Робърт Липаруло
13 племе (11)

11

Джагър тъкмо преметна крак през оградата, когато чу гласа на сина си в далечината.

— Татко!

Погледна към манастира над тълпите туристи и видя не сина си, а съпругата си. Изпитваше особено чувство, когато я наблюдаваше скришом: например преди цяла вечност в лекционната зала, когато тя съсредоточено хапеше устната си, докато усърдно си водеше записки, или докато къса цвете от градината в дома им във Вирджиния и се усмихва на вдъхнатия аромат. Това чувство не беше по-добро от взаимното внимание, а по-специално, като споделена само между тях двамата тайна.

Появата на Бет изтласка мрачното настроение от сърцето му, а това освободи място за по-постоянното и по-болезнено чувство: вината. След катастрофата се беше оставил в ръцете на депресията. Беше станал безчувствен към женствеността й и към… всичко останало. Беше се озлобил и наскърбяваше хората, които най-силно обичаше — знаеше го и се мразеше, задето го прави. Беше се почувствал като наркоман, който мисли единствено за следващата инжекция с наркотик, но вместо за хероин жадуваше да вгорчи своя и живота на всички хора около себе си.

Тогава му се обади Оливър — по препоръка на доволен клиент. Първоначално не беше взел предложението насериозно. Не само че се връщаше към работата на охранител, но щеше да се наложи цялото семейство да се премести и да заменят удобствата и уредеността на досегашния си живот с изолация на напълно чуждо за тях място — това беше последното нещо, от което се нуждаеха.

Но Бет одобри идеята: в промяната тя откри шанс за ново начало, далеч от болезнените спомени, а Джагър започна да гледа на работата като вид детоксикация, само че от депресията. И това наистина се случи: преместването им в Синай, тясната квартира, предизвикателството да живеят изолирано в чужда страна и възроденото му усещане за целеустременост — всичко това изпълни с енергия всеки един от тях и ги сплоти като семейство.

Сега му се искаше времето да спре, за да може просто да я гледа — като приятното чувство, което изпитваш в момента, в който се унасяш в сън и ти се иска да продължи през цялата нощ. Тя отмести кичур коса от лицето си и се усмихна на някого. Очите й искряха подобно на проблясващи на слънцето сапфири.

Той улови още два лъча светлина — сякаш тя я пречупваше през себе си, и видя Тайлър да тича пред нея. Промъкваше се между туристите по пътеката, като яростно мяташе ръце и крака. Носеше малка униформа, подобна на тази на баща си: светлокафява камуфлажна риза, къси панталони от същия плат, ботуши и текстилен колан. Момчето беше измолило да получи старата чанта за дребни принадлежности на Джагър — алуминиева кутия, покрита с плат, с големина на мъжка чантичка, която първоначално беше съхранявала очила за нощно виждане. Очилата ги нямаше, а също и външната платнена калъфка и вътрешната филцова подложка, което позволяваше запасите на Тайлър от бонбони, монети и камъчета да дрънчат вътре съвсем свободно. С всяка крачка хлапето тракаше като маракаси.

Джагър слезе от оградата и разтвори обятията си, за да прегърне кълбото чиста енергия, което представляваше момчето му. Тайлър подскочи и едва не го събори.

Джагър изпъшка. Станал си твърде тежък за такива игри — помисли си. Надяваше се, че Тайлър не беше забелязал лекото му намръщване. След катастрофата, в която Тайлър изгуби най-добрия си приятел, наблюдавайки страданията на баща си, той беше започнал да се държи по-детински. Убеди Бет да върнат в употреба старото му окъсано одеялце, както и няколко от любимите му бебешки играчки. За кратко ги наричаше глезено „мамче“ и „татенце“ и дори няколко пъти се подмокри в леглото. Поведението му изглеждаше още по-странно, защото не беше загубил способността си да се самонаблюдава и да мисли логично, което Джагър намираше за преждевременно развитие у едно деветгодишно дете.

Детската психоложка, с която се консултираха, им каза, че подобна избирателна регресия била често срещана сред децата, чиито най-близки хора са претърпели травма: това било защитен механизъм, психологическо бягство към по-радостни и по-спокойни дни. Увери ги, че е временно състояние. Тайлър бавно настигаше връстниците си, но Джагър все още се улавяше, че дундурка сина си — поведение, по-скоро породено от собственото му чувство за вина, отколкото от детинските капризи на Тайлър.

— Мама направи сахлаб — каза Тайлър с озарено от усмивка лице. — Жаден ли си?

— А камилата ака ли в пустинята?

Тайлър се изсмя и се покатери в прегръдката на баща си, докато се извиси над главата му.

— Къде е Оли? Донесли сме и за него.

— Д-р Хофман работи, Тай. Може би сега не е най-подходящият момент.

Очевидно новото хоби на Тайлър беше да засипва археолога с въпроси и молби за истории от предишни разкопки.

— Той ми каза, че мога да идвам да го виждам, когато поискам. Обича да разказва за археологията. — Детето се оттласна от прегръдката на Джагър и го погледна сериозно: — Нали знаеш, че искам да стана археолог.

— А какво е извинението ти, когато досаждаш на монасите?

— Да им досаждам? — Тайлър удари баща си по рамото. — На тях също им харесва да говорят за работата си. Мама казва, че на всеки му харесва. Затова й е толкова лесно да интервюира хора за статиите си.

Джагър леко се намръщи. Последното нещо, което той би искал да прави, беше да говори за себе си или за работата си. Момчето продължи:

— Знаеш ли, че младите монаси се наричат братя, а старите — отчета? Освен ако не говорят помежду си, тогава винаги се наричат братя.

— Дори когато са отчета? — позаинтересува се Джагър.

Тайлър поклати глава и разтвори широко очи, сякаш това беше най-налудничавото нещо.

— Както и да е, на тях никога не съм им казвал, че съм искал да ставам монах.

Джагър го подхвърли нагоре-надолу и съкровищата му задрънчаха.

— Искаш ли нещо сладичко? — попита Тайлър. Изкусно отвори кутията си, без дори да я погледне, извади отвътре кръгла дъвка и я пъхна в устата на Джагър.

— Мога ли да отида да видя Оли? — помоли момчето.

Джагър все пак се съгласи.

— Ще те изпратя дотам.

Бет се приближи към тях и повдигна във въздуха очукана кутия за обяд с картинка на щурмоваци от анимационния филм „Войната на Клонингите“.

— Познай какво ти донесох? — попита тя.

Джагър прехвърли Тайлър в лявата си ръка. Въпреки голямата травма, която тази ръка беше претърпяла, бицепсите му бяха по-силни от всякога. Всъщност заради металния хващач, ставата от карбонови нишки и найлоновия ремък, който обхващаше гърба и се закрепваше около другата му ръка, „осакатената“ ръка беше по-силна от здравата.

Протегна се покрай кутията за обяд и плъзна длан около талията на Бет. Придърпа я към себе си.

— Това ли? — и я целуна.

Тя му се усмихна.

— Всъщност, донесох две такива. — Устните й отново намериха неговите.

Тайлър се изкиска.

Джагър го пусна на земята и той се затича към разкопките, но баща му успя да закачи края на яката му с куката си.

— Само до оградата, тате. Обещавам.

Джагър го пусна и Тайлър се изкачи на оградата, седна и се загледа в трудещите се около изкопа работници.