Робърт Липаруло
13 племе (30)

30

Оуен Летоис изтича по прашния път с младо момиче на ръце. Кръвта на момичето беше напоила ризата му и беше изцапала брадатото му лице. Той мина покрай разнебитени къщи, позакърпени с дървени и ламаринени останки, и покрай колиби, изградени от дървени трупи и слама, повечето — отдавна изоставени.

Няколко изстрела зад гърба му го накараха да се обърне. Сърцето на селото се намираше отвъд възвишението на пътя, скрито от погледа. Не видя войници, но няколко цивилни бягаха в неговата посока и приклякваха при всеки нов залп от изстрели. Донго беше малка област по река Убанги в Централна Африка, но в последно време се беше превърнала в център на размирици във войната между племената ениеле и мунзая заради правото на земеделска дейност и риболов. Конфликтът продължаваше години наред и Оуен подозираше, че нито една от страните не разбираше защо воюва, нито пък се интересуваше от това. Всички участваха в него заради стари дрязги, скорошни безчинства и защото най-тъмните демони в човека бяха опортюнистични сили.

Момичето изстена и Оуен се опита да намали друсането от ходенето. Острието се беше забило надълбоко, като беше срязало мускулите на рамото и горната част на гърдите. Вероятно ключицата й беше счупена. Оуен свърна от пътя и тръгна по затревен склон, насочвайки се към бялата тухлена сграда на клиниката на „Лекари без граници“.

Руус Мертънс излезе от сградата и се затича към него. Тя беше единствената останала сестра, след като ЛБГ бяха евакуирали останалите лекари и персонала. Оуен беше щастлив, че въобще някой бе останал и че това беше именно тя, защото беше компетентна, състрадателна и истински професионалист.

— Подготви операционната — извика Оуен на фламандски, разговорния холандски език от родния град на Руус в Белгия. — Фентанил^[1], банка с глюкоза, комплект за зашиване на рани…

Руус държеше нещо във въздуха и Оуен разпозна личния си сателитен телефон.

— Не спира да звъни — каза тя. — Намерих го в раницата ти. Съжалявам.

Той поклати глава: не го интересуваше нито нахлуването в личното му пространство, нито обаждането. Вълнуваше го единствено стабилизирането на момичето.

— Някакъв мъж е на телефона — продължи Руус. — Казва, че трябва да говори с теб, че случаят бил спешен.

— Това е спешен случай — тръсна глава Оуен. Заради раздразнението думите му прозвучаха по-рязко, отколкото му се искаше. Леко й се усмихна, за да смекчи създалото се напрежение, но щеше съвсем съзнателно и невъзмутимо да я подмине, ако тя настояваше да го занимава с дреболии и не му помогнеше. Левият му крак потъна в чорапа, накиснат с кръв, и той осъзна, че цялата му лява страна беше подгизнала: от мястото, където рамото на момичето се подпираше в гърдите му, до стъпалата. Забърза ход и започна да обмисля оборудването, инструментите и консумативите, които щяха да са му необходими, за да я оперира, като се спираше на всеки от тях и ругаеше заради неизправността, недостига или липсата му. Ескалиращото насилие, което беше пропъдило екипите на ЛБГ заедно с редовните доставки на консумативи, изостряше нуждата и от двете.

Руус размаха телефона.

— Докторе, той беше много настоятелен. Заръча да ви предам… — Тя се поколеба, изглеждаше объркана.

Оуен ускори крачка.

— Агаг?^[2] — изрече неуверено тя.

Той се спря.

— Какво?

— Агаг. Не съм сигурна дали това е името му или…

— Дай ми телефона. Сложи го тук. — Протегна рамото си, а после притисна телефона към бузата си. После, говорейки все още на нея, нареди:

— Извади кръвоспираща превръзка от чантичката на колана ми и виж какво можеш да направиш. — В полеви условия нямаше нищо по-добро за спиране на кръвотечението от тези превръзки. Специалната марля беше напоена с каолин, който абсорбираше кръвта и ускоряваше съсирването. — Там имам и чифт ръкавици.

После каза на английски:

— Кой се обажда?

— Крийд… Не си забравил, нали?

— Как въобще бих могъл да забравя? Истина ли е — Агагът?

— Мислиш ли, че въобще щях да го спомена, ако не беше истина?

Независимо от лошата връзка, Оуен усети изтощение, поражение и страх в гласа му. Хвърли поглед към Руус, която налагаше раната на момичето с марля. Той наклони ръката си, за да й осигури по-добър достъп, а после затвори очи.

Агагът значеше неизбежна катастрофа, на чийто фон ужасите, случващи се в Демократична република Конго, щяха да изглеждат като анимационно филмче на „Дисни“.

Мъжът от другата страна на телефона продължи:

— Обеща, че ще ми помогнеш. А също и че ще го сториш по всяко време. Все още ли го твърдиш?

— Зависи — каза Оуен. — Да не би да си… размислил? — Знаеше какъв беше Крийд: просто човек, прокълнат да бъде такъв завинаги. На няколко пъти Оуен се беше опитвал да го убеди да използва необикновената продължителност на живота си и придобитите богатства и знания в името на нещо добро, а не на жестокостите, които извършваше. Оуен му беше обещал, че ако промени решението си, ще му помогне, каквото и да му струва това. Сега Крийд се обаждаше, за да се възползва от обещаната помощ.

— Добре ли си? — попита Оуен.

— Взех морфин за болката. Изгубих съзнание в самолета. А едно време ми трябваха само няколко аспирина, нали помниш? Сигурно остарявам. — Изсмя се, но смехът му беше студен и тежък, като кубчета лед, пуснати в празна стъклена чаша.

— Къде си в момента?

— Синай… манастира „Света Екатерина“.

Оуен не беше изненадан. Следеше племето години наред в опита си да склони не само Крийд, а и всички останали да влязат в правия път. Племето поддържаше връзки с хора, организации и места по целия свят и Оуен беше ходил навсякъде — поне на местата, за които знаеше — да търси съдействие, за да спре действията на племето. Нито един от тях — дори и възрастният мъж в „Света Екатерина“ — не искаше да си има работа с него. Очевидно приемаха като свое свещено призвание да предпазват племето с всички възможни средства: действията на безсмъртните бяха между тях самите и Бог.

Крийд продължи:

— Оуен, или ще се докопат до мен и микрочипа, или ще намерят начин да го подменят — само Бен знае дали това е възможно. Имам нужда от теб сега. Обещай ми, че ще дойдеш веднага.

— Тръгвам.

Руус свали ръкавиците и отново пое телефона.

— Трябва да тръгвам — каза й той.

Тя погледна учудено.

— Кога?

— Сега, на секундата.

— Но, докторе… — Тя кимна към момичето в ръцете му.

— Вземам я с мен. Теб също. Ще оставя и двете ви в Бетоу. — Бетоу беше град в съседна Република Конго, където в момента много бежанци намираха убежище. Оуен тръгна към клиниката. — Първо обаче трябва да определим кръвната й група.

Гел картата ABORh^[3], проектирана за употреба на бойно поле, щеше да направи това само за две минути.

— И вземи банки с кръв. Приготви една чанта за теб и една с всичко, което ще ни е необходимо, за да я стабилизираме, докато стигнем до Бетоу. Би трябвало до петдесет минути да сме в покрайнините на града.

— Докторе, наистина не мисля, че…

Спря я само с поглед.

— Нямам избор, а не мога да ви оставя тук — опита се да обясни той. Сякаш в подкрепа на думите му, оглушителен шум от стрелба отново разтресе града. Оуен погледна през рамо към огромния стълб от черен пушек, който се виеше от другата страна на хълма, а сетне пристъпи през отворената врата на клиниката. Положи момичето върху една маса и се отдръпна. Вече цялата марля се беше напоила с кръв, но кръвотечението от раната беше намаляло значително. Когато притисна пръсти към врата й, усети пулса й по сънната артерия. Беше слаб, но щом го долавяше с ръка, кръвното налягане беше поне шейсет: предположи, че кръвозагубата се дължеше по-скоро на раната, отколкото на вътрешен кръвоизлив, което беше добър знак.

Въздъхна и зарови пръсти в косата си, която приличаше на гнездо. Двата дни, прекарани сред пушек, прах и кръв, бяха оказали сериозно влияние върху прическата му. Взе телефона от Руус и го пъхна в една раница, която занесе при вратата.

— Връщам се след десет минути. — Оуен излезе и тръгна покрай сградата към гората. Вонята на животински трупове, рибешки вътрешности и всякаква друга смет го лъхна четиридесет метра преди да достигне до пълната с отпадъци канавка. Хората от Донго, които се бяха съгласили да му помогнат, му бяха предложили тази идея за задържане на нежеланите посетители далеч от гората. Не беше изминал дори месец, и тя доказа ефективността си: група войници от войската на републиката, търсещи Бог знае какво, се бяха озовали наблизо, но щом усетиха зловонието, се върнаха назад.

Оуен заобиколи канавката и навлезе в гората. Проправи си път през зеленината, оформила нещо, приличащо на ограда, и пристъпи в сянката на разрушен хамбар. Едната му стена се беше килнала навътре, а покривът беше хлътнал, готов всеки миг да се срути. Всъщност истината беше, че Оуен сам направи разрушенията по фасадата, но укрепи стената и покрива, така че да се стигне до това привидно заплашително положение.

Свободното пространство отпред беше оградено от високи дървета. Оуен се приближи до едно от тези дървета и използва джобното си ножче, за да среже дебело въже, което се плъзна назад, изтеглено от падащо дърво. Отсеченото сапели махагоново дърво издърпа настрани широк правоъгълник телена ограда, която беше замаскирана под листата на увивни растения и клонки. Пред вратите на хамбара, в затревено поле, зейна дупка.

Като се придвижи от едната страна на хамбара, Оуен откри края на квадратна дървена греда на двайсет сантиметра от предната стена. Сграбчи я и бавно я задърпа назад, за да я извади. Когато три метра от гредата вече стърчаха навън, той спря. Огромните предни врати бяха успешно отключени. Когато ги разтвори, слънчевите лъчи осветиха огромна купчина суха слама, листа и клони. Бръкна в нея и дръпна нещо. Част от мрежа за лов на скариди и всичките селскостопански продукти, залепени с лепило по нея, полетяха във въздуха и паднаха на земята пред него. Повтори същото движение още пет пъти и отстъпи няколко крачки назад.

В средата на хамбара, под пластовете мръсотия, прах, слама и листа лежеше лъскав бял бизнес самолет „Чесна 501“.