Робърт Липаруло
13 племе (5)

5

Яркото египетско слънце заслепи Джагър Беърд и той наклони глава, за да скрие очите си под периферията на камуфлажната шапка: очилата бяха точно толкова ефективни, колкото би бил вестник в пороен дъжд. Внезапно появил се вятър завихри облак от пясък и мъжът се извърна на една страна, докато облакът отмине.

Стоеше пред североизточната стена на манастира „Света Екатерина“ и оглеждаше тясната долина пред себе си. Твърдата земя се спускаше и издигаше — с оформени вдлъбнатини и цепнатини, дефилета и отсечени тераси — сякаш беше издялана от нечия ръка. Пясък и скални късове се бяха свлекли от планината и образуваха върху твърдите скали нестабилни насипи като шарките на тигър. И всичко това беше избеляло на слънцето до цвета на стари кости. В съзнанието му изникна изразът забравена от Бога — това беше най-подходящото определение за местността. Планината, извисяваща се зад манастира и вдясно от него, се наричаше Джебел Муса — Планината на Мойсей. Много хора по света вярваха, че точно тя е библейската планина Синай, където Бог проговаря на Мойсей чрез горящия къпинов храст и му дава десетте Божи заповеди.

По време на поклонение по тези места през IV век майката на Константин — Елена, заявява, че е открила истинския храст и построява малка църква около него. Двеста години по-късно, през 527 г., император Юстиниан I поръчва изграждането на защитна стена около църквата. Така се появява манастирът с площ колкото тази на затворен жилищен комплекс и със стени двайсет метра високи и три метра дебели. За 1500 години стените и монасите вътре са издържали на набезите на кръстоносци и нашественици, на политически и религиозни промени, на глад и пожари.

Последното нашествие е от тълпите туристи, желаещи да докоснат храста, да се възхитят на древните манастирски постройки и да изкачат планината до мястото, където Мойсей получава десетте Божи заповеди. Вероятно затова планините наоколо постепенно са придобили червеникав цвят, помисли си Джагър — заради раздразнението от пъплещите натрапници, точно както алкохолът кара носа на пияницата да почервенее.

Премести поглед от планината към безоблачното небе — беше тъмносиньо на север и изсветляваше до металическо сиво над главата му — а после надолу към археологическите разкопки, заради които беше нает на поста началник на охраната. Те представляваха два правоъгълника, всеки с големина на олимпийски басейн, спускащи се на около шест метра дълбочина. Бяха разположени напречно на склона, който се издигаше от дъното на долината към подножието на планината. Дупката или клетката, която лежеше по-високо на склона и по-близо до планината, бяха нарекли Анабел. Дупката малко по-надолу се казваше Берта. Оли — д-р Оливър Хофман, главният археолог — беше обяснил, че официалните им обозначения са съответно 55Е60 и 48Е122. Тези цифри посочваха разположението на клетките спрямо началните координати на обекта — точката, според която се определя положението на всяка дейност от разкопките. От главния археолог на обекта обаче се очакваше да им даде по-обикновени имена.

— Така и направих — обясни той с широка усмивка, спешно нуждаеща се от зъболекарски преглед.

— Искал си да използваш първите две букви на азбуката ли? — попита Джагър.

— Не. Исках да използвам имената на две прекрасни дами от младостта ми, които оставиха празнини в сърцето ми. Сега пък аз копая дупки в тяхна чест.

Бяха седнали в механа в едно градче близо до „Света Екатерина“ и Оли беше вдигнал чашата си, за да отпие. Бирата беше „Стела“ — египетско пиво, което много познавачи смятаха за най-доброто на света. Ако се съди по количеството, изпито от Оли, той беше напълно съгласен с това твърдение.

На склона под разкопките бяха разположени пет бежови палатки, които се поклащаха от вятъра. Оли използваше едната за офис, а другите служеха за складови помещения, заслон от слънцето и място за почивка.

Десет метра след палатките, зад дървена ограда, се виеше пътека. От нея започваха двата маршрута към планината Синай: Сикет ал Баша — полегата лъкатушеща пътека, и Сикет Сайдна Муса — много по-стръмен път от 3800 стъпала, изсечени в гранитните скали от монаси.

Джагър трудно можеше да си представи каква отдаденост е нужна за извършването на тази дейност: коленичил на полегатия склон да удряш твърдата скала в жегата ден след ден в продължение на десетилетия. А и всяка вяра, която има способността да вдъхнови подобна отдаденост, оставаше неразбираема за него. Беше напълно наясно с раздразнителния си нрав и причината за него: преди четиринайсет месеца само за една нощ животът му се превърна в подобие на онези страшни истории в Рийдърс Дайджест^[1], но без щастливия край. Съпругата му Бет беше написала няколко такива и той познаваше сюжета: обикновен човек е хвърлен в окото на ураган, наречен „Бедствие“ и някак намира сили да превъзмогне ситуацията и дори да стане герой. Без думите „превъзмогне“ и „герой“ се получаваше житейската история на Джагър. Той все още чакаше щастливата развръзка.

Ако беше един от героите на Бет, историята му сигурно щеше да е нещо подобно: Студент от Бръшлянената лига среща момичето на мечтите си. Бурна връзка. Бият сватбени камбани. Бебе! Дипломиране. Назначен за младши лейтенант в американската армия… Става рейнджър… Отдел за криминални разследвания. Основава частна охранителна фирма заедно с най-добрия си приятел от университета/армията. Семейно щастие и професионални успехи. Катастрофа… другият шофьор е пиян! Най-добрият приятел и семейството му загиват. Ампутирана ръка. Протеза. Депресия. Чувство за вина като единствен оцелял. Бесен на Господ.

Джагър се наведе и взе камък. Беше стъпил на сигурно и гладко място върху скалистия склон. Обичаше да ходи там, защото можеше да наблюдава разкопките със стабилната манастирска ограда зад гърба си. Докато подмяташе камъчето в ръката си, видя двама студенти да изнасят кофи с пръст от Берта. Изсипаха ги в голямо дървено сито и започнаха да пресяват пръстта за находки. Колкото и забележителна да му се струваше идеята за намирането на следи от отдавна изчезнали хора, Джагър бързо осъзна, че работата на археолозите беше изтощителна и скучна и той не би могъл да я върши. При всички случаи би предпочел оръжието пред лопатата.

Охрана и защита — ето какво му беше интересно. Беше работил като рейнджър в армията, като военен агент, а после и като личен охранител, и с опита разбра, че именно това му се удава. Дали охраняваше някоя важна клечка или археологически разкопки, Джагър винаги се отнасяше отговорно към задълженията си. Дори по-отговорно, отколкото самите археолози очакваха. Когато пристигна, той завари четирима охранители, които без проблем можеха да бъдат охрана на търговския център в Кайро. Не носеха униформи, а някакви парцали, с които приличаха на гимназисти и демонстрираха напълно неприемливо поведение. Прекарваха по-голямата част от времето си в игра на карти в градините извън манастира, където беше достатъчно сенчесто, но твърде далеч от мястото на работните дейности.

Влудяваше го фактът, че в Египет думата пистолет се асоциираше само мъгляво с професията му. Притежанието на огнестрелно оръжие беше строго регламентирано и Оли го беше предупредил, че ще чака поне година, докато правителството одобри молбата му, ако въобще я разгледа. А преди не минаваше и седмица, без да постреля на стрелбището. Бяха изминали четири месеца, откакто за последно беше хващал пистолет и беше помирисвал оръжейно масло. Чувстваше се беззащитен без огнева мощ. Докосна дръжката на охранителната палка в кобура на кръста си, където преди стоеше пистолетът му. За Бога!

Джагър хвърли камъка, проследи как се търкаля по скалите и как накрая се приземява сред много други, и до съзнанието му стигна мисълта: тази негостоприемна земя не беше забравена, а обгърната от Бога. Точно този образ на Бога, който той лично познаваше — този, който предпочиташе наказанието пред състраданието. В гърдите му се надигна вълнение: този път не от гняв, а от тъга по нещо скъпо, което беше загубил.

Точно преди да потъне в меланхолията и да се затвори в себе си за остатъка от смяната, до него достигна пронизителен женски писък.