Робърт Липаруло
13 племе (25)

25

Елиас се взираше навън от прозореца на пътническата кабина на чартърния реактивен самолет, като разсеяно разтриваше през ризата си почти заздравялата рана от куршум, разположена малко над сърцето. Само няколко светлинки играеха върху територията на Унгария, простираща се под тях, сякаш шепа диаманти бяха разпръснати върху парче черно кадифе. Зад него тънки лъчи светлина осветяваха иначе празната кабина и правеха брадатото му отражение върху плексигласовото стъкло да изглежда като призрак сред звездите.

Зачете се отново в дебелата книга, която бе оставил на масата пред него. Беше съвременно издание на Септуагинтата^[1] на гръцки език. Колкото му харесваше да си говори за комикси с Джордан, за спортни коли с Тоби и за оръжия с Фин, толкова обичаше да анализира теологични въпроси с Бен. Обикновено позволяваше на Бен да декламира и разяснява ad infinitum^[2], после взривяваше логиката му, като поправяше грешно изтълкувана еврейска фраза или му напомняше за културния контекст, което напълно променяше мнението на Бен. И винаги успяваше да го направи с по-малко думи, отколкото тези, изписани върху късметчетата на китайските бисквитки: една дума, отправена към мъдри хора, наистина е достатъчна, а и той нямаше търпение да се занимава с глупаци.

Шумно отвори Библията. Върху всяка страница имаше подчертани редове с жълт, оранжев и зелен маркер. Белите полета отстрани бяха запълнени с бележки, изписани с разкривения му почерк. Харесваше му да прави записки между печатните редове. Мастилото или моливът, които беше ползвал в съответния момент, както и самият почерк му помагаха да си спомни години след това за какво си е мислил, докато ги е писал. Това беше една от причините да отклони препоръката на Бен да премине към електронни книги. Влаченето на тежката книга — или на всяко от другите му любими четива — беше малка жертва в името на запазената история на мислите.

Усети, че чете един и същ пасаж за трети път, преди да признае, че умът му не беше настроен на тази вълна точно тази вечер. Затвори книгата и се облегна назад в стола. От джоба на ризата си извади тънка кутийка с хартийки и торбичка с тютюн. Сви си цигара и я пъхна в ъгълчето на устата си. Откри Zippo-то си и както си седеше отвори капачето, запали края на цигарата, затвори, пак отвори и така отново и отново. Замисли се дали Крийд наистина щеше да стигне чак до манастира в Тронгса дзонг^[3]. По-лесно беше да изкатери Еверест с шерпа^[4] на гръб или поне така му се струваше: първо дванайсетчасов полет до град Паро, където се намираше единственото летище в Бутан, после убийствено бавно пътуване с кола по лъкатушещи из планината пътища до Тронгса. Съмняваше се, че Крийд щеше да предприеме такова пътуване, ако беше ранен лошо. И все пак сигурно му се щеше да избяга възможно най-далеч, а Тронгса, освен че беше Убежище, се намираше на възможно най-отдалечено място.

Помисли за предателството на Крийд и поклати глава. Крийд беше с тях от толкова отдавна. Защо точно сега? Проектът „Амалек“ го беше разтревожил. Но имаше и други подобни проекти, в които Крийд все пак беше участвал. Вярно е, че досега нито един не беше толкова… амбициозен. И все пак, да ги напусне и да саботира целия план — това Елиас не можеше да го разбере. Глупак!

Погледна цилиндричния брезентов сак, лежащ срещу него в твърде луксозната седалка от другата страна на пътечката в самолета. От сака се подаваше дръжката на фалката — брутално мощен меч. Надяваше се, че няма да се наложи да го използва, но за всеки случай го беше взел.

* * *

Чартърният полет на Джордан завърши с кацане на терминала за частни самолети на лондонското летище „Лутън“ много преди зазоряване. След като премина паспортната проверка и намери колата, резервирана за него от Себастиан, той даде инструкции на шофьора да го закара на ъгъла на Флийт Стрийт и Инър Темпъл Лейн.

— Баща ти вече ми обясни — каза шофьорът, докато нагласяше огледалото за обратно виждане, така че да може да погледне Джордан в очите. — Той е адвокат… баща ти, нали? Или юрисконсулт? — Отправяха се към сърцето на юридическия квартал на Лондон.

— Баща ми ли? А, да, нещо такова — изсумтя Джордан.

— На колко си, на единайсет? Не си ли твърде малък, за да пътуваш сам? — продължаваше да любопитства шофьора.

Джордан отвори ципа на раницата си и пъхна ръка покрай чифт чисти дрехи и сателитен телефон, докато напипа пачка пари, които Бен му беше дал. Издърпа банкнота от десет паунда и я подаде на шофьора.

— Това за какво е? — попита той.

— За да си кротуваш и да мълчиш — отвърна Джордан. Ухили се в огледалото, което на мига беше върнато от шофьора в първоначално му положение. Трийсет минути по-късно момчето даде на замлъкналия шофьор още десет паунда и слезе от превозното средство. По това време на деня районът беше почти пуст. Само няколко коли кръстосваха улицата. Джордан носеше бежови панталони и зелена тениска с якичка, като се надяваше, че в това облекло всеки по-любопитен би го взел за ученик. Дегизировката беше слаба и не му се искаше да се налага да я подлага на тест.

На следващата пресечка видя тъмна фигура, която дрънкаше с връзка ключове пред една витрина. Сигурно е ресторант или пекарна — помисли си Джордан. Трябва да се подготви за наплива от клиенти за закуска. Знаеше как хората щяха да пристигнат, като пролетен дъжд, който започва с няколко капки, после се засилва и накрая се изсипва като истински порой. Трябваше да заеме позиция преди това. Тръгна на юг по Инър Темпъл и след няколко крачки видя портика пред западния вход на църквата „Темпъл“. Високо по околните сгради бяха монтирани лампи и те оставяха само няколко сенки, в които Джордан да скрие присъствието си. Наоколо нямаше никого, поне доколкото можеше да види, но за всеки случай се движеше близо до стените, без да вдига много шум.

Прочутата кръгла постройка на църквата се разкри пред очите му и Джордан спря. Поглеждайки към задния край на църквата, забеляза стената на голямата тухлена къща на Господаря на Темпъл^[5]. Точно там беше мястото, където Крийд щеше да потърси помощ. Стена и порта държаха туристите на необходимото разстояние.

Джордан нагласи на раменете презрамките на раницата си и мина покрай западната врата на църквата, за да стигне до площада отпред. Площадът представляваше широко, открито пространство, чието единствено украшение беше статуя на двама рицари тамплиери на коне. Джордан бе донесъл футболната си топка — надяваше се да порита и евентуално да привлече няколко местни момчета за прикритие, докато се оглеждаше за Крийд. Но сега осъзна, че къщата на Господаря не можеше да бъде изцяло наблюдавана от площада. Прекоси по диагонал до далечния край на църквата, където също имаше стена и порта. През портата можеше да види предната част на къщата. Дотам се простираше затревена поляна, обградена от двете страни с храсти и дървета.

— Добре тогава — каза той, като свали раницата и я прехвърли през тухлената стена. Прескочи оградата и се приземи на тревата. Обиколи къщата, но не видя никакви прозорци да светят. Ако Крийд беше пристигнал преди него, ранен или не, поне някъде щеше да свети. Върна се на затревената площ и се мушна зад обрасъл с листа храст в североизточния ъгъл на църквата. Така имаше ясна видимост към предната врата на къщата, към западната стена и алеята, водеща към нея от изток.

Седна, облегна гръб на стената и сви крака в коленете си. Издърпа раницата в скута си и я разкопча. Увери се, че сателитният телефон беше включен на вибрация, и го пусна в пазвата на тениската си, така че да усети движението му върху гърдите си, ако иззвъни. После извади голям карамелен бонбон, а цялата кутия плъзна на земята до себе си. Докато развиваше бонбона, разгледа всичките тъмни фасадни прозорци на къщата. Искаше му се пръв да забележи Крийд, но изпитваше и известна вина. Крийд беше достатъчно възрастен, за да му бъде баща, но винаги се държеше по-скоро като негов по-голям брат. Намираше време да си играе с него и винаги беше достатъчно търпелив да му обясни някои неща в моменти, когато другите не биха го направили. Въпреки това предаността на Джордан към племето в крайна сметка беше на първо място и всеки, който застрашаваше племето, беше един вид враг. Освен това единственото, което те искаха, беше чипът. С Крийд нямаше да се случи нищо лошо и може би някой ден щеше да се върне.

Пъхна края на бонбона в устата си и притисна опаковката към хълбока си, за да я изглади. Наклони се встрани, за да поднесе вътрешната част на опаковката към светлината на лампата и прочете гатанката, отпечатана на френски:

И най-здравите вериги не ще го оковат,

ровове и склонове не ще го забавят.

Хиляди войници не могат да го победят,

може да поваля дървета с един-единствен тласък.

Въртеше с език мекия карамел в устата си, докато мислеше какъв е отговорът.

— Вятърът — каза накрая той, като намачка опаковката и я пъхна в раницата. Размърда се насам-натам, докато се намести на по-удобно място за седене, и залепи раменете си към стената. После се загледа как с настъпването на деня небето изсветлява и зачака Крийд.