Робърт Липаруло
13 племе (24)

24

Въпреки че беше основната сграда зад манастирските стени, църквата „Преображение“ всъщност бе доста малка за съвременните стандарти. Построена е между 542 и 551 г. и е била проектирана да изпълнява ролята на молитвен дом само за монасите, а не за редовите миряни. С наличните вътре мрамор, злато и антики монасите можеха да откупят кулата на Тръмп в Ню Йорк и все пак да им останат няколко милиона за джобни.

Джагър дръпна безшумно една от тежките кипарисови врати, които обграждаха входа на базиликата, откакто беше построена. Задържа я за Тайлър, който се спря, за да разгледа надписа отгоре й. Беше твърде тъмно, за да разчете гръцките думи, но той го знаеше наизуст и ги изрецитира: Това е портата към Бог, през нея ще влязат праведните. Момчето беше с буен характер, но засвидетелстваше такава почит към манастира, че чак учудваше Джагър. Може би причината бяха разговорите му с монасите или пък страхопочитанието на майка му пред многовековните традиции и забележителностите на това място, но Джагър не мислеше така. Подозираше, че всичко идваше от някой по-първичен източник — от основата на Божието напътствие „бъдете както децата“^[1].

Ще влязат праведните.

Джагър едва не каза на глас: Аз май трябва да изчакам отвън, но си помисли, че синът му нямаше да оцени шегата.

Тайлър му се усмихна и влезе вътре. Джагър го последва и пусна вратата. Службата беше започнала. В другия край на главния кораб на църквата, чийто под беше покрит с плочки със заплетени мотиви, бе застанал един монах пред аналой и напяваше някаква молитва. Езикът звучеше чуждо на Джагър — беше научил, че е византийски гръцки — но напевният ритъм и благоговейното изпълнение моментално заличиха неприятните емоции от кошмара.

Джагър последва Тайлър през тъмния неф. Единствената светлина идваше от запаления фенер над молещия се монах. Намериха свободна дървена пейка до стената и седнаха на нея. Монаси в черни роби бавно спуснаха висящите от тавана месингови лампи, запалиха ги и отново ги вдигнаха. Лампите се завъртяха и залюляха, изпълвайки стаята с поклащащи се кехлибарени отблясъци. Веригите и полилеите, гранитните колони и богато украсените стени сякаш оживяха. Над олтара висеше масивно разпятие със златно покритие, на което Христос сякаш се бореше за въздух. Движението на лампите се забавяше и спираше, и диханието на Христос също се забави и напълно спря. Джагър почувства тръпки да полазват по гърба му и топлина да изпълва гърдите му.

Монахът пред аналоя приключи с молитвата си и се оттегли. Друг се изкачи на неговото място и започна да припява пасаж от подвързана с кожа книга, голяма колкото надгробен камък. Движейки се тихо като сенки, монаси обикаляха църквата и спираха пред иконите, за да запалят свещи и да се помолят. Монах, размахващ пушещ фенер, излезе от един от деветте малки параклиса, които бяха наредени от двете страни и в дъното на църквата. Миризмата на люляк и обгорено дърво изпълни помещението.

Петнайсетвековната постройка, религиозните реликви, използвани през вековете, странната смесица от величествен разкош и кротко смирение, древните думи и прекланящите се слуги: в този момент църквата сякаш представляваше малко късче рай на земята, като едно от местата, които Исус обещава да подготви за светците си. Не беше трудно на Джагър да си представи самия Бог да създава това място точно в основата на планината, в която беше проговорил на Мойсей.

Джагър се почувства като грешник. Не че не бе вярвал в Бог: беше прекарал ужасно много години в изучаване на Светото писание, в молитви заедно с Бет, в ходене на църква, за да дойде моментът, в който напълно отхвърли идеята за Всевишния. Просто не беше сигурен дали харесваше Бог и дали Бог харесваше него… или което и да е от творенията си. С разума си разбираше какво К. С. Луис^[2] наричаше „проблема болка“, а именно обвързаността на човешкото страдание с любещия Бог. Сети се за значението на цитата от Исая 55:8: Моите мисли не са като вашите мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Тоест не хората определят кое е правилно и кое не. И Джагър щеше да се застъпи за казаното от Бог — докато в един момент нещо скъса връзката му с написаното в книгите по теология и християнски ценности и изтръгна сърцето му. Почувства се окървавен и смазан, оставен да умре в канавката, а стъклените очи на семейство Брансфорд да се взират в него.

И все пак Джагър се надяваше, че именно той имаше проблем, а не Бог. Ако проблемът беше в Бог, всичко беше загубено: животът беше безсмислен. Но ако Джагър просто не Го разбираше, тогава имаше шанс да намери отново покой, да си възвърне познатото спокойствие от времето, когато вярваше, че Бог е добър и грижовен.

Точно тази надежда, независимо че беше малка, го подтикна да приеме сегашната си работа. Ако не можеше духовно да се сближи с Господ, можеше поне физически да се доближи до мястото, където присъствието на Бог се усещаше навсякъде: в извършваната работа, в провежданите разговори, дори в планината.

Бет, каквато си беше умница, се съгласи. Снощи едва не й сподели, че наминава през църквата. Чувстваше се по-щастлив — с нея, с Тайлър, с живота като цяло. Бог беше много по-често в мислите му, отколкото когато бяха у дома, в Щатите. И как можеше това да не се случи именно на такова място? Но Джагър не беше сигурен, че чувства Бог по-близо до себе си, нито пък че възгледите му за отношението на Бог към човечеството се бяха променили към по-добро.

Един монах мина покрай него, а подгъвът на робата му прошумоля по пода. Джагър се наклони към рамото на Тайлър, за да му каже, че е време да си тръгват. Погледна го и видя, че главата на момчето се поклащаше, а ръцете му бяха сключени за молитва и лежаха в скута му. Синът му се молеше. Джагър се зачуди какво ли споделя с Господ. Стори му се, че знае отговора и сърцето му се сви. Искаше да даде на Тайлър нещо — може би надежда — затова зае същата позиция като сина си, сплете пръстите си и затвори очи. Зарече се да стои така, докато се увери, че Тайлър го е видял, но се случи нещо странно. Забрави за Тайлър и осъзна, че плахо, дори неохотно, започна да говори на Създателя.