Робърт Липаруло
13 племе (33)

33

Джагър остана в пещерата, докато експлодиращите кръгове зелена и лилава светлина изчезнаха от погледа му. Разтри слепоочието си, където палката го беше ударила, и усети голяма подутина. Мозъкът му пулсираше: положи длан върху дясното си око и изчака барабанчика в главата му да спре за почивка. Откри палката, захвърли я извън пещерата и заотстъпва на четири крака, влачейки спалния чувал и раницата, която откри близо до него.

Не беше притеснен, че момчето ще се върне, за да го нарани. Ако намерението му беше такова, то щеше да го застреля, докато Джагър лежеше още зашеметен в пещерата. Допусна дори, че то е можело да стреля с пистолета още докато си го подхвърляха като горещ картоф. Значи хлапето просто искаше свободата си и нищо общо с Джагър. Чудесно.

И все пак всичко около това момче го притесняваше: необичайното пристигане с хеликоптер, пистолета, уменията по ръкопашен бой, наблюдаването на „Света Екатерина“, точно когато монасите мистериозно приеха някакъв ранен непознат. Всичко това бяха сигнали за предстоящи проблеми в манастира, а той не можеше да прави нищо друго освен да чака всичко да отмине и да се надява, че никой няма да пострада.

Коленичи пред пещерата, отвори раницата и започна да тършува в нея. Дрехи, зърнени десертчета, телешка пастърма, малка аптечка, свещ и запалка, фенерче и резервни батерии. Извади разкъсан комикс за „Ексмен“ и го прелисти с палеца си: Dobbiamo ottenerli da qui prima che Logan trovi che fuori ancora viva.^[1] Изглеждаше му на италиански, но не беше сигурен. Момчето беше проговорило на английски, каза само две думи, но Джагър не беше доловил чуждестранен акцент в произношението му.

Разгъна спалния чувал и го опипа с дланите си. Ако момчето притежаваше документи или телефон, трябва да бяха в онези панталони с многото джобове. Захвърли разгънатия чувал и раницата в дъното на пещерата — нямаше смисъл да отнема храната или топлото местенце за спане на хлапето. Докато се измъкваше заднишком, нещо проблесна в пясъка. Вдигна го, излезе от пещерата и поседна отвън, за да разучи предмета. Беше медальон или монета с изсечен човешки череп. Черепът стискаше между зъбите си емблема с гравирана дума, почти изтрита, на места назъбена. Думата беше нещо подобно на Choroutte. Изглеждаше старинна, но пък какво разбираше Джагър от тези неща? Навярно беше играчка, която някоя египетска верига за бързо хранене раздаваше с детските менюта. Пъхна я в джоба на ризата си.

Когато се изправи, пулсирането в главата му прерасна в нещо ритмично и силно: като песен на „Дийп Пърпъл“, „Лед Цепелин“ или „Ролинг Стоунс“. Затвори очи и след няколко дълбоки вдишвания се почувства малко по-добре. Намери палката си, сгъна я и я пъхна в кобура. Измина по няколко крачки по всички пътеки, водещи навън от равнината, но не забеляза никакви следи от момчето. Върна се при камилата — като през повечето време се пързаляше по сипея на задните си части — и се отправи обратно към манастира, мислейки си, че момчето вероятно бе началото на още неприятности.

* * *

Тоби издърпа спалния чувал от пещерата и го разклати, за да изпадат всички предмети, скрити в гънките му. Вдигна раницата и изсипа съдържанието й върху равната каменна повърхност пред пещерата. Прокара пръсти по предметите, като внимателно ги разпиляваше наоколо. Изпълзя в пещерата и започна да претърсва пясъка. Оболът беше изчезнал. Беше го прибрал в джоба на панталоните си, заедно с глока. Сигурно беше изпаднал при изваждането на пистолета, а охранителят го беше намерил и задигнал.

Трябваше да го убия — помисли си Тоби и се остави на мрачното настроение. Притежаваше този обол от години и страшно го харесваше: беше му не само талисман, но и сантиментален спомен. Невея се беше опитвала много пъти да му го вземе и да го прибави към колекцията си от предмети, свързани със смъртта, но досега се бе пазил да не сключва облози с нея и се обръщаше към Бен, когато тя се опитваше да си присвои обола като наказание за едно или друго негово провинение.

Сателитният телефон в джоба му започна да вибрира.

— Да — каза той в слушалката.

— Някакви проблеми с мъжа? — беше Бен.

— Не.

— Той е жив?

— Каза да не го убивам, нали?

— И откога си започнал да ме слушаш?

— От край време — каза Тоби. — Кога ще пристигнете?

— На път сме. Ще се срещнем в Деир Рахаб. Нали знаеш къде е?

— Да. — Тоби извади карта и компас от джоба си. Деир Рахаб беше оазис — с една-единствена фермерска постройка — където планината се срещаше с равнините на около три километра северно оттук.

— Себастиан е уговорил един човек да достави джип и провизии — информира го Бен. — Можеш ли до осем да си там?

— Тази вечер? Дотогава и с пълзене ще съм стигнал дотам.

— Ако искаш пълзи, стига да стигнеш на мястото. Ще пристигнем час или два по-късно — завърши разговора Бен.

Тоби се зачуди дали Нев и Бен щяха да му позволят да участва в нощното нападение и дали щеше да има шанс да си върне обола. Не видя добре мъжа, който му го беше взел — беше само една тъмна фигура, очертана от светлината от отвора на пещерата — но пък и колко охранители можеше да има в „Света Екатерина“?

Предполагаше, че щяха да разберат това съвсем скоро.