се занимавате, та взривявате манастири и носите оръжие?

Лицето му изразяваше искрено объркване.

— А не са ли оръжията и битките неизменна част от Божието слово?

— Но Бог е любов — извика отново Бет.

— А израз на любов ли е, когато баща защитава детето си и дори убива заради него, ако се наложи? — попита Бен. — Колко хора в Светото писание са убити от името на Бог или заради Бог?

Бет мислеше, че това е риторичен въпрос, докато той сам не даде отговора:

— Два милиона, четиристотин седемдесет и шест хиляди, шестстотин трийсет и трима, ако не броим онези, които въобще не са споменати, като удавилите се по време на потопа и броя на новородените деца на египтяните, умрели по време на десетата язва над Египет.

— Чувала съм подобни числа да се цитират и преди — намръщи се Бет. — Обикновено като пример за жестокостта на Бог.

— А ти смяташ ли, че той е жесток?

Тя знаеше как би отговорил Джагър, но нейното мнение беше различно.

— Не.

— Можеш да изтъкнеш много причини за тези смъртни случаи — незачитането на Бог от Балтазар; изтребените хора от Ханаан, заплашващи да покварят Божия народ и да го отдалечат от единствения истински Бог; Исаия казва, че праведните ще бъдат отведени, за да бъдат пощадени от злото. Но аз твърдя, че изброените причини водят към едно нещо: всички тези хора са били убити при самозащита или в защита на други хора, които не биха могли да се защитят сами. Защото всичко, което покварява душата — като например да станем свидетели на престъпване на Божия закон и престъплението да остане ненаказано — заплашва душите ни в отвъдното. А колкото и ценен да е животът ни тук, на Земята, вечният живот с Бог не е ли много по-ценен?

— Престъпленията, които остават ненаказани… — повтори Бет. — А къде остава Божията прошка, неговото милосърдие?

— Е, но това не е истинска прошка, нали? — отвърна Бен, очевидно наслаждавайки се на дискусията. — Нашите грехове са платени — от Христос на кръста. Той понесе нашето наказание, но ние трябва да приемем и да повярваме, че е платил цената заради нас. — Той кимна. — Приемам това и ние полагаме големи усилия да се уверим, че не искаме отплата от тези, чиито дългове вече са платени чрез Христос.

Бет започваше да се обърква.

— Какво имаш предвид с това, че вие искате отплата?

— Отмъщението е Мое, и Аз ще отплатя, кога им се разклати ногата. Второзаконие 32:35.

— Това са думи на Господ — каза тя. — Възмездието е мое, казва Бог.

— Искаш да кажеш, че той не твори чрез своите чеда? Той може да реши проблема със злото, да порази Дявола просто ей така. — Бен щракна с пръсти. — Но той върши това чрез своите създания, чрез нас, защото всеки един от нас се обръща към него, вместо към Сатаната. От множеството хора, някои са неговите очи, други са неговата глава или крака. А ние сме неговите юмруци.

Бет разтри слепоочието си, като се опита да спре пулсирането.

— Какво общо имат всички тези неща с атаката срещу манастира?

Брадатият мъж от кухнята влезе в стаята с цигара, стърчаща от устните му, и донесе две чинии, от които се вдигаше пара. Остави ги върху масичката за кафе: скариди в сос върху ориз. Миризмата беше екзотична и изпълваща устата със слюнка.

— Елиас — обърна се към него Бен, — запозна ли се с Бет?

— Госпожо — гласът му избоботи и той наклони надолу глава. Излезе, сякаш единственото, което го интересуваше, беше цигарата му.

— Смятам, че разговорът ни пое в грешна посока — каза Бен. — Седни, моля те. Хапни.

Тоест разговорът клони към тема, която не ти се иска да обсъждаме — помисли си тя. Той даде уклончив отговор на въпроса й за тяхното искане на отплата и прекрати дискусията, когато тя попита за манастира. Бяха свързани: манастирът и възмездието. Те имаха нещо против „Света Екатерина“. Бет каза, че не се интересува от мотивите им, но все пак беше заинтригувана от изопаченото богословие на Бен.

Тя бавно се разходи през религиозната половина на стаята и хвърли бегъл поглед на гръбчетата на книгите: Игнатий Богоносец… Поликарп… Започна да разглежда картините. Бяха красиви, с богати и наситени цветове, с ярки светлини и дълбоки сенки, което я навеждаше на мисълта, че всички бяха от бароковия период. Характерна черта на картините в бароков стил е, че на тях е изобразено самото действие, за разлика от ренесансовото изкуство, което показва предимно сцени малко преди действието — спокойният Давид на Микеланджело срещу Давид на Бернини със свирепо изражение на лицето, изобразен, докато хвърля камък по Голиат. Те бяха…

Тя замръзна. Между по-големите картини Бен беше подредил рамкирани недовършени работи. Очите й се спряха на едно познато изображение: нарисувана с молив скица на мъж, замахващ с окървавено острие, с лице, изразяващо злонамерен екстаз. Представляваше част от картината, която толкова я бе ужасила в библиотеката на „Света Екатерина“, с израилтяните, които танцуваха около Златния телец. Това беше една от фигурите, които Геронтий бе покрил, и само ръката, държаща ножа, се показваше извън рамките на картона. Не би могло да бъде съвпадение фактът, че Бен притежаваше скицата, манастирът притежаваше картината, а хората на Бен бяха нападнали манастира. Бе ли възможно да са искали именно картината?

Само за секунда си представи как споделя това със Синди Брансфорд по начина, по който тя споделяше всичко с нея, обикновено на по чаша чай, докато момчетата бяха на училище. Синди щеше да каже:

— Твърде шантаво е.

И наистина си беше шантаво.