Робърт Липаруло
13 племе (12)

12

— Училището свърши ли вече? — попита Джагър.

Бет преподаваше на Тайлър в малкия им апартамент, който се намираше в крилото за посетители на манастира. След като научи, че Джагър е довел семейството си със себе си, игуменът на манастира Геронтий любезно им предостави този апартамент за ползване. Оливър също си беше осигурил стая в манастира. Всички останали бяха отседнали в единствения хотел в селото.

— По-късно имаме среща с Геронтий в библиотеката — каза Бет. — Ще ни покаже някои ръкописи с рисунки и ще ни обясни как ги класифицира и каталогизира.

— А, да! Ръкописите от Античността, Средновековието, Ренесанса и Ранния модернизъм, подреждани по англо-американските правила за каталогизация — отвърна уверено той със сериозен вид и се усмихна, когато видя учудването в погледа й. — С отец Геронтий се засякохме при една от обиколките ми и си побъбрихме. Човек би си помислил, че собственоръчно е построил библиотеката.

Манастирът се славеше с колекцията си от старинни сборници с ръкописи — по богатство и значимост я изпреварваше единствено тази на Ватикана.

Бет се засмя.

— Нали знаеш, че е просто „Геронтий“?

— Не мога да се обърна към човек, когото съвсем бегло познавам, с малкото му име. Той е много мил с нас. Ако иска, ще го наричам и президент Геронтий.

— Геронтий означава „старейшина“. Монасите са го удостоили с тази титла, за да изразят уважението и почитта си към него.

Джагър извърна глава, а после я погледна с крайчеца на окото си.

— Да, знам.

Тя го перна по рамото и заедно проследиха как Тайлър се изкачва по оградата и застава нестабилно върху най-горната греда.

— Това е страхотно преживяване за него — тя се притисна към Джагър и отпусна ръката си около кръста му. — А и за мен също. Радвам се, че дойдохме.

Джагър кимна.

— Татко — извика Тайлър. — Оли в коя дупка е?

— Анабел. И Адисън е с него.

Момчето скочи на земята и се ухили.

— Хайде!

— Той харесва британския й акцент — прошепна Бет.

— Харесва всичко в нея — отвърна Джагър и едва не добави: Но не така, както аз харесвам всичко в теб. И това беше самата истина, но фактът, че не беше нужно да й го казва, беше само едно от нещата, които обичаше в нея. Не беше срещал друг човек, който да се чувства толкова добре в собствената си кожа, колкото Бет. Тя не смяташе, че притежава всичко: просто приемаше за съвсем нормално да не притежава всичко.

Бет отвори кутията за обяд, подаде му картонена чаша и отвъртя капачката на термоса. Сипа му бяла течност, гъста като моторно масло. Сахлабът беше напитка, популярна в Египет, която се приготвяше от подправки и салеп — брашно от луковици на орхидея. Местните я поднасяха топла. Гениалността на Бет се състоеше в това, че я изстудяваше.

— Ами ти, влюбвал ли си се така в някого, когато си бил на неговата възраст?

— Разбира се. В г-жа Дънкан, учителката ми в четвърти клас. — Джагър премигна и замислено повдигна вежди. — Ако правилно си спомням.

Заради катастрофата страдаше от фрагментация на дългосрочната памет. Това не беше амнезия, а „накъсване“ на спомените. Те често се появяваха извън контекста на обстоятелствата около тях: спомняше си например как като момче плува в язовир, но не и как е стигнал там; сам ли е бил, или с някого и какво друго се е случило тогава; помнеше как кара кола за първи път, но без да знае нито марката, нито модела, нито къде се беше случило. Спомняше си, че родителите му бяха починали в самолетна катастрофа, но не и как беше получил вестта за смъртта им. Спомняше си също и лицата на хората от приемните семейства, които го бяха взимали, но не и колко на брой бяха те или на каква възраст е бил той при всяко едно от тях. Понякога два несъвместими фрагмента сякаш си пасваха и той вярваше, че всъщност са част от едно събитие — поне до момента, в който установяваше, че няма как да е така. Имаше мъглив спомен как се прибира вкъщи, след като е разнасял вестници в един студен ветровит ден, и заварва майка си да му приготвя запечен сандвич с кашкавал и доматена супа. Но по времето, когато започна да разнася вестници, родителите му вече трябва да са били мъртви от години.

Най-лошото беше, че паметта му понякога заимстваше картини от ситуации, в които никога не беше попадал — как пътува на пиратски кораб, как стиска пушка във военен окоп — това бяха само кадри от филми или истории, разказани от някой друг. И все пак за него те бяха толкова ярки и реални, колкото картината как Бет върви по пътеката към олтара в бялата си рокля или как той държи новородения им син. Конфабулация^[1] — така лекарите определяха състоянието му.

Предполагаше се, че причина за всичко това беше травма на парахипокампалната кора — мястото, където мозъкът складира изображенията в свои фотоалбуми и домашни видеоклипчета. Но при компютърната томография там травма не се откри, затова лекарите се почесаха по главите и се зачудиха дали пък проблемът не е психологически.

Просто един довършителен удар от Онзи горе — помисли си Джагър. — В случай че загубата на ръката ми, на най-добрия ми приятел и семейството му не са ме сломили достатъчно.

— Или пък точно нея не харесвах… — каза той. — Със сигурност извънземното, което ме отвлече, когато бях на десет, беше симпатично.

Бет не се засмя на шегата — само се усмихна и го погали съчувствено по рамото.

Наблюдаваха Тайлър, който се прехвърли през оградата, вдигна нещо от земята, избърса го и издуха прахта от него.

— Ще ми се да се бяхме срещнали още като деца — каза Бет. — Нямаше ли да е прекрасно да прекараме цял живот със сродната си душа?

— Нямаше да ме харесаш.

Тя го перна по ръката.

— Не говори така. Как бих могла да не те харесам?

— Щях да те дърпам за косата и да те обиждам.

Тя направи самодоволна физиономия.

— Това просто щеше да означава, че ме харесваш.

Джагър кимна и я придърпа към себе си.

— Наистина ли се радваш, че дойдохме?

— Имахме нужда от това.

— Ами писането? Липсва ли ти?

— Та аз пиша — отвърна тя. — Просто не статии. Водя си записки за книга.

— От това място би излязла чудесна сцена за детективски роман с мистериозно убийство.

— Книгата ще е документална. Историите на хора, които са идвали по тези места през годините.

— Знам. Ще има ли глава, посветена на нас?

— Неее, би било твърде скучно.

— Татко! — извика Тайлър. Беше изминал половината път до палатките. — Хайде!

— Кога трябва да се върнем? — попита Джагър.

— Геронтий ще ни очаква в два.

Повдигна китка, за да погледне часовника си и осъзна, че беше вдигнал грешната ръка. Затвори очи и въздъхна. Не знаеше кое беше по-лошо: че след повече от година все още не беше свикнал с промяната на тялото си или че тази принудителна промяна въобще му се беше случила.

Бет го стисна за рамото. Той се усмихна насила и провери часа.

— Значи до два — каза той. — Няма проблем.

Тя постави термоса обратно в кутията за обяд, затвори капака и му я подаде.

— Има чаши за Оли и Адисън. И сандвич за теб.

Той взе кутията, целуна Бет отново и проследи как тръгва към манастира. Тя се обърна, усмихна му се и му помаха. А той продължи да я гледа още няколко секунди.

Тайлър вече се беше върнал и сега го дърпаше за щипците.

— Хайде, хайде, хайде!

Джагър го повдигна и го прехвърли от другата страна на оградата.

— Който стигне последен, мие чиниите довечера!

Момчето заподскача напред и Джагър хвърли поглед назад към манастира, но Бет вече се беше изгубила сред тълпата.