Робърт Липаруло
13 племе (78)

78

Тримата мъже влязоха в миниимперията на смъртта на Виктор. По цялото протежение на стените имаше големи колкото плакати снимки на наредени един до друг черепи, много от тях подредени във фигури на звезди или сърца. Имаше също и кости, поставени така, че да се видят в дължина, преди да са използвани за направата на някоя от композициите, в които се виждаха само заоблените им краища. В ъгъла един стъклен аквариум очевидно съдържаше образци от истинските кости — обезцветени, напукани, начупени.

В средата на стаята бе поставена стъклена витрина с още черепи, всеки държащ по един обол между зъбите си.

— Хей — викна им Джагър, почти опрял нос до стъклото.

— Виждате ли? — каза Виктор, поглаждайки с ръка витрината. — Всички те са намерени в катакомбите. — Посочи към едната стена на стаята. На нея бяха окачени рамкирани документи и офорти от онова време. Една рисунка изобразяваше процесията от гробището до катакомбите, точно както я описа Виктор: каруци с черни мушами, които покриваха обемист и несъразмерен товар; един свещеник с църковни одежди, с висок кръст в ръце, крачеше най-отпред; мърляви и приведени работници с лопати и ръчни колички го следваха. Друга рисунка показваше църква с надупчено от празни гробове гробище — ето доказателство за завръщането на зомбитата, би казал Тайлър.

Над всичко, закачено на стената, се открояваше голяма карта, очевидно рисувана ръчно по времето на създаването на катакомбите. Тунелите лъкатушеха нагоре и надолу без каквато и да е видима хармония и закономерност, подобно на криволичещата мрежа от тунели в мравуняк. Един тунел се простираше доста по на север от останалите, а цялостната форма на системата от тунели напомни на Джагър на храносмилателен тракт. При гърлото стояха думите Place d’Enfer.

— Какво е това? — попита Джагър, почуквайки с пръст по надписа.

— Мястото на Ада — отвърна Виктор. — Сега се нарича мястото Денферт-Рошеро. Старото име е било по-хубаво, нали? Много по-цветисто. Това е входът към катакомбите. Не, не… това е официалният вход. — Той махна с ръка над картата. — Има хиляди начини да влезеш вътре, повечето входове или не са известни, или са зазидани. Но катафилите — хората, които ги посещават редовно — продължават да откриват нови начини да си пробият път през преградите.

— Дали покриват голяма площ?

— Има стотици километри тунели, виещи се под по-голямата част от Южен Париж.

Джагър погледна към Оуен.

— И как можем да разберем къде са те?

— Кои? Кои са тези „те“?

— Още оболи — отговори бързо Оуен, преди Джагър да успее да издаде още нещо.

— Да, да — съгласи се Виктор. — Струва си да потърсите още подобни на този.

— Но как можем да намерим точното място, когато има хиляди километри за претърсване?

— Невъзможно е — усмихна се Виктор. — За известно време хората са живели там, долу. Те превърнали цели зони в общежития, със стаи за живеене, складове, всичко, което има в един квартал. Всичко, освен слънчева светлина и градини, но пък си построили детски площадки и кинозали. През Втората световна война германската армия превърнала някои от тези зони в бункери и командни центрове. Те укрепили рушащите се тунели, изградили зали с тухли и бетон, монтирали врати и прокарали електрически трасета от трафопостовете над земята до тунелите. — Той повдигна ръце в знак на поражение. — Но сега никой не знае къде се намират повечето от благоустроените зони. По-ранните заселници, а после и германците са скрили добре входовете. От време на време катафилите или работниците, поправящи комуналните трасета, се натъкват неочаквано на някоя от тези стаи. Чувал съм експертите да изчисляват, че осемдесет процента от намиращото се долу не е било посещавано от повече от шейсет години.

Джагър изслуша плеядата на Виктор, но умът му беше спрял да възприема казаното още след първата дума.

— Невъзможно? — повтори Джагър. Бяха дошли дотук напразно.

— Е… — каза Виктор закачливо. — Всъщност има начин да стесним кръга и да определим мястото доста точно.

— Как? — извика Джагър.

Виктор потри брадичката си и се загледа замислено и в двамата с присвити очи.

— Ще си поделим с теб всичките оболи, които намерим — всъщност всичко, което намерим — каза Оуен.

Виктор се усмихна: със заговорнически наклонена глава и с ужасно мазна усмивка, която Джагър подозираше, че се появява на лицето на Дявола, когато успява да изтръгне с хитрост душата на някой отчаян човек.

Той погледна надолу към екрана на сателитния телефон, използва възтънкия си пръст, за да прехвърли към другата снимка, и се загледа в нея за кратко.

— Шеневиер, Шеневиер… — повтаряше си той. После изненадващо се обърна и излезе от стаята.

Джагър хвърли озадачен поглед към Оуен и тръгна след възрастния мъж. В предната стая Виктор отиде до ковчега с каубоя и го дръпна напред, сякаш отваряше врата. Разкри се тесен вход, който отвеждаше към черна като катран стая. Без да поглежда назад, Виктор вдигна показалеца си и нареди:

— Чакайте тук. — Пристъпи напред и с всяка стъпка ставаше по-нисък с 12 сантиметра. Джагър осъзна, че това не беше стая, а стълбище. Светлината от телефона на Оуен, която се отразяваше смътно в страничната тухлена стена, постепенно избледня и най-накрая се изгуби от поглед.

Джагър се обърна, за да види Оуен как стои на входа към експонатите, отместил завесите встрани и вперил поглед в тайното стълбище.

— Къде отива?

— Надявам се, че ще се върне с телефона ми — отговори Оуен.

— Мислиш ли, че те наистина са там долу, в катакомбите? Имам предвид племето?

— Трябваше да съм се сетил досега — каза Оуен. — Идеално е за тях, особено ако съвсем случайно са се натъкнали на едно от тези общежития, за които говори Виктор. Стаи, врати, електричество. Вероятно са издигнали нещо подобно на подвижна изкуствена стена между помещенията, където живеят, и пътя до повърхността.

Оуен се разходи в приемната зала, повдигна една тениска и разгледа модела — лице със злонамерен поглед насочваше пистолет право към наблюдателя. Пусна я обратно и каза:

— Но дори и да знаех, че се крият в катакомбите, не бих могъл да направя нищо по този въпрос без някаква следа като обола, която да ме насочи накъде да търся — ако приемем, че Виктор ще постигне някакъв успех. Много вероятно е да бродиш там, долу, години наред и пак да не откриеш човек, който не би искал да бъде открит.

Джагър стигна до предната врата и погледна навън. Жена на колело премина покрай витрината. Трима мъже излязоха от бара на отсрещната улица, двама от тях тръгнаха наляво, а третият — надясно. Махаха си и си крещяха един на друг: adieus и au revoirs^[1]. Пристъпи настрани и се озова лице в лице със скелет на дете, придържащ надпис, който не можеше да прочете.

Оуен се доближи и каза:

— Пише, че децата влизат с билет на половин цена.