Робърт Липаруло
13 племе (87)

87

Бет се препъна, докато Невея я буташе да върви през тъмен тунел, осветен само от фенерче-писалка, с което Невея светеше над рамото й. Белезниците се впиха в китките й, а дърпането и бутането, които Невея упражняваше върху тях, засилваха болката.

Още по-болезнена беше тежестта в гърдите й: това, че видя Джагър, й напомни за живота, от който беше откъсната, и за мъжа, който винаги я караше да се чувства обичана и защитена. След катастрофата, в периода, за който тя си спомняше като за тъмния период, той беше отблъснал и нея, и Тайлър, беше враждебен и лесно раздразним, но зад това поведение прозираше объркване, скръб и страх, а като отхвърляше нея и Тайлър, търсеше начин да се съхрани от звяра вътре в себе си, който сам не можеше да контролира. Не искаше и тях да ги погълне същата черна бездна, затова щракна с челюст, излая, уплаши ги и ги прогони. Но непременно се връщаше, често късно през нощта, след като цял ден се беше измъчвал, за да потърси прошка, утеха и топлина. Невинаги беше лесно да му ги даде, но познаваше сърцето му и искаше то да заздравее.

Преди две нощи — едва преди две нощи? Изглеждаше й сякаш бяха минали векове — му беше казала, че той скърби толкова дълбоко, колкото и обича, и това беше самата истина. Всеки притежава извор на емоции в себе си, някой по-дълбок от тези на другите. Тя го възприе като свой дълг — на негова жена, приятел и човек — да му помогне да замени отровата, която след катастрофата беше замърсила извора на емоциите му, с благородната субстанция, която едно време съществуваше там.

Искаше й се да вярва, че Джагър се беше втурнал да я спасява и да се срещне лице в лице с похитителите й повече от любов към нея, отколкото от омраза към тях, но със сърцето си усещаше, че сигурно имаше по малко и от двете. В крайна сметка в това нямаше нищо лошо и беше единственият начин нещата да се случат: понякога да обичаш някого означава да мразиш онова нещо, което може да го нарани.

Един изстрел я върна обратно в тунела към болезнените й китки и към Невея, която я буташе зад един ъгъл. В края на малък проход Фин ги прикриваше, като стреляше надолу в перпендикулярен на техния тунел. Той ги видя и изкрещя:

— Стреляй и може да раниш жената!

— Бет — извика Невея.

— Бет! Ще раниш Бет! — а на Невея каза: — Вървете, той няма да стреля.

— Изчакай Джордан.

Фин кимна.

Невея бутна Бет в разклонението, прилепвайки се плътно до гърба й. Потрепваща светлина идваше иззад тях, като осветяваше тунела и разтегляше сенките им далеч напред по земята. Бет видя Оуен да наднича зад един ъгъл.

— Бет — каза той. — Добре ли си?

— Засега. Къде е Джагър?

— Мисля, че тръгна след теб.

Дишайки тежко, Джордан достигна до Фин.

— Джордан, тръгвай, изкачи се горе — нареди Невея.

Той изтича зад тях, а краката му затропаха по някакви стъпала.

— Фин, ти си следващият — нареди Невея.

Фин последва Джордан. Невея дърпаше Бет заднишком, стъпка след стъпка.

— Не прави това, Невея. Остави жената — Оуен не се отказваше да я убеди да размисли.

— О, но с нея всичко е толкова по-интересно, не смяташ ли?

— Не виждаш ли колко грешно е това? Какво е станало с теб? — изстена Оуен.

Невея дръпна Бет през един вход.

— Случи се животът. Твърде дълъг живот.

— Бет! — дочу се гласът на Джагър, който приближаваше.

Невея отново дръпна Бет. Светлината тук беше ярка заради десетките свещи върху каменните тераси. Фин се беше притиснал от другата страна на входа. Още едно дръпване и петата на Бет се удари в нещо. Тя осъзна, че беше стъпало, което изкачи.

Лицето на Оуен изчезна, а на негово място се появи Джагър.

— Бет!

— Джагър! — извика Бет и беше издърпана още едно стъпало нагоре.

В този момент Фин се извъртя и стреля по Джагър, който се хвърли настрани. Фин се изсмя, докато затръшваше една тежка метална врата, а после спусна метална греда върху скобите, монтирани по стените и вратата. Тя задрънча, от другата страна се чуха тропане и викове: Бет! Невея! Бет! Невея дръпна Бет нагоре по стъпалата, а Фин ги последва, хилейки се. Невея забута бързо Бет в един тесен тунел. В края му една метална стълба се издигаше към заешка дупка в тавана.

— Ще ти сваля белезниците, за да можеш да се изкачиш — разясни й ситуацията Невея. — Ако се опиташ да избягаш, ще ти прережа гърлото и ще оставя мъжленцето ти да те открие. После ще предприема специално пътуване, за да посетя сина ти. Разбра ли?

Бет кимна и усети как белезниците падат от ръцете й. Изкачи се по стълбището с треперещи ръце и с пулсиращи китки. Като стигна върха, Бен я сграбчи и й помогна да се промуши през А-образна цепнатина в бетона. Озоваха се в гараж, който едва побираше двата паркирани бели товарни буса. Ролетната врата пред тях беше затворена. Тоби беше на кормилото на единия бус, Себастиан — на седалката до шофьора, а Алекса беше застанала зад гърба на Тоби и надничаше от прозореца на шофьора.

Бет се обърна и видя Бен да помага за издърпването на голям сак през цепнатината, докато Невея го буташе от другата страна. И тя се изкачи, последвана от Фин.

— Крайно време беше — каза той.

Фин се засмя.

— Те все още блъскат по вратата там долу. Ще им отнеме часове, за да излязат от „комбите“. — Той бутна шкаф на колела за инструменти над процепа.

Бет усети, че извиха ръцете й назад и белезниците отново щракнаха около китките й. Фин изтича към предницата на буса и вратата на гаража се повдигна нагоре с тракане, изпълвайки помещението със слънчева светлина. Навън имаше ниски сгради, всичките снабдени с ролетни врати: намираха се в складова база.

— Хайде всички, качвайте се — заповяда Невея, докато буташе Бет към единия бус. Страничната му врата се отвори и Джордан й се усмихна отвътре. Опита се да каже нещо, но Невея го спря.

— Без излишни приказки. Имам главоболие, а ни предстои дълъг полет.