Робърт Липаруло
13 племе (31)

31

Тоби приближи сателитния телефон до лицето си и зачака да се свърже. Стоеше на входа на пещера върху равна скала и ако мястото не беше толкова встрани от отъпканата пътека, щеше да е идеално за отдих на туристите, които се изкачваха към върха. Около него стърчаха високи островърхи скали, които му създаваха усещането, че се намира на дъното на фунийка за сладолед. Взря се право нагоре, като се надяваше овалното парче от избелялото небе над него да е достатъчно голямо, за да може телефонът му да установи връзка със сателит. Услугата „Иридиум“, за която се бяха абонирали, поддържаше шейсет и шест сателита в ниска земна орбита, които постоянно си комуникираха на височина от 965 километра, като така се предполагаше, че покриват всеки сантиметър земя.

Но не и тук — помисли си той, докато се ослушваше за сигнал. — Отново моят прословут късмет.

Тъкмо беше смъкнал телефона от ухото си, за да погледне екрана му, когато се чу пиукане и на екрана се изписа Свързан. Гласът на Бен се разнесе от малкия говорител.

— Тоби, ти ли си?

Вдигна телефона и каза развълнувано:

— Крийд е тук. Току-що го видях.

— В манастира?

— Да. Има превръзка на главата. Сигурно е потърсил медицинска помощ, преди да замине, защото пристигнах тук няколко часа преди него.

— Чак сега е пристигнал? — каза изумено Невея и Тоби осъзна, че Бен го е включил на високоговорител.

— Един хеликоптер го докара преди около четиридесет минути. Наблюдавах за известно време, за да се уверя, че ще остане.

— Не издавай присъствието си — нареди Невея.

— Ами… — в момента в който го изрече, Тоби осъзна, че далеч по-подходящи бяха отговори като Разбира се или Няма проблеми — всичко друго, но не и неговото_ Ами_.

— Какво? — извика разтревожено Невея. — Видяха ли те?

— Сякаш нямаше да се досетят, че сме по петите му, след като разберат, че ни открадна нещата.

— Чудесно!… — изсумтя Невея и започна да се кара с Бен за последиците от изгубения елемент на изненада. Тоби клекна пред пещерата — по-скоро беше нещо като заслон, но достатъчно голям, за да побере раницата и спалния му чувал на сухо и скришно място.

— Онова там е Убежище, Нев — каза Бен, сякаш обясняваше на дете какво са добри обноски. Гласът му, дори и по сателитния телефон, звучеше дълбоко и успокояващо. — Ще очакват от нас да уважим това. Те предполагат, че няма да нарушим правилата, и затова няма да следят дали ще пристигнем. А това ще е нашето предимство.

— Мислех си, че обичаш предизвикателствата, Невея — включи се Тоби.

— Млъкни, Тоби. Добре, ето какво ще направим…

— Чакай, чакай — прекъсна я Тоби. Ослуша се и отново дочу звук: на камъни, търкалящи се по склона на планината. — Трябва да проверя нещо.

— Тоби… — извика го Бен, но Тоби бързо остави телефона и не чу останалото. Изправи се и се обърна към най-близкия пролом в скалите, този, който водеше надолу. Чу шум от още свличащи се камъни… и хрущенето от нечии стъпки. Приближи се до ръба на сипея и надникна. Един мъж се катереше по ронливия склон. Носеше шапка на главата си, беше се наклонил напред и внимателно изучаваше терена за по-стабилно място за стъпване. Въпреки лошата видимост Тоби успя да види, че мъжът беше добре сложен и мускулест. Не би било добре да си има работа с противник като него. Слънцето се отрази в някакъв метал в областта на ръката на мъжа. Само миг трябваше на Тоби, за да осъзнае, че ръката му беше именно този метал, защото една черна кука се подаваше от дългия ръкав на ризата. Зачуди се колко тежки наранявания би могла да нанесе тя при едно сбиване. Беше си нечестно предимство. Зад мъжа, където планината ставаше полегата, си стоеше кротко една камила, завързана за скалата. Шапката на мъжа се килна назад и щом лицето му се показа, Тоби незабавно се скри зад издадената над склона скала.

Допълзя обратно до сателитния телефон.

— Трябва да тръгвам — прошепна той.

— Какво става? — попита Невея.

— Един мъж идва — изрече бързо Тоби. — Носи униформа на охранител.

— Бягай от там, синко — нареди Бен. — Не го убивай…

— Трябва да вървя! — отвърна тихо, но твърдо Тоби. Вече дочуваше тежкото дишане на мъжа.

— Не, Тоби, слушай…

Тоби прекъсна връзката.

* * *

Джордан риташе топка в двора пред църквата „Темпъл“ с още три други момчета от близкото училище, когато двама полицаи ги изгониха. Отне му по-малко от минута да обиколи сградите. Когато се върна, ченгетата си бяха отишли. Застана в източния край на двора, където можеше да наблюдава входа на къщата на Господаря, защото беше решил, че именно оттам щеше да се появи Крийд — и се заигра с футболната топка. Стомахът му изкъркори. Беше изял всичките бонбони и мюсли десертчета и се зачуди дали щеше да е много неправилно, ако отскочи за двайсетина минути да си купи нещо за хапване. Само мисълта за порция риба и пържени картофки отново накара стомаха му да къркори.

Не, не, не мога. Племето разчита на мен.

Можеше да даде пари на някое хлапе да му купи храна, като обясни, че майка му не му позволява да напуска двора. Но наоколо нямаше нито едно местно момче, само няколко туристи и бизнесмени, които бързаха нанякъде.

Добре, мисли за нещо друго, мисли за нещо друго.

Започна да брои колко пъти може да подхвърли топката с коляно, без да я изпусне на земята. Но толкова отдавна се упражняваше, че можеше да го прави и докато спи. Ритането се беше превърнало в инстинкт за него и нищо не можеше да го разсее.

Ритна топката високо, по-високо от прозорците на църквата, когато нещо го погъделичка по гръбнака. Застина учуден на какво тялото му реагираше по този щур начин. После се сети, че беше извадил сателитния телефон от ризата си и го беше затъкнал в колана на кръста си, за да не го изпусне, докато рита. Топката се приземи на каменния паваж и отскочи встрани, докато той се опитваше да извади телефона.

— Ало?

— Крийд е в Египет — каза кратко Бен. — Тоби го е видял.

— Еееее.

— Можеше да отиде на всяко едно от тези места, Джордан. Затова трябваше да наблюдаваме и църквата „Темпъл“. Свърши добра работа.

Щеше да свърши по-добра работа, ако той беше открил Крийд.

— Добре.

— Себастиан вече ти е резервирал чартърен полет — информира го Бен. — Една кола ще те вземе след петнайсет минути.

— Може ли да си купя нещо за ядене?

— Разбира се. Няма да сме си вкъщи, когато се прибереш.

— Искам да дойда с вас — примоли се с хленчещ глас момчето и мислено си тегли един ритник, задето го стори.

— Няма начин да те чакаме.

— Не мога ли да отида направо в Египет? Ало?

Бен беше затворил.

* * *

Елиас вилнее по улиците, докато следва останалите мъже, и всички реват екзалтирано. Гневът им не е породен от отколешната вражда с врага им, а от това че е единственият начин да приключат с това, което се очаква от тях. Всеки един от тях позволява на силните емоции от войната да го завладеят, притъпявайки всички останали чувства и изтривайки всички други мисли. Безброй мъже заливат външния периметър на селището подобно на опустошителен огън: разрастващ се, ревящ, поглъщащ всичко по пътя си. Воинът пред него политва към дървена врата, разбива я с крак и без да спира, се втурва вътре.

По улицата пред него един от техните — Бейл — сграбчва една жена за гърлото и замахва с острието на меча си. Обръща страшното си озъбено лице към Елиас и се ухилва. „Това му харесва“ — мисли си Елиас, а към неприятното усещане в стомаха му се прибавя ново — на отвращение.

Елиас отминава мъжа, като оставя зад гърба си надигащата се вълна от крясъци. Следващата врата е за него. Свива към средата на прашната улица, а после се спуска към вратата. Разбива я с рамо и вече е вътре. Един мъж сипе ругатни и го връхлита, замахвайки с острието на меча си. Елиас повдига предмишницата си и острието издрънчава по метала, привързан към нея. Обезглавява мъжа с един замах на меча си. Обръща се, защото чува плач. Цялото семейство се свива в ъгъла — жена, две деца с ококорени очи, които пищят оглушително. Замахва над рамото с меча_ си и се втурва към тях. Първо децата, мисли си той, първо сложи край на техния живот. Мечът му разсича въздуха._

 

 

Елиас се сепна толкова рязко от съня си, че удари с крак масата, запращайки Библията и запалката по средата на пътеката в самолета. Чу се цвърчене, но то прониза ушите му, без да разбуди никаква мисъл у него. Преви се напред и зарови лице в дланите си, като притискаше пръсти към очите си. Отново изцвърчаване, но този път го разпозна. Изпъшка, пресегна се през пътеката и сграбчи сака си. Премести го върху масата, извади сателитния телефон и натисна едно копче. Пое си дълбоко въздух, преди да го поднесе към ухото си.

Бен вече говореше:

— … първото ми обаждане?

— Какво? — гласът на Елиас беше дрезгав, а думите провлачени от прекъснатия сън. — Повтори какво каза.

— Попитах защо не ми вдигна при първото ми обаждане.

— Бях заспал. — Слънцето изпълни кабината и той наклони лицето си към прозореца, като премигваше срещу ярката светлина. Облаци се носеха под него и напомняха за снежните полета на Антарктика.

— Къде си? — попита Бен.

— Изчакай! — Елиас остави телефона на масата. Дъски от полиран орех опасваха по дължина двете страни на кабината, в която дизайнерите бяха проектирали поставки за чаши, пепелници и най-различни контролни бутони. Бръкна с пръст в един от пепелниците, откри наполовина изпушена цигара и я пъхна между устните си. Стана от седалката, после се наведе да вдигне Библията и запалката. Веднага щом запали цигарата, седна отново и проучи конзолата с бутони, инсталирана в дъската. Натисна един от тях, което включи голям плазмен телевизор в предната част на кабината. Екранът му се освети и показа карта с малка икона на самолет. Сграбчи отново телефона:

— След малко пристигам. Току-що сме минали над Ню Делхи.

— Тоби е засякъл Крийд — каза Бен.

— Значи Хорив^[1]?

— Той е в манастира. С Невея и Фин сме на път за там. — Като фон Елиас чу гласа на Хана или както там беше избрала да се казва тези дни. — Вземаме и Алекса. Себастиан ще продължи да ни помага оттук.

Дръжката на фалкатата стърчеше от сака и привлече погледа му. Беше същият меч, който Елиас бе използвал в съня си. Сведе очи към загасващата цигара и за кратко я погледа как гори.

— Ще се срещнем в Египет.

— Не, ние ще се погрижим.

— Бен… — Елиас притисна с пръсти основата на носа си. — Ами Убежището? Ако Крийд се укрива там и…

— Трябва да го свършим, Елиас. Ще поправим стореното после.

Не, няма — помисли си Елиас. Веднъж щом нарушат неприкосновеността на Убежището, нямаше връщане назад. Никое друго място нямаше да им предложи закрила отново.

Когато Елиас не отвърна нищо, Бен продължи:

— Крийд сам си навлече тези неприятности. Това е краят — или за нас, или за него.

Този път може би краят трябва да е за нас — помисли си Елиас. — Просто го оставете да се случи. Макар това да противоречеше на всичко, в което вярваха. Да отидат там на война — не просто да покажат мускули или от инат — това беше заповед, която носеше последствия за вечни времена.

— Ти си шефът — каза той. — Приятно ловуване. — Прекъсна връзката и натисна друг бутон на командното табло.

— Да, сър? — от говорителите над главата на Елиас се разнесе гласът на пилота.

— Обърни птичката. Отиваме си вкъщи.