Робърт Липаруло
13 племе (54)

54

За Бет и Джагър часовете, които Тайлър прекара в операционната, бяха като кошмар, от който не можеха да се събудят.

— Чувствам се, сякаш съм под вода — призна Бет, докато седеше на ръба на мек стол в близост до регистратурата на сестрите от спешното отделение, с лице заровено в дланите си. — Имам предвид наистина — сякаш съм дълбоко в океана. Повърхността е далеч над мен, както са облаците в небето, а слънцето проблясва отгоре, но там, където съм аз, е тъмно. Мога да видя Тайлър близо до мен, но не мога да го достигна. Просто продължавам да плувам, да ритам с крака, да се движа по всякакви възможни начини, но твърде бавно… ужасно бавно. Вече съм изтощена от опитите си да го достигна, а не съм се приближила и на сантиметър. — Тя подсмръкна и леко се усмихна на Джагър, като че искаше да му каже „Не е ли налудничаво?“ — А навсякъде около него има акули и аз знам, че те ще го нападнат всеки миг. — Сълзите отново изплуваха в очите й и тя се премести, за да хване ръката на Джагър.

И той се чувстваше така — той също бе там, долу, дълбоко в океана. Но в изкривеното му въображение акулите вече бяха нападнали. Единственото, което Джагър можеше да направи, бе да изкрещи — надигащ се изблик на потискана болка.

Опита се да утеши Бет, докато самият той беше разкъсван от вътрешен ураган от гняв, раздразнение и тревога. Мислите му прескачаха от спомени за по-щастливите дни на Тайлър — Тайлър, който се хвърля в обятията му или заспива в скута му — към невъзможни фантазии — да изблъсква и спасява сина си от изстрела и да намира начин да надвие жената, подскачайки нагоре, изплъзвайки се от куршумите й, насочвайки дулото на пистолета в гърлото й. Постоянно говореше със сестрите и научи повече, отколкото възнамеряваше — за сондите, за форцепсите за вадене на куршуми, за резорбиращите се микрохирургични нерви, за зашитите кръвоносни съдове и как при пострадалите от огнестрелно оръжие причина за повечето смъртни случаи са инфекциите, а не кръвозагубата.

Честите викове на лекарите за кръв — арабската дума му звучеше като Адем! — се забиваха в сърцето му като удари с шило за лед. Медицинска сестра изхвърча от операционната с окървавена зелена престилка и с опръскана хирургическа маска.

Една мисъл прониза мозъка на Джагър: Това върху нея е от моя син, моя син!

Тя изломоти на друга сестра от регистратурата нещо на арабски, втурна се обратно към вратата на операционната, но се обърна отново. Завъртя ръката си в кръг и изкрещя една арабска дума, която Джагър разбра: Хаза! Хаза! — „Веднага! Веднага!“

Сестрата на регистратурата вдигна слушалката на телефона, върна я обратно, направи справка с екрана на компютъра, отново вдигна слушалката и започна да набира.

Джагър се наведе над бюрото на регистратурата.

— Какво има? Какво става?

Сестрата не му обърна внимание, натисна бутона за прекъсване, после го освободи и отново набра номера.

Джагър се пресегна и я сграбчи за ръката.

— Какво!

— Детският хирург още не се е появил — каза тя на почти перфектен английски. — Изпратих му съобщение на пейджъра преди двайсет минути. Моля ви!

Той я пусна, а тя продължи да набира. Каза нещо в телефонната слушалка: във всяка сричка от чуждия език се долавяше неотложността на ситуацията. Когато затвори телефона, Джагър извика:

— Къде се намира? Идва ли?

Тя кимна.

— Да, да. Хирурзите от спешното отделение правят всичко възможно, но и той ще е тук съвсем скоро. Не се тревожете, моля ви.

Не се тревожете. Не се тревожете! Всяко нещо беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи…

Седна на ръба на един стол и се втренчи в сините памучни чехли, които една сестра го беше помолила да обуе на босите си крака. Замисли се за кубинките си на стъпалата близо до горящия храст, които лежаха встрани от маратонките на Тайлър. Синът му беше поискал да си свалят обувките, преди да пристъпят към храста. Какво трябва да е детето, за да мисли така? Какъв трябва да е Бог, за да го порази така?

Най-накрая един мъж се появи от края на коридора — куп медицински сестри се суетяха около него — те свалиха часовника му и опънаха на ръцете и пред гърдите му хирургична престилка. Мъжът се втурна в операционната при Тайлър. Джагър се опита да ги последва, но двама мускулести охранители го спряха.

След известно време — двайсет минути, цял час, цял ден, Джагър беше изгубил всякаква представа за времето — силни викове се дочуха от стаята, последвани от познатия звук ТУП! на дефибрилатора. Бет и Джагър влязоха през вратата на операционната, преди охранителите да успеят да ги спрат. Малкото тяло на Тайлър лежеше на операционната маса, а кожата му изглеждаше твърде бяла под ослепителната светлина на операционната лампа. Кръвта беше навсякъде, цяла армия доктори и сестри се суетяха наоколо, един държеше ръкохватки на дефибрилатор над гърдите на Тайлър, после ги притисна надолу и Тайлър се разтресе в конвулсии. Всички очи гледаха към монитора на ЕКГ-то, който просветваше неритмично.

— Не! Тайлър! Тайлър! — изкрещя Бет.

Някой изкрещя нещо на арабски и охранителите издърпаха с мъка Бет и Джагър настрани. Джагър знаеше че за разлика от филмите, истинските дефибрилатори не успяваха да накарат сърца, показали права линия, да затуптят отново. По-често те коригираха вентрикуларна тахикардия, която беше равнозначна на последен вик за помощ на сърцето, казвайки на всички: Туптя… Туптя…, което често траеше само няколко секунди — освен ако от импулса то не възвърнеше нормалния си ритъм.

Зад Джагър някой каза:

— Талита Коум.

ТУП!

Къдравата зелена линия от ЕКГ-то на Тайлър направи връх, спадна рязко и започна да рисува планинска верига на монитора. Лекарят, който държеше ръкохватките, кимна и ги подаде на една сестра. Джагър се остави да го изведат.

Той се извъртя от ръцете на охранителя и обви ръка около Бет, за да я подкрепи. Двамата едва не се блъснаха в Оуен, който отиде от другата страна на Бет и сграбчи ръката й. Джагър осъзна, че именно той беше произнесъл думите Талита Коум. По някое време мъжът беше изчезнал в хаоса около пристигането на Тайлър. Джагър беше щастлив да го види отново: почувства сякаш имат още един съотборник на тяхна страна, почувства го като приятел. Не искаше да си помисля къде щяха да са сега и какво щеше да се е случило с Тайлър, ако Оуен не се беше появил.