Робърт Липаруло
13 племе (13)

13

От мястото си в тъмната пресечка в края на тунела Невея проследи как Фин гневно излезе от стаята на Тоби, обърна се и каза:

— Управлението не е в ред. Този път трябваше да съм разрушил сградата!

Себастиан излезе в коридора и сложи ръка върху рамото му.

— Не се тревожи за това. Почини си и по-късно пак ще опитаме.

Фин рязко се дръпна.

— Оправи джойстика и тогава. — Фин си тръгна разгневен, влезе в спалнята си и затръшна вратата.

Себастиан поклати глава и изчезна в стаята си. Светлина заля коридора. Невея очакваше, че ще затвори вратата след себе си, но той не го направи.

Минута по-късно Тоби излезе, отиде до стаята на децата и отвори вратата. Лампата светна и обля черепите отсреща в светлина.

— Хайде, хора — подвикна той. — Да правим нещо забавно.

Невея различи дрезгавия глас на Джордан, но не и отделните думи. Предположи, че не бяха особено ласкави.

Тя се изправи и премина под светлината от първата свещ. Вратата на кухнята беше отворена и тя видя, че вътре няма никого. Продължи покрай вратата на Бен и спря пред собствената си стая. Три врати по-нататък Джордан изхвърча от спалнята, която делеше с Хана. Подпря се на два от черепите, за да не се блъсне с все сила в стената, после погледна назад към стаята, откъдето Хана беше излязла, и през цялото време не спираше да се кикоти. Беше облечен с пижама с нарисувани скейтбордисти по нея, а косата му стърчеше от едната страна. Хана пък беше цялата в розово: с нощница и пухкави като облачета пантофи. Нямаше значение, че Тоби тъкмо ги беше събудил или че беше ранен следобед — в този подземен затвор без прозорци нощта господстваше денонощно и децата бяха свикнали да не носят нормални дрехи, ако няма да излизат навън.

Джордан погледна към Невея, замръзна на място и се взря в тъмнината.

Тя пристъпи под светлината на свещта, за да може да я види. Джордан й се усмихна и допря пръст до устните си. Сграбчи Хана за ръката и заедно побягнаха в противоположната посока.

Гласът на Тоби се дочу от спалнята:

— … шест… седем… осем.

Децата профучаха покрай три от свещите и изчезнаха в тъмната част на коридора.

Няколко секунди по-късно се появи и самият Тоби. Младежът се беше облякъл в типичните за него дрехи: риза върху блуза с дълъг ръкав и модерни дънки. Пази, Боже, някой да го види с пижама. Озърна се в едната, после в другата посока и прошепна на Невея:

— Накъде тръгнаха?

Тя сви рамене и Тоби тръгна да ги търси. Невея беше убедена, че няма да ги намери: вечният изследовател Джордан беше намерил някое местенце, където черепите се бяха изронили, разкривайки друга стая отвъд стената. Със сигурност това беше само едно от многото му скривалища.

Слава Богу, че Джордан беше с тях. Беше го почувствала като свой син от момента, в който се събуди с крака, прострени върху него, в онзи ужасен ден преди толкова години. Беше благодарна и че Джордан и Хана си останаха по детски невинни. Бен имаше физиологично обяснение и за това, но за нея отговорът беше по-прост — Господ. Без тяхната неизчерпаема енергия и неспирни веселие и оптимизъм тя отдавна щеше да е полудяла. Може би за Фин щеше да е добре да прекарва повече време с децата.

Невея тръгна по коридора, стигна до стаята на Себастиан и надникна вътре. Той беше с гръб към вратата, седнал пред маса, допряна до отсрещната стена. Три лаптопа бяха отворени пред него, като деца, струпали се, за да чуят приказка. Отстрани пък лежеше черно устройство, подобно на кутия от безалкохолно, но покрито със стъклен объл похлупак — от него извираха жици, които потъваха зад компютрите.

Невея тръгна безшумно към него, минавайки покрай голям тезгях с наредени принадлежности за лов на акули: риболовен прът, макара, колан за пръта, хидролокатор. От коша върху бюрото стърчаха куп ръчно допълнени подводни топографски карти от местности като Виго в Испания, остров Терсейра на Азорите и полуостров Оса в Коста Рика. Пред работния плот беше монтирана специалната риболовна платформа, от която Себастиан беше хванал рекордно големия марлин — 600 килограма, с дължина 4,5 метра. Подредени на стената висяха древни харпуни за лов на китове: еднозъб и двузъб, харпун със завъртаща се стрела и барутен харпун. Последните нямаха нищо общо с лова на акули, но Себастиан ги беше запазил от носталгични чувства, защото ги беше ползвал по време на експедиция за лов на китове в Дания през 1880 г., когато Невея го укори за хобито му, като му напомни, че дори Питър Бенчли^[1] беше станал защитник на акулите, той отвърна, че единствената причина самата тя да не участва в лов на акули произлиза от вродената й омраза към канибализма.

Пръстите на Себастиан потракваха върху средната клавиатура, а погледът му беше съсредоточен върху монитора, за да проследява изчисленията и изчертаването на графиките. Още преди движението по екрана да спре, ръцете му отново се стрелнаха върху клавишите за рестартиране на процеса.

Невея застана зад него и се загледа в работата му. Искаше да го сграбчи за късо подстриганата афроамериканска коса, но после се замисли, че ако прокара ноктите си по тила му, ще го уплаши повече.

— Какво искаш, Невея? — попита той, без да спира работата си.

Тя го перна по врата.

— С теб никога не е забавно.

— Зает съм. Махай се — изстреля той думите.

Невея се обърна и седна на ръба на бюрото.

— Разби ли вече защитата на микрочиповете?

— Вие току-що ги донесохте!

— И трябваше вече да сме се отправили към мястото на предстоящата операция, но не можем да мръднем оттук, преди да си подготвил чиповете за управлението.

— Не можеш да стоиш мирно, нали? Имах едно такова куче преди време. — Погледна я. — Наложи се да го приспя — изнервяше ме твърде много.

Невея взе странния предмет, наподобяващ кутия от безалкохолно, плътно опъвайки излизащите от него жици, за да го разгледа. Под стъкления похлупак видя осмоъгълен компютърен чип с размера на десетцентова монета. От всеки ъгъл излизаше по една златна нишка, промушена през отвор на върха на кутията. На Невея цялото това нещо й заприлича на хванат в капан паяк.

— Ей, ей! — извика Себастиан, като се изправи, взе кутията от ръцете й и я постави обратно на бюрото.

— Искаш ли да декодирам това нещо, или не? Изчезвай оттук, Нев. Сериозно говоря.

Тя скръсти ръце.

— Дай ми краен срок.

Той въздъхна и седна на стола си. Махна с ръка към мониторите, като че ги посипа с шепа пясък.

— Тези чипове са проектирани да не бъдат разшифровани. Всеки безпилотен самолет се задвижва от два чипа на борда си и два подобни чипа на контролния пулт. За да се движи всеки дрон, и четирите чипа трябва да комуникират както помежду си, така и с останалите чипове от флотилията. Благодарение на успеха ви в МикроТех, вече разполагаме с копия на чиповете от контролния пулт. Но те са криптирани и неизползваеми, освен ако не се активират от командващия офицер или от мен. Бедата е, че всеки има свой собствен криптиращ ключ AES-256^[2].

Себастиан се засмя на объркването, изписано на лицето й.

— Това е възможно най-сигурният начин за криптиране в света — по стандарт на Националната агенция по сигурността.

— Не можеш ли просто да ми кажеш приблизително кога ще си готов? — не се отказваше Невея.

— Колко време остава до полевия тест? — попита той. Само тогава дроните, които планираха да отвлекат, щяха да бъдат в пълно бойно снаряжение извън място за бойни действия. За армията на Съединените щати бяха закупени подобрени модели на първите дрони от програмата хантър-килър^[3], всеки с огнева мощ достатъчна да събори небостъргач. От друга страна, им беше нужна цяла флотилия от тези летящи машини убийци, които да работят в синхрон, за да се превърнат в най-мощната конвенционална разрушителна бойна единица съществувала някога. Полевият тест беше демонстрация на бойна флотилия от десет самолета. А намерението на племето беше да го превърнат в нещо повече от демонстрация.

— Две седмици.

Себастиан подсвирна неодобрително.

— Но вътрешният човек на Бен казва, че от съображения за сигурност винаги променят датата. Може да започне във всеки един момент.

Бен — който вечно поддържаше тясна връзка с властовите центрове на няколко страни едновременно — беше особено потаен при този случай. Информаторът му сигурно имаше достъп до свръхсекретна информация: беше казал на Бен за полевия тест на дроните, за контролиращите ги микрочипове и как да откраднат тайния резервен комплект микрочипове от производителя.

— Ще съм разбил защитата им до утре, окей?

— Знаех си, че можем да разчитаме на теб. Как напредват Тоби и Фин? Чух ги да упражняват уменията си за пилотиране на Ексбокса.

— Трябват им още няколко дни.

Тя поклати глава.

— Центърът за управление на полевия тест е завършен от седмици. От нас се иска само да включим нашите хора и чиповете. Ти разполагаш с чиповете, а хората ни все още не са готови?

— Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат, Нев — отвърна Себастиан. — Трябва да научат много неща, за да може пилотирането им да е гладко — след като веднъж пристъпят към действие, няма да имат време да мислят. Упражняваха се цял ден. Нуждаят се от почивка.

— Трябва да потеглим веднага щом разбиеш защитата на чиповете. Нека поне се доберем до мястото.

— Говори с Бен по този въпрос.

— Няма нужда да говоря с Бен — поклати глава тя.

Себастиан сви рамене.

— Както кажеш.

Известно време останаха втренчени един в друг. И двамата бяха наясно какво е съотношението на силите. Бен беше пресметлив и педантичен; Невея беше ловка и импулсивна. Всяка мисия изискваше комбинация от двете личности. По колко точно от едната и от другата зависеше от редица фактори; от нивата на риск, секретност и дипломация. След като веднъж се анализираше нужната комбинация, контролът се поемаше или от Бен, или от Невея. Пътуването до Балтимор беше нагледен пример за това. Бен беше научил за чиповете и беше планирал обира. Но вече на терен Невея беше поела контрола над екипа и беше обезвредила охранителя. Бен беше мозъкът, а тя — физическата мощ на племето.

Никой не оспорваше, че обхватът и важността на новия им проект — и възможните последици — изискваха компетентното ръководство на Бен.

Тя кимна и тръгна към вратата.

— Най-добре би било да не изпускаме момента — каза тя.

Свърна вляво по коридора и провря глава през вратата на съседната стая. Фин седеше на леглото си, крепеше бутилка уиски на коляното си и поклащаше глава в ритъма на музика, която не се чуваше. Едва когато я забеляза и извади едната слушалка от ухото си, тя заговори:

— Искаш ли да убием някого?

— Кого например?

Тя извади лист хартия от задния си джоб и го задържа във въздуха:

— Един от лошите, разбира се.