Робърт Липаруло
13 племе (19)

19

Тя премина бясно покрай стаята си и спря на известно разстояние от съседната. Тежката дървена врата беше отворена: светлина, музика и детски гласове заливаха коридора. Смехът и игривите закачки я успокоиха и й напомниха да не приема нещата толкова насериозно.

Невея си пое дълбоко дъх, прекрачи прага и се облегна на дървената рамка на вратата. Стаята беше просторна и осветена от две голи крушки, чиито кабели бяха закрепени със скоби по каменния таван. В двата й края имаше две легла с разхвърляни по тях одеяла и възглавници и два скрина. Тежки дървени сандъци в различни форми и размери опасваха цялата дължина на отсрещната стена. Въпреки че бяха претъпкани, те така и не успяваха да поберат всички играчки на децата. Затова те бяха натрупани отгоре им, бяха наредени покрай стените или се въргаляха насред стаята: кукли и дървени играчки; настолни игри и пъзели; кутийки с пластилин, Лего и метални конструктори. Стаята приличаше на магазин за играчки, ударен от снаряд.

Лявата половина от помещението принадлежеше на Джордан и по стените можеше да се определи къде започва и къде свършва неговата територия, точно както кучето маркира охранявания от него заден двор: дървена прашка, въздушни пистолети, пистолети за пластмасови пелети, пушки за пейнтбол, изтърбушена дъбова мишена за дартс с отдавна заличени сектори и надписи. Плакатите бяха на скейтбордисти, редки спортни коли, акули. Ако един поглед на стаята не стигаше на човек, за да познае пола и възрастта на собственика, значи той си нямаше и понятие от единайсетгодишни момчета.

Дясната половина от стаята пък беше абсолютно момичешка: плюшени играчки, рокли на принцеси, детски чантички и раници с инициали. На малки рафтчета бяха наредени преспапиета, кукли с рокли на воали и порцеланови фигурки. Плакатите бяха с анимационни герои, принцесите на Дисни и мечета, заети с най-различни човешки дейности.

Голям килим в неутрален жълт цвят заемаше централната част на стаята.

Приведен над един сандък, Джордан подреждаше армия от високи трийсет сантиметра дървени римски войници в триъгълна формация, както се редят кегли за боулинг. Тоби седеше на земята, облегнат на стената до вратата, и си подхвърляше хек.

Невея го побутна с крака си и попита:

— Защо не се упражняваш?

— Себастиан бъзика симулатора. Харесваш ли тази песен? — ухили се Тоби.

Невея се заслуша. Звучеше кавърът на Мийтлоуф на баладата „Завинаги млад“.

— Много смешно — отвърна тя, без да се засмее.

Тоби отново се ухили.

Джордан закрепи и последния войник и вдигна ръка.

— Стреляй! — извика той. Тоби метна хека и половината войници се разпиляха по пода.

— Пет! Ха! — зарадва се Джордан. — Това прави… — разпери пръстите си, за да пресметне. — Трийсет и два. Ако при следващото хвърляне не повалиш девет, аз печеля. — Подхвърли топката обратно на Тоби и отново заподрежда центурионите.

— Аз ще се пробвам — предложи Невея. — Моето дао ми подсказва, че няма да свалиш девет, Тоби.

Той от доста време беше хвърлил око на древния й меч от китайската династия Хан. Погледна я с крайчеца на окото си.

— Сериозно ли? Какъв ще е облогът?

Тя се усмихна.

— Оболът^[1] ти.

Той положи длан на бедрото си. Невея беше сигурна, че е напипал монетата в джоба си.

— Няма начин — заяви той.

Тя сви рамене.

— Тогава на едно кроше.

— Нямам намерение да те удрям, Нев.

— Няма да ти се наложи. — По изражението му тя прочете, че не му хареса увереността, с която говореше за поражението му.

— Добре де, съгласен съм. Започвай да мислиш коя ръка избираш да те боли поне една седмица — той стисна зъби и фиксира целта, която Джордан все още подреждаше. Джордан бутна неволно с ръка една фигурка, която събори други три.

В това време Хана, което лежеше по корем на земята с брадичка, опряна на възглавница, се изкикоти. В ръцете си стискаше неизменната Ребека: овехтяла кукла с лице от маслиново дърво и очи от черни камъчета. Момичето погледна нагоре, усмихна се на Невея и каза:

— Виж ми краката. — Сви краката си в коленете и кръстоса глезените си колкото можеше по-бързо. — Не е ли забавно?

Какви неща забавляват едно шестгодишно дете — помисли си Невея.

— Много е забавно — отвърна тя и седна на килима до Хана. Започна да й разтрива гърба. — Времето за лягане вече наближава, Хана, миличка.

Хана проточи шия, за да я погледне.

— Не искам вече да съм Хана — каза тя.

— Не искаш ли? А коя искаш да си?

— Алекса.

— Но ти вече беше Алекса — отвърна Тоби, без да откъсва поглед от войниците. — Преди около стотина години.

— Не си спомням. Името ми харесва.

Невея кимна.

— Добре тогава, нека бъде Алекса.

— И искам тъмна коса. — Усмихна се и показа ситните си като бисерчета зъбки.

Невея повдигна шепа от къдриците на момичето и ги пусна да се разпилеят обратно по гърба й.

— Много ще си красива — съгласи се тя.

Тоби щракна два пъти с пръсти, за да привлече вниманието на Невея, и потупа бузата си. Тя потърка лицето си, усети твърдо петънце и го остърга с нокътя си. Засъхнала кръв.

— Чия е? — попита Тоби.

— Не е на някого, когото познаваш.

— Ходила си без мен? — прозвуча разочаровано той. — Бен знае ли? Затова ли се карахте?

— Не съм се карала с него — оправда се тя. — Крийд създава проблеми.

Тоби кимна.

— От доста време е така. Точно като Кайла, Сол и…

— Шшшт — прекъсна го тя. — Крийд няма да ходи никъде.

Джордан беше наредил всичките войници и стоеше върху кутията за играчки.

— Давай!

Тоби вдигна хека, развъртя го във въздуха и притвори едното си око.

— Стреляй, стреляй — нареди Джордан.

— Тихо — отвърна Тоби и хвърли топката, поваляйки само един войник.

— Супер! — извика Джордан. — Бия те за десетхиляден път.

— Да, бе…

— Дори са повече от десет хиляди. Записал съм си ги.

— Покажи ги тогава, малък дразнител такъв — ядоса се Тоби.

— Тобиас — намеси се строго Невея. — На колко години си?

— Петнайсет — ухили се той. — Плюс — минус.

Тя поклати глава.

— Дръж се прилично.

— Кажи го на тях — Тоби посочи с глава към вратата. Бен и Крийд се бяха разкрещели. Виковете от обвиненията и обидите отекнаха в камъните и черепите в коридора и достигнаха до спалнята.

— Доста време е нужно, за да се изчерпи търпението на Бен, но предполагам… — Невея не успя да довърши.

Нещо се сгромоляса в коридора, последвано от отчаян крясък и гневни викове.

Невея изтича до вратата. Тоби също скочи на крака, но като мина покрай него, Невея го удари в гърдите и го повали на земята. Той изпъшка, разтривайки гърдите си:

— А ти на колко години си?

— Знаеш, че винаги си вземам обещаното — тя му намигна и излезе от стаята. Светлината от стаята на Бен осветяваше двамата мъже, вкопчили се един в друг в коридора. Крийд беше притиснал Бен до стената с черепи и го налагаше по главата с една книга. Бен пък беше сграбчил Крийд за ризата с едната си ръка, а с другата го удряше в ребрата.

Невея забърза към тях и за миг си помисли дали да не ги остави да се бият до несвяст. Крийд така или иначе си го заслужаваше, а Бог й бе свидетел, че на няколко пъти и на нея й се беше приискало да навре книгите на Бен в гърлото му. Без да обмисля възможността по-сериозно, тя изтича зад Крийд и пъхна ръце под неговите. Изрита Бен в гърдите по-силно, отколкото възнамеряваше, и издърпа Крийд назад. Преди Бен да успее да ги последва, Тоби застана помежду им и разпери ръце.

— Стига, момчета — извика Невея и погледна към Бен през рамото на Крийд.

Голото теме на Бен лъщеше от пот. Ръбът на книгата беше направил рана в края на веждата му и от нея по бузата му се процеждаше кръв. Дишаше тежко и гледаше Крийд дръзко. После отблъсна ръцете на Тоби, сграбчи книгата от ръката на Крийд, профуча покрай всички и влезе в стаята си.

Невея избута Крийд настрани. Той се препъна и падна на пода между Хана и Джордан, които се бяха прилепили плътно към отсрещната стена. Претърколи се и се намръщи на Невея. Тя го смушка с пръст и започна да го поучава:

— Та ние сме едно семейство, Крийд. Едно племе. Понякога просто трябва да се съгласяваш с това, което правят останалите.

Крийд прокара опакото на ръката си по устните, за да избърше кръвта.

— Не и този път — отвърна той.

— Вече е късно, примири се — каза рязко Невея.

Джордан се приближи и подаде ръка на Крийд. Невея знаеше, че момчето не беше свикнало с кавгите помежду им. Хич нямаше да се изненада, ако Джордан дори прегърне Крийд в желанието си да оправи всичко. Но след като Крийд се изправи, Джордан просто се върна обратно на мястото си — до стената.

Хана-Алекса — подсмръкна и изтри една сълза. Крийд прокара ръка по главата й и нежно й се усмихна. Намръщи се на Невея, обърна се и си тръгна.

* * *

Бен се отпусна в стола зад бюрото си. Извади кърпичка от чекмеджето на бюрото и избърса челото си. Погледна кръвта и поклати глава. Какво се случи? Беше свикнал да разисква богословски въпроси с останалите. Не биваше да допуска Крийд да го ядоса така.

Всъщност знаеше какво го измъчва. От известно време едно съмнение се прокрадваше в мислите му, съмнение, което се опитваше да разклати убежденията му както влагата разяжда метала. Думите на Крийд го разтърсиха, усети как пронизват сърцето му и почувства как то се отвращава от тях. Тук не ставаше въпрос за битка между логичното и нелогичното. Беше все едно скала да поеме удар от юмрук в ръкавица. Да, той беше непоклатим, всички членове на племето трябваше да бъдат. Това, което изпита този път обаче, беше нещо различно. Не знаеше какво е, но нещо не беше съвсем наред.

Той склони глава. Господи, ти ли си това? Говориш ли ми чрез Крийд? Смекчи сърцето ми, Господи, накарай ме да чуя…

После обаче в ума му изплува начертаният план за атаката над града и за мощния им удар срещу злото. Стисна устни и кимна. Това беше правилният път. Така трябваше да стане.

Пръстите му се плъзнаха под разтворената на бюрото му Библия и със замах я затвориха.