Робърт Липаруло
13 племе (28)

28

Джагър придърпа роборъката към гърдите си, надявайки се, че неприятното усещане като от електрически шок, което изпитваше в лакътя, бицепсите и рамото, ще отшуми бързо. Заудря с юмрук по вратата и започна да вика:

— Отворете!

Да, сигурно точно това имаха намерение да направят, след като го удариха с бухалка, за да я затворят. О, извинете, сър, не видяхме, че искате да влезете.

Изтича до ръба на терасата и скочи долу, прекоси дворчето и се устреми към най-ниското ниво. Туристите се струпаха на ъгъла. Зяпаха, сочеха и снимаха. Проправи си път между тях, отправяйки се към главния вход, а в ума си пресмяташе къде беше най-логично да отиде. Малката врата се намираше близо до задната стена на манастира. Би трябвало да води към сградата под югозападното крило, където бяха килиите на монасите.

Вече вътре, той профуча пред базиликата на път за стълбището близо до апартамента им, което щеше да го отведе до втория етаж и главния вход на сградата под югозападното крило. Зави вдясно при джамията и забеляза отец Лео да се насочва към него. Тревожното изражение на монаха бързо се измени в приветливо.

— Какво се случи току-що? — извика ядосано Джагър, докато се приближаваше към отец Лео. — Кой беше този? Защо ми казахте, че тази врата е зазидана?

Джагър обаче нямаше време за приказки и се опита да премине покрай отеца, но Лео направи крачка встрани и препречи пътя му. Джагър спря на сантиметри от него, нарушавайки границата, която за повечето хора бележеше така нареченото лично пространство. Беше открил, че тази тактика стряска хората достатъчно, за да му осигури леко предимство при словесния спор. Но Лео, изглежда, не се смути. Въпреки че бяха на една и съща възраст, двамата мъже бяха пълни противоположности. Вътре в себе си Джагър беше като бушуваща река, а Лео беше тихо езеро. Спокойствието на отеца беше качество, което Джагър дълбоко уважаваше и се надяваше някой ден да го придобие. Само че не беше убеден, че с подобно спокойствие може да се живее извън манастирските стени.

— Какво става? — извика пак Джагър.

— Работи, касаещи манастира — отвърна невъзмутимо Лео, а ирисите му се стрелкаха наляво-надясно, търсейки да прочетат в очите на Джагър… какво? Информация за настроението му? Намек за намеренията му?

— Аз съм шеф на охраната и… — изстреля Джагър.

— Да, на разкопките — уточни Лео.

— Когато Геронтий позволи семейството ми да остане тук, предположих, че би оценил моята помощ и като охранител на манастира.

— Тук си по желание на Геронтий — обясни спокойно Лео, като запази леката си дразнеща усмивчица, — а в този момент желанието му е да запази в тайна манастирските дела. Опасявам се, че това е дискретен въпрос, в който не е необходимо да се ровиш.

Джагър обаче нямаше да се откаже лесно и продължи да настоява:

— Виж, в рамките на три часа два хеликоптера нарушиха забраната за летене над „Света Екатерина“, а някакъв тип е горе, в планината, и ни наблюдава с бинокъл. Аз смятам…

— Какъв тип? — Лео премигна няколко пъти, което беше единственият признак, че нещо беше нарушило спокойствието на душевното му езеро.

— Тийнейджър, същият, който прелетя над вътрешния двор тази сутрин. Изглеждаше особено заинтригуван от втория хеликоптер.

— Къде точно беше, когато го видя? — попита отецът.

Джагър се отдръпна крачка назад. Може би щеше да изкопчи някаква информация.

— На място, откъдето може да наблюдава разкопките и манастира. Наблюдаваше… всичко наоколо или на мен поне така ми изглеждаше.

— И не си видял други? — продължи да разпитва Лео.

— Не и с момчето — отвърна Джагър. — Познаваш ли го?

— Не съм го видял — каза Лео, а погледът му зарея някъде. После отецът се концентрира отново и сложи ръка на рамото на Джагър, за да го насочи назад, към изхода.

Джагър не се възпротиви. Положението не му харесваше, но Лео беше прав: новодошлият се намираше извън неговите правомощия. Ако ножът опреше до кокал, манастирът можеше да изрита както самия него, така и целия археологически екип извън долината, а вероятно и извън страната.

— Наистина, Джагър, оценяваме загрижеността ти — каза Лео с успокояващ тон. — Но мога да те уверя, че това няма нищо общо с разкопките и че държим всичко зад тези стени под контрол. Моля те, повярвай ми, че е така.

— Само ми кажи кой е мъжът, който влезе през малката врата.

Лео поклати глава.

— Не мога. Съжалявам.

— А той добре ли е? — попита Джагър, опипвайки почвата. Твърде често споделянето на нещо дребно водеше и до по-големи откровения. — Беше ранен.

— Ще се оправи.

Джагър спря на едно място.

— Откъде знаеш? Веднага щом мъжът влезе, ти изтича да ме пресрещнеш.

— Нали е успял да се добере дотук.

— Откъде? Защо точно дотук?

Лицето на монаха остана непроницаемо.

Джагър кимна.

— Мога сам да намеря изхода. — Усмихна се. — Изхвърляли са ме от доста по-хубави места от манастир.

Усмивката на Лео стана още по-широка. Кимна с глава, после се обърна и се отдалечи.

По пътя към изхода Джагър се позамисли върху разговора. Дали заради харизмата на отеца или заради непоколебимата му твърдост, но Джагър остана с усещането, че току-що е бил изигран.